Прелестен хаос

1.XI Царицата на демоните

Една от особеностите на това да живееш в малко градче е, че не можеш да излезеш от час по средата на историческа възстановка, която учителката ти по английски е подготвяла със седмици. Не и без последствия. На повечето места това ще доведе до административни наказания, задържане след часовете и др. такива, но в Гатлин може да означава и друго. Че Ама ще те накара да се появиш на входната врата на учителката си с поднос с курабийки с фъстъчено масло. Точно там се намирах в момента.

Потропах по вратата с надеждата мисис Инглиш да не си е вкъщи. Взирах се в червената врата и пристъпвах неловко от крак на крак. Лена харесва червени врати. Казва, че червеното е цвят на щастието; чародейците обаче не ги обичат. За тях вратите по принцип бяха опасни — всички граници бяха там. Само смъртните имаха червени врати.

Майка ми ги мразеше. Не харесваше и хората, които имаха червени врати. Казваше, че да имаш червена врата в Гатлин, означава, че си от хората, които уж не се боят да бъдат различни. Но ако си мислиш, че една червена врата наистина ще те направи такъв, значи наистина си като всички останали.

Нямах време да усъвършенствам теорията си за червените врати, защото точно тогава тази пред мен се отвори. Мисис Инглиш стоеше на прага в рокля на цветя и пухкави чехли.

— Итън? Какво правиш тук?

— Дойдох да се извиня, госпожо — казах аз и й подадох чинията. — Донесох ви малко курабийки.

— Тогава, предполагам, трябва да влезеш.

Тя отстъпи назад и отвори вратата по-широко.

Не очаквах такъв отговор. Мислех, че ще се извиня, ще й бутна в ръцете курабийките на Ама, тя ще ги приеме и аз ще се изнеса оттам. Но не и че ще влизам в къщата й. С червена или с друга врата не бях особено щастлив.

— Защо не поседнем в салона да си поговорим?

Последвах я в малката стаичка, която не приличаше на нито един салон или дневна, които някога бях виждал. Това бе най-малката къща, в която бях влизал. Стените бяха покрити с черно-бели семейни снимки. Бяха толкова стари и лицата — толкова малки, че трябваше да спирам и да се заглеждам в тях, за да ги видя наистина, а това ги правеше странно лични. Поне странно за Гатлин, където семействата са на показ през цялото време, мъртви или живи.

Ясно, мисис Инглиш беше странна.

— Моля те, седни. Ще ти донеса чаша вода.

Не беше въпрос дали искам, сякаш бе мое задължение да пия вода. Тя отиде в кухнята, която бе с размера на два шкафа. Чувах течащата вода.

— Благодаря, госпожо.

На перваза над камината имаше колекция от керамични фигурки — кълбо, книга, котка, куче, луна, звезда. Версията на Лилиан Инглиш на дрънкулките, които Сестрите събираха и не позволяваха на никого да ги докосва, докато те не завършиха потрошени сред руините на къщата в двора им. В средата на лавицата имаше малък телевизор с антенки като ушички на заек, който сигурно не работеше поне от двайсет години. Върху него бе поставена саксия с някакво растение, подобно на паяк — така цялата композиция приличаше просто на голяма саксия. Само дето растението май бе мъртво. Саксия, която не бе саксия, върху телевизор, който не бе телевизор, върху камина, която не бе камина — всичко изглеждаше безсмислено.

До камината имаше малък шкаф с книги. Той май единствен бе точно това, което бе, защото в него имаше книги. Наведох се да прочета заглавията: „Да убиеш присмехулник“, „Невидимият човек“, „Франкенщайн“, „Доктор Джекил и мистър Хайд“, „Големите надежди“.

Входната врата се затръшна и чух глас, който никога не бях очаквал да чуя в дома на учителката си по английски.

— „Големите надежди“. Една от любимите ми книги. Толкова е… трагична.

Сарафина стоеше пред вратата, жълтите й очи се взираха право в мен. Ейбрахам се материализира право в креслото с протъркана тапицерия на цветя в ъгъла на стаята. Изглеждаше, че се чувства удобно, сякаш е просто друг гост. „Книгата на луните“ лежеше в скута му.

— Итън? Ти ли отвори вратата… — попита мисис Инглиш, която се появи в същата секунда от кухнята. Не знам дали беше заради непознатите в дневната й или заради жълтите очи на Сарафина, но изпусна каната с водата и тя се строши на покрития с килим на цветя под. — Кои са тези хора?

Погледнах към Ейбрахам.

— Дошли са за мен.

Той се разсмя.

— Не и този път, момче. Тук сме за нещо друго.

Мисис Инглиш трепереше цялата.

— Не притежавам нищо ценно. Аз съм обикновена учителка.

Сарафина се усмихна, което винаги я правеше да изглежда още по-страшна.

— Всъщност ти имаш нещо, което е много ценно за нас, Лилиан.

Мисис Инглиш отстъпи назад.

— Не знам кои сте, но трябва да напуснете. Съседите ми вероятно вече са позвънили в полицията. Това е много спокойна улица.

Гласът й бе станал по-писклив. Бях сигурен, че всеки момент ще припадне.

— Остави я на мира! — извиках аз и тръгнах към Сарафина.

Тя разпери пръстите си и почувствах силата й, десет пъти по-мощна от всеки юмрук, който би могъл да бъде стоварен в гърдите ми. Паднах назад, ударих се в шкафа с книгите и те се разпиляха край мен.

— Седни, Итън. Мисля, че ще бъде много подобаващо да наблюдаваш края на света, който познаваш.

Не можех да се изправя. Все още усещах удара на Сарафина в тялото си.

— Вие сте луди — прошепна мисис Инглиш с широко отворени от изумление очи.

Сарафина насочи пронизващия си поглед към нея.

— Нямаш си и на идея колко.

Ейбрахам загаси пурата си в помощната масичка до креслото и стана от него. Отвори „Книгата на луните“ уверено, сякаш предварително си бе отбелязал страницата.

— Какво ще правите? Ще извикате още Бесове ли? — изкрещях аз.

Този път и двамата се разсмяха.

— В сравнение с това, което ще призова, Бесовете приличат на домашно котенце — каза Ейбрахам. Започна да чете на език, който не познавах. Навярно бе чародейски език — наядски. Думите бяха почти мелодични, докато не ги повтори на английски и осъзнах какво означават.

— От кръв, пепел и скръб. Заради демоните, приковани долу…

— Спри! — изкрещях аз, но Ейбрахам дори не погледна към мен.

Сарафина изви ръката си съвсем леко, направо грациозно, и почувствах как гръдният ми кош се стегна. Болката бе ужасна.

— Ще станеш свидетел как историята ще се промени, Итън — и за чародейците, и за смъртните. Прояви малко уважение.

Ейбрахам продължаваше да чете.

— Призовавам техния създател.

В мига, в който изговори последната дума, мисис Инглиш ахна и се строполи на пода. Очите й се обърнаха навътре и тя започна да се тресе и гърчи като парцалена кукла. Вратът й се бе извил неестествено, отпуснат на гърдите й. Мислех само колко безжизнена изглеждаше.

Сякаш бе мъртва.

Ейбрахам зачете отново, но го чувах като изпод вода — всичко бе забавено и приглушено. Колко още хора щяха да умрат заради тях?

— … за да отмъсти. И за да служи!

Гласът му отекна из малката стая и стените се разтресоха. Той затвори рязко страниците на книгата и пристъпи към тялото на мисис Инглиш.

Подобното на паяк растение падна от телевизора и саксията се счупи в каменната камина. Някои от малките керамични фигурки се разпиляха във всички посоки — животът на мисис Инглиш се разпадаше на парчета пред очите ми.

— Тя идва! — провикна се Сарафина към Ейбрахам и осъзнах, че и двамата се взираха в тялото на пода. Опитах се да стана, но гърдите ми все още бяха притиснати от непоносима тежест. Каквото и да се случваше в момента, не можех да го спра.

Беше прекалено късно.

Първо се надигна шията на мисис Инглиш, а тялото й бавно я последва, изправяйки се от земята, теглено нагоре от някаква невидима нишка. Беше ужасно — начинът, по който безжизненото тяло се движеше като кукла на конци. Когато се изправи, очите й изненадващо се отвориха.

Но това не бяха очите на мисис Инглиш. Там имаше само тъмни сенки.

Тресенето спря и цялата стая замръзна.

— Кой ме повика? — проговори мисис Инглиш, но гласът не беше нейният. Беше нечовешки. Нямаше никакви интонации, никаква емоция — звучеше злокобно и гибелно.

Ейбрахам се усмихна. Очевидно се гордееше от направеното от него.

— Аз. Общият ред е нарушен и те призовах, за да доведеш онези, които се скитат в бездната на подземния свят и не намират покой, за да се присъединят към нас.

Очите на мисис Инглиш се взираха в нищото покрай него, но гласът отговори.

— Това не може да бъде сторено.

Сарафина погледна стреснато към Ейбрахам.

— Какво гово…

Той я стрелна с поглед и я накара да замълчи. Обърна се отново към създанието, обитаващо тялото на мисис Инглиш.

— Не бях достатъчно ясен. Имаме тела за тях. Доведи тук бездушните и им предложи телата на светлите чародейци. Това ще бъде съвсем нов ред. Ти ще го създадеш. Ти ще го обвържеш.

От тялото на мисис Инглиш се разнесе боботещ звук, като че ли създанието вътре се смееше по някакъв болен начин.

— Аз съм Лилум. Времето. Истината. Съдбата. Безкрайната река. Колелото на съдбата. Ти не можеш да ми нареждаш.

Лилум. Лилиан Инглиш. Беше като някаква извратена космическа грешка. Само дето не беше шега — особено онази част, която не можех да спра да повтарям в главата си.

Колелото на съдбата ще смаже всички ни.

Ейбрахам изглеждаше смаян, а Сарафина отстъпи назад. Каквато и да бе тази Лилум, двамата явно бяха смятали, че ще могат да я контролират. Ейбрахам стисна по-силно „Книгата на луните“ и смени тактиката.

— Тогава те умолявам — като Царица на демоните. Помогни ни да създадем нов ред. В който Светлината най-накрая ще бъде затъмнена от Мрака завинаги.

Застинах. Всичко си идваше на мястото. Предвещаващата песен бе права. Не бях чувал нито дума за тази Лилум, но песента ме бе предупредила за Царицата на демоните и за Колелото на съдбата няколко пъти.

Опитах се да не се паникьосам.

Лилум отговори с изнервящия си безстрастен глас.

— Светлината и Мракът не значат нищо за мен. Има само една сила, родена от Мрачния огън, където са създадени всички сили.

За какво говореше? Това, че бе Царица на демоните не я ли правеше Мрак?

— Не — прошепна Сарафина, сякаш в отговор на моите мисли. — Не е възможно. Царицата на демоните е истински Мрак, тя е в бездната.

— Същността ми е Мрачният огън, изворът и на двете сили — и на Светлината, и на Мрака.

Сарафина изглеждаше объркана, нещо, което не бях виждал в нея — освен във виденията.

И тогава осъзнах, че двамата с Ейбрахам не разбираха Лилум изобщо. Не че аз я разбирах напълно, но знаех, че тя не е потънала в мрак, както те смятаха. Беше нещо различно, нещо уникално. Може би Лилум беше сив, нов нюанс в спектъра.

А може би беше точно обратното и Лилум не притежаваше нито Мрак, нито Светлина — тя беше отсъствие и на двете.

Но и в двата случая тя не бе една от тях.

— Но ти можеш да създадеш нов ред — каза Сарафина.

Главата на мисис Инглиш трепна при звука на гласа й.

— Мога. Но има цена, която трябва да бъде платена.

— Каква е цената? — попитах, без да имам време да помисля.

Главата се обърна в посока към мен.

— Кладата. Процесът.

Царицата на демоните, Колелото на съдбата, която и да бе тя, определено не говореше за домашното ми по английски19.

— Не разбирам.

— Замълчи, момче! — кресна ми Ейбрахам.

Но Лилум все още се взираше невиждащо към мен.

— Тази смъртна има думите, които са ми нужни. — Замълча за миг. Говореше за мисис Инглиш. — Процесът. Пещта. Съдът, в който се топят метали. Кладата, в която влизаш. Алегория на смъртните. — Очевидно претърсваше ума на мисис Инглиш. — Тежко изпитание. Да. Изпитание. По време на Осемнайсетата луна.

— Какво изпитание?

— По време на Осемнайсетата луна — повтори тя. — За онзи, който ще възстанови Реда. Избраника.

Това бе посланието от моята Предвещаваща песен — поне по-голямата част от нея.

Онзи, който е двама.

— Кой е той? — попита Ейбрахам. — Кажи ми сега! Кой ще възстанови Реда?

Шията на мисис Инглиш се изви неестествено към него, орбитите на невиждащите й мрачни очи го фиксираха. Тътнещ звук прогърмя из къщата.

— Ти не можеш да ми нареждаш!

Преди Ейбрахам да каже и дума, ослепителна светлина излезе от тъмните орбити, където трябваше да бъдат очите на мисис Инглиш, и се изстреля право към него и Сарафина. Ейбрахам дори нямаше време да разкъса пространството и да се изпари. Светлината ги удари и избухна около тях, изпълвайки цялата стая. Невидимата хватка на Сарафина, която ме държеше неподвижен досега, изчезна и аз вдигнах ръка, за да защитя очите си. Но все още я усещах, сякаш гледах право в слънцето.

След няколко секунди свалих длан и погледнах към мястото, където бяха стояли Ейбрахам и Сарафина. Черни петна затъмниха зрението ми.

Нямаше ги.

— Мъртви ли са? — попитах с надежда аз. Може би Ейбрахам най-накрая бе прекалил с използването на „Книгата на луните“. Книгата винаги вземаше нещо в замяна.

— Мъртви. — Лилум млъкна. — Не. Не е дошло времето им да бъдат съдени.

Не бях съгласен, но нямах намерение да споря със създание, което бе толкова могъщо, че можеше да се разправи едновременно и с Ейбрахам, и със Сарафина.

— А какво стана с тях?

— Отпратих ги далеч. Не желаех да чувам повече гласовете им.

Май не отговори точно на въпроса ми.

Но имах и друг и не знам как, но успях да намеря сили и да й го задам.

— Онзи, който трябва да се подложи на изпитанието на Осемнайсетата луна… Да не говориш за Единия, който е двама?

Тъмните празни орбити се обърнаха към мен и гласът проговори.

— Единият, който е двама — с когото ще бъде платен балансът. Мрачният огън, от който са родени всички сили, ще възстанови Реда отново. Избраника.

— Значи можем да го оправим? Редът, имам предвид.

— Ако балансът бъде платен, ще има нов Общ ред.

Гласът й беше напълно безстрастен, равен, сякаш това, на което се надявах, не означаваше нищо особено.

— Какво имаш предвид под „баланс“?

— Баланс. Отплата. Саможертва.

Саможертва.

От Единия, който е двама.

— Не и Лена — прошепнах аз. Не можех да я загубя отново. — Тя не може да се жертва. Тя не искаше да наруши Реда.

— Едновременно Мрак и Светлина. Съвършеният баланс. Истинска магия — каза Лилум тихо. Мислеше ли в момента, търсеше ли точните думи в главата на мисис Инглиш, или просто се бе уморила да слуша и моя глас? — Тя не е избраната за изпитанието. Детето на Мрака и Светлината ще обвърже новия Ред.

Не беше Лена.

Поех си дълбоко дъх.

— Чакай. Тогава кой е?

Може би не бе разбрала какво я питах.

— Ти ще намериш Единия, който е двама — отвърна тихо гласът. Празните черни сенки се взираха към мен от лицето на мисис Инглиш.

— Защо аз?

— Защото ти си Водача. Онзи, който бележи и проправя пътя между световете ни. Светът на демоните и светът на смъртните.

— Може би не искам да съм Водач — отвърнах аз, без да мисля. Но беше вярно. Не знаех как да намеря този човек и не исках съдбата на двата най-важни за мен свята, на смъртните и на чародейците, да зависи от мен.

Стените започнаха да се тресат отново, керамичните фигурки се блъскаха една в друга. Наблюдавах как малката луна се приближаваше опасно близко до ръба на полицата над камината.

— Разбирам. Но не можем да избираме какви да бъдем в Общия ред. Аз съм Царицата на демоните. — Дали това означаваше, че и тя не искаше да бъде това, което беше? — Общият ред съществува отвъд всичко. Реката тече. Колелото се върти. Този момент ще се превърне в следващия. Всичко се променя.

Стените спряха да се тресат и луната застина на място точно преди да се претърколи през ръба.

— Това е начинът. Няма друг.

Разбирах го.

Беше последното, което каза Лилум, преди обладаното от нея тяло на мисис Инглиш да се строполи на пода.