Прелестен хаос

9.X Temporis Porta

— Я кажи пак кой беше Итън Картър Уейт? — попита Лив.

— Моят прапрапрапрачичо. Воювал е в Гражданската война, после дезертирал, защото не вярвал, че каузата на южняците е справедлива.

— А, сега си спомням. Д-р Ашкрофт ми разказа историята на Итън и Женевиев и медальона.

За миг се почувствах гузен, че в момента Лив е тук, а не Лена. Итън и Женевиев беше повече от история за мен и Лена. Тя щеше да разбере значението на откритието ми.

Лив прокара ръка по стената.

— И смяташ, че този тунел е част от този „подземен път“?

— Ще се изненадаш колко много стари къщи в Юга имат стаи като тази.

— Ако е вярно, къде води този тунел според теб?

Сега вече Лив бе точно до мен. Взех един стар фенер, който висеше на пирон, забит между две рушащи се тухли в стената. Завъртях ключа и фенерът се изпълни със светлина.

— Как може да има още масло в него? Това нещо трябва да виси тук поне от сто и петдесет години?

Разнебитена дървена пейка се точеше по едната стена. Останките на нещо, което приличаше на манерка, някакъв брезентов чувал и вълнено одеяло бяха грижливо сгънати и пъхнати под нея. Всичко бе покрито с дебел слой прах.

— Хайде, да видим накъде води.

Вдигнах фенера пред себе си. Виждах само виещия се тунел и тук-там паднала някоя тухла на мръсния под.

— Пазачи. Мислите, че можете да отиде навсякъде.

Лив протегна ръка и докосна тавана над главите ни. Кафява пръст се посипа отгоре и аз се задавих и закашлях.

— Да не се страхуваш? — бутнах я закачливо с рамо.

Лив се наведе назад и дръпна примката на въжето. Фалшивата врата зад нас се затвори с остро скърцане. Стана тъмно.

— А ти?

Тунелът свършваше в задънена улица. Нямаше да видя тайната врата над главите ни, ако Лив не бе забелязала тънък процеп, през който се процеждаше светлина. Вратата не беше отваряна от дълго време, защото, когато я бутнахме нагоре, в тунела и върху нас се изсипа цяла кофа прах.

— Къде сме? Можеш ли да видиш? — провикна се Лив под мен. Не успях да намеря стабилна опора за краката си по ронещата се стена, но някак се измъкнах отгоре.

— В полето от другата страна на път номер 9. Виждам нашата къща оттук. Мисля, че преди да построят шосето, това поле е принадлежало на семейството ми.

— Значи домът на Уейт е бил сигурно скривалище. Лесно е било да се измъква храна директно от килера и да се изнася през тунела в полето.

Лив гледаше към мен, но по погледа й личеше, че е някъде другаде.

— После, нощем, когато е било безопасно, са се измъквали навън. — Спуснах се пак долу и издърпах капака на мястото му. — Чудя се дали Итън Картър Уейт е знаел за това. Дали е бил част от него.

След като го бях виждал във виденията си, ми се струваше, че е нещо, което би направил.

— Чудя се дали Женевиев е знаела — каза Лив.

— Какво знаеш за Женевиев?

— Четох информацията за нея.

Естествено, че я е чела.

— Може би са го правели заедно.

— Може би има нещо общо с това — каза Лив, загледана в нещо зад гърба ми.

— Кое?

Тя посочи с ръка. Зад мен имаше дъски, заковани във формата на X. Но дъските бяха изгнили и вратата под тях се виждаше ясно.

— Итън. Да не би да си въобразявам…

Поклати глава.

— Не. И аз ги виждам.

Не беше смъртна врата. Разпознах символите, издълбани в старото дърво, макар да не можех да ги разчета. Зад тайната врата, водеща нагоре, имаше втора, за света на чародейците.

— По-добре да тръгваме — каза Лив.

— Имаш предвид да влезем там — уточних аз, като оставих фенера на пода.

Лив вече бе извадила дневника си и скицираше символите, но все още звучеше притеснено.

— Исках да кажа, че е време да се прибираш.

Въпреки тона й, знаех, че и тя е изкушена като мен да разбере какво се крие зад вратата.

— Знаеш, че искаш да отидеш там.

Някои неща никога не се променят.

Дръпнах, за да разхлабя първата дъска, и тя се отлепи с лекота.

— Това, което искам, е да стоиш далеч от Тунелите, преди да вкараш и двама ни отново в проблеми.

Последната дъска почти се разпадна в ръцете ми.

Пред нас имаше двойна дървена порта. Долната й част сякаш изчезваше в мръсния под. Наведох се, за да огледам по-отблизо. Там наистина имаше корени, които свързваха вратата със земята. Прокарах ръка по тях. Бяха груби и стабилни, но не можах да кажа на какво дърво са.

— Това е ясен. И офика, така мисля — каза Лив. Чувах я как пише в дневника си. — В района на Гатлин няма нито ясени, нито офики. Това са дървета със свръхестествена сила. Те защитават създанията на Светлината.

— Което означава?

