Прелестен хаос

26.IX Часове за посещение

На следващия ден леля Грейс откри къде леля Мърси криеше шоколадовия си сладолед. На по-следващия ден леля Мърси откри, че леля Грейс го е изяла, и из къщата се разнесе писък, по-силен и от аларма. В деня след това събитие играх на скрабъл със Сестрите, но това е задача, която може да умопомрачи и най-здравия разум, защото е трудно да спориш с възрастни дами, които са абсолютно убедени, че „имашдавземаш“ е една дума, „памучено“ е глагол, „на пух и прах“ е прилагателно, а „акошъдъ“ е дълга форма на „ако“.

Направо бях смазан. Край.

Имаше един човек обаче, който не беше тук. Някой, който миришеше на мед и на сол, и на червен сос с бекон. Който можеше да сътвори най-безумните думи от плочките пред себе си. Който можеше да направи карта на чародейските тунели из целия Юг.

Няколко дни по-късно вече не можех да издържам, затова когато Лена настоя да отидем на посещение при леля Пру, се съгласих. Исках да я видя. Не бях сигурен как ще изглежда — все едно просто спи, както преди, когато заспиваше на дивана? Или както я видях в линейката? Нямаше как да знам и се страхувах от това, чувствах се виновен и гузен.

Но повече от всичко не исках да се чувствам сам.

Окръжният здравен център бе възстановително заведение — нещо средно между клиника и място, където те вкарват след преживяна сериозна травма. Или когато си паднал с колелото си. Или когато си се блъснал с колата си. Или пък когато те е блъснала нечия чужда кола. Някои смятат, че може да извадиш голям късмет, ако те блъсне подходящата кола, защото ще изкараш големи пари като компенсация. А може и просто да умреш. Или пък и двете, както стана с Дийкън Хариган, който сега има най-хубавия надгробен камък в града, а жена му и децата му се радват на най-хубавата ограда, на вътрешен и външен батут за скачане и ядат навън пет вечери в седмицата. Карлтън Ийтън беше разказал всичко това на мисис Линкълн, която бе казала на Линк, а той каза на мен. Чековете пристигали всеки месец от Вашингтон — и в слънце, и в дъжд. Това става, когато те блъсне общинският камион за боклук.

Когато влязох в Здравния център обаче, нямах усещането, че леля Пру е била голяма късметлийка. Дори странната, спокойна тишина и силният климатик не ме накараха да се почувствам по-добре. Цялото място миришеше на нещо болезнено сладникаво, сякаш всичко бе посипано с пудра захар. Нещо лошо, което се опитваше да ухае като нещо хубаво.

Още по-ужасно беше, че фоайето, коридорите и релефните тавани бяха боядисани в прасковено оранжево. Сякаш сос „Хиляда острова“14 бе полят върху салата с извара и след това цялата смес бе пльосната на тавана.

Може да е френски сос.

Лена се опитваше да ме ободри.

Така ли? И в двата случая ми се иска да повърна.

Всичко е наред, Итън. Може би като я видим, нещата няма да ни се струват толкова зле.

Ами ако е дори още по-ужасно?

Стана такова само три метра по-нататък. От бюрото на рецепцията ме гледаше Боби Мърфи. За последно го бях виждал, когато все още и двамата бяхме в баскетболния отбор и той ме подиграваше, че Емили Ашър, известна като Преди-обичащата-Итън-а-после мразещата-го-Емили, ме бе зарязала на танците. Той беше супер добър защитник, малко по-голям от нас и никой не смееше да се закача с него. Сега Боби седеше зад бюрото на рецепцията в униформа с прасковен цвят и не изглеждаше толкова корав. Не изглеждаше и особено щастлив да ме види. Сигурно не помагаше и фактът, че името на табелката му беше сбъркано и вместо Боби пишеше Буби.

— Здрасти, Боби. Мислех, че си в Държавния колеж в Съмървил.

— Итън Уейт. Ти си тук и аз съм тук. Но не знам кой от нас е повече за съжаление — сопна се той, а погледът му се спря на Лена. Не я поздрави. Макар да бе закотвен в Здравния център, където половината пациенти не можеха да издадат и звук, бях сигурен, че е запознат с последните събития в града.

Опитах да се разсмея, но излезе нещо като кашлица и във фоайето настана мълчание.

— А-ха… Както и да е, беше крайно време да се появиш. Леля ти Прудънс питаше за теб — ухили се той и побутна списъка за посетители по бюрото към нас.

— Така ли? — попитах и застинах на място, въпреки че трябваше да предположа, че ще се опита да се избъзика с мен.

— Ха, не. Майтапя те. Просто се подпишете тук и отидете в градината.

— Градината? — попитах аз, след като се подписах и му върнах тетрадката.

— Ами да. Зад крилото със стаите на пациентите. Там отглеждаме полезните зеленчуци — усмихна се той и аз си спомних какъв беше преди. Стоим в съблекалнята и той ме побутва с лакът: Човече, Уейт. Не можеш да позволиш една мацка да те разкара просто така. Излагаш целия отбор.

Лена се облегна на бюрото.

— Някога ще ти писне ли да се заяждаш?

— О, да. Имам и по-хубави неща за вършене. Какво ще кажеш ти да ми покажеш твойто, а аз ще ти покажа мойто? — Гледаше нагло към мястото, където тениската на Лена се издуваше на гърдите й.

Ръката ми се сви в юмрук. Видях как косата на Лена започна да се къдри по раменете й, когато се приведе към него.

— Мисля, че сега е подходящ момент да спреш да говориш.

Боби отвори и затвори уста като риба на сухо. Явно се опитваше да каже нещо, но не му се получи.

— Така е много по-добре — усмихна се Лена и взе баджовете ни за посетители от бюрото.

— До скоро, Боби — казах аз.

Колкото повече се отдалечавахме по коридора, толкова по-сладникав ставаше въздухът, а миризмата се усилваше. Гледах отворените врати на стаите, покрай които минавахме — всяка ни разкриваше някаква странна версия на картина на Норман Рокуел15, в която се случват само сбъркани неща, застинали кадри от жалкия ни живот.

В една от стаите възрастен мъж седеше на леглото — главата му бе увита в бели бинтове и имаше сюрреалистичен вид. Приличаше на някакво извънземно, което се забавляваше, като си играеше с йо-йо и го размахваше напред и назад по металния поднос в скута си. На стола срещу него седеше жена и бродираше нещо, което той вероятно никога нямаше да види завършено. Тя не поглеждаше към него и не забавяше нито за миг темпото на работата си.

В друга на леглото лежеше младеж, който разлистваше някакви листове, пръснати по пластмасова маса, имитираща дърво. Взираше се в празното пространство пред себе си, унесено, но ръката му продължаваше да пише и да пише, сякаш не можеше да се контролира. Отстрани изглеждаше, че не той движи химикалката, а буквите се изписват сами. Може би всяка дума, която някога бе писал, се намираше на тези купчина листове. Може би това бе историята на живота му, може би беше литературен шедьовър? Кой можеше да знае? На кого му пукаше? Не и на Боби Мърфи.

Устоях на порива да грабна листовете и да прочета какво пишеше там.

Инцидент с мотор?

Вероятно, не ми се мисли за това, Лена.

Тя стисна ръката ми, а аз се опитах да не си припомням гледката от лятото — Лена на мотора на Джон Брийд, прегърнала го през кръста, боса и без каска.

Знам, че беше глупаво.

Отдръпнах я от тази врата.

В стаята на малкото момиче в края на коридора имаше купища хора, но това бе най-тъжният рожден ден, който бях виждал. Имаше торта, купена от „Стоп енд Шоп“ и маса с чаши, пълни с нещо, приличащо на боровинков сок. Това беше. На тортата имаше свещичка с числото пет и семейството пееше. Останалите свещички не бяха запалени.

Вероятно нямат право да ги палят в стаите, Итън.

Какъв скапан рожден ден е този?

Плътният сладникав мирис на въздуха стана още по-тежък и погледнах към отворената врата, която водеше към нещо като кухня, разположена в дълго и тясно помещение. Затворени кутии с течна храна бяха струпани от пода до тавана, една върху друга. Оттук беше миризмата — от храна, която не беше храна. Предназначена за живи хора, които не живееха истински живот. Храна за моята леля Пру, която се бе пренесла в непознатата пустота на един свят — нищо, че на пръв поглед изглеждаше, че просто спи в леглото си. Леля Пру, която чертаеше карти на чародейските тунели с точността, с която Ама попълваше кръстословиците си.

Беше прекалено ужасно, за да е истина. Но бе истина. Всичко това се бе случило и не в някакъв тунел, където пространството и времето бяха различни, а тук, в смъртния свят. Във великия окръг Гатлин. Бе се случило в родния ми град, на моето собствено семейство.

Не бях сигурен, че ще се справя. Не исках да виждам леля Пру така. Не исках да я запомня така. Тъжни врати и хранителни вещества в кутии и торбички, коридор в противен прасковен цвят.

За малко да се обърна и да си тръгна, но после стигнахме до поредната врата и се озовах другаде. Въздухът се промени. Това бе мястото. Знаех го, защото вратата бе отворена и характерният мирис, който Сестрите излъчваха, се носеше оттам. Розова вода и лавандула — от онези малки торбички против молци, които те слагаха в шкафовете си. Беше много отличителна миризма. Дадох си сметка, че не й бях обръщал внимание преди, когато Сестрите ми разказваха историите си.

— Итън.

Лена направи крачка пред мен. Чувах шума от апаратите, жужащи в стаята.

— Хайде. — Пристъпих към нея, но тя постави ръце на раменете ми.

— Знаеш, че тя… може да не е тук, нали?

Опитах се да я слушам, но се разсейвах от звуците на непознатите апарати, вършещи непознати неща на моята така до болка позната и обичана леля.

— За какво говориш? Разбира се, че е тук. На вратата пише името й, ето виж…

Да, така пишеше с черен маркер на нещо като бяла табелка, каквито има в студентските общежития. Стейтъм, Прудънс.

— Знам, че тялото й е тук. Но дори да е вътре, леля ти Пру, с всички онези неща, които я правят точно твоята леля Пру, тя пак може… да не е тук.

Знаех какво ми казваше, но не исках да го приемам. Хиляда пъти по хиляда не исках.

Допрях вратата с ръка.

— Казваш ми, че го усещаш ли? Така, както Линк може да подуши кръвта й и да чуе ударите на сърцето й? Ще можеш ли да я… намериш?

— Да намеря какво? Душата й