— Което означава, че вратите са направени и донесени някъде отдалече. И могат да водят точно на такова място.

Кимнах.

— Къде?

Тя постави ръката си на рисунката, издълбана в трегера на вратата.

— Нямам представа. Мадрид. Прага. Лондон. В Англия имаме ясен и офика.

Започна да прерисува символите от вратата на листа пред себе си. Дръпнах една от дръжките с двете си ръце. Желязната ключалка изскърца, но вратата не се отвори.

— Въпросът не е в това.

— Така ли?

— Въпросът е какво правим тук? Какво се очаква да открием? — Дръпнах дръжката отново. — И как да минем от другата страна?

— Това са три въпроса — измърмори Лив, загледана във вратите. — Мисля, че е на принципа на трегера в „Рейвънуд“. Издяланите в дървото символи са като някакъв код за достъп, за да влезем вътре.

— Досетих се. Но как по-точно?

— Опасявам се, че няма да е лесно. Чакай. Това дума ли е? — попита тя и започна да бърше прахта от рамката на вратата, където имаше издълбан някакъв надпис.

— Това е чародейска врата, не бих се изненадал. — Потърках дървото с ръка и то се разрони под пръстите ми. Каквото и да беше, бе древно.

— Temporis Porta. Вратата на времето. Какво означава? — попита Лив.

— Означава, че нямаме време за това. — Опрях чело на вратата. Усещах прилива на топлина и на енергия от мястото, където древното дърво докосваше лицето ми. То вибрираше.

— Итън?

— Шшш…

Хайде. Отвори.

Знам, че има нещо, което трябва да открия.

Насочих мислите си към вратата пред мен, както бях направил със Сиянието последния път, когато търсехме пътя си през Тунелите.

Аз съм Водача. Знам, че съм. Покажи ми пътя.

Чух звук, който не можех да сбъркам — дървото започваше да пука и да се цепи, двойната врата се разтресе, сякаш щеше да се разпадне.

Хайде. Покажи ми.

Изправих се отново, докато вратите се разтваряха пред мен, а светлината навлизаше постепенно през процепа. Изсипа се толкова прах, сякаш не бяха отваряни от хиляда години.

— Как го направи? — попита Лив, която стоеше вцепенена до мен.

— Не знам, но е отворено. Да вървим.

Пристъпихме навътре и прахта и светлината се разсеяха около нас. Лив протегна ръката си, но преди да я хвана, изчезнах…

Стоях сам в средата на огромна зала. Така си представях Европа, може би някъде в Англия, Франция или Испания — нещо старо и безвременно. Но не можех да съм сигурен. Най-далечното място, на което ме бяха отвеждали Тунелите, бе Голямата бариера. Стаята бе голяма колкото кораб, висока и правоъгълна, изцяло каменна. Не мисля, че беше в замък, а по-скоро в църква или манастир — беше просторна, изпълнена със святост и загадъчност. Масивни греди се пресичаха по тавана, заобиколени от по-малки дървени квадратни плоскости. Във всеки квадрат имаше златна роза, кръг с венчелистчета.

Чародейски кръгове?

Не ми изглеждаха така.

Нищо в това място не ми бе познато. Дори силата във въздуха — жужаща като притихващо електрическо напрежение — ми се струваше различна. На срещуположната страна на залата имаше ниша с малък балкон. По дължината на стената имаше пет прозореца, по-високи и от най-високите къщи в Гатлин, а през талазите на фините завеси, висящи на тях, в залата проникваше мека светлина. Плътни златисти драперии се спускаха отстрани и не можех да кажа дали вятърът, който навлизаше през прозорците, бе чародейски или смъртен.

Стените бяха облицовани и се извиваха в ниски пейки близо до пода. Бях виждал подобни снимки в книгите на майка ми. Монасите и църковните служители седели на подобни пейки, докато се молели.

Защо бях тук?

Вдигнах глава и внезапно залата се оказа пълна с хора. Бяха заели всички пейки по дължината на стената, пространството пред мен бе претъпкано, хората се блъскаха от всички страни. Не виждах лицата им; половината от тях бяха с плащове и качулки. Но всички явно очакваха нещо с нетърпение.

— Какво става? Какво чакаме?

Никой не ми отговори. Сякаш не можеха да ме видят, което беше нелепо. Това не бе сън. Намирах се на реално място. Тълпата се придвижи напред, около мен се носеше шепот, чух удара на чукче.

— Silentium.

Добре, искаха тишина, поне толкова разбирах от латински. И тогава видях познати лица и осъзнах къде се намирах. Къде би трябвало да съм?

Съветът на пазителите.

В края на залата стоеше Мариан, с черен плащ и вдигната качулка, ръцете й бяха вързани със златно въже. Намираше се на балкона, а до нея бе високият мъж, който се появи в библиотеката. Главният пазител, чух хората край мен да шепнат. Пазителят албинос беше точно зад него. Мъжът говореше на латински и не му разбирах. Но хората около мен явно разбираха й направо полудяха.

— Ulterioris Arcis Concilium, quodnulli rei sive homini, sive animali, sive Numini Atro, sive Numini Albo nisi Rationi Rerum paret, Marianam ex Arce Occidentali Perfidiae condemnat.

Главният пазител повтори думите на английски и тогава ми стана ясно защо всички реагираха така.

— Отвъдният съвет на пазителите, който отговаря единствено пред Общия ред, но не и пред някой човек и създание, не и пред някоя сила, била тя Мрак или Светлина, признава Мариан от Западните пазители за виновна в измяна.

Пронизваща болка раздра стомаха ми, сякаш цялото ми тяло бе разсечено с гигантско острие.

— Има определени последствия от нейните действия. Последствията трябва да бъдат платени. Пазителят, макар и смъртна, ще се завърне в Мрачния огън, от който са дошли всички сили.

Главният пазител дръпна качулката на Мариан и видях очите й, оградени от тъмни кръгове. Косата й бе обръсната и тя приличаше на военнопленник.

— Редът е нарушен. Докато новият Ред не се възцари, старият трябва да бъде поддържан и цената да бъде платена.

— Мариан! Не можеш да им позволиш…

Опитах се да си проправя път през тълпата, но колкото повече се мъчех и блъсках, толкова по-бързо хората се отдръпваха от мен, а Мариан изглеждаше все по-далече.

Докато в един момент се блъснах в някого, който не се движеше. Вдигнах глава и погледнах право в стъкленото око на Лилиан Инглиш.

Мисис Инглиш? Какво прави тя тук?

— Итън?

— Мисис Инглиш! Трябва да ми помогнете. Хванали са Мариан Ашкрофт. Ще я наранят, а тя не е виновна. Не е направила нищо!

— Какво мислиш сега за даването на присъди?

— Какво?

— Есето ти. Трябва да е на бюрото ми утре.

— Знам. Не говоря за есето си.

Тя изобщо разбираше ли какво ставаше?

— О, мисля, че говорим точно за това.

— Съдията греши. Те всички грешат!

— Някой трябва да е виновен. Редът е нарушен. Ако Мариан Ашкрофт не е виновна, кой тогава е?

Нямах готов отговор.

— Не знам. Майка ми каза…

— Майките също лъжат — прекъсна ме мисис Инглиш с напълно лишен от емоция глас. — За да позволят на децата си да изживеят голямата лъжа на смъртното си съществуване.

Вече не можех да сдържам гнева си.

— Не говорете за майка ми. Не я познавахте.

— Колелото на съдбата. Майка ти знаеше за него. Бъдещето не е предрешено. Само ти можеш да попречиш на колелото да се стовари върху Мариан Ашкрофт. И да смаже всички.

Мисис Инглиш изчезна, а залата в миг се опразни. Пред мен имаше гладка врата от офиково дърво, сливаща се плавно със стената, сякаш винаги е била там. Temporis Porta.

Пресегнах се към дръжката. В мига, в който я докоснах, се озовах отново от другата страна, в смъртния тунел, очи в очи с Лив.

— Итън! Какво стана? — прегърна ме тя и аз усетих познатото трепване в мен, връзката, която винаги бе съществувала и продължаваше да съществува между нас.

— Аз съм добре, не се тревожи — отдръпнах се и видях как усмивката й изчезва, а страните й поруменяват, докато осъзнаваше какво бе направила.

Започна да размахва неловко ръце встрани, като че ли искаше да изчезнат на мига.

— Какво видя? Къде беше?

— Не съм много сигурен, но знам, че беше Отвъдният съвет на пазителите. Разпознах двама от Пазителите, които бяха тук в библиотеката. Но мисля, че беше бъдещето.

— Бъдещето ли? Откъде знаеш? — попита Лив припряно. Виждах, че мислите й вече препускат бясно, за да възприемат новата информация.

— Беше процесът на Мариан, който още не се е състоял.

Лив въртеше умислено молива, който обикновено държеше затъкнат зад ухото си.

— Temporis Porta означава „врата на времето“. Възможно е.

— Сигурна ли си?

След това, което видях, се надявах да е по-скоро предупреждение — нещо като възможно бъдеще, което не беше неизбежно.

— Няма как да знаем, но ако Temporis Porta е някакъв вид портал, което също ми се струва доста вероятно, значи може да си видял нещо, което все още не се е случило. Истинското бъдеще.

Лив започна да пише нещо в червения си дневник. Знаех, че иска да запечата всяка подробност от този разговор.

— След видяното се надявам искрено да грешиш.

Тя спря да пише.

— Не е било нещо добро, така ли?

— Не. Ако това наистина е било бъдещето, не можем да позволим на Мариан да отиде на този процес. Обещай ми. Ако те дойдат отново, ще ми помогнеш да я държим настрана от Съвета. Не мисля, че тя знае…

— Обещавам.

Лицето на Лив бе мрачно, гласът й — пресипнал; личеше, че се опитваше да не се разплаче.

— Да се надяваме, че има и друго обяснение.

Но още в мига, в който го казах, бях сигурен, че нямаше. Както и Лив.

Върнахме се обратно по стъпките си, през калта, жегата и мрака, докато вече не чувствах нищо освен тежестта на моя свят, който се разпадаше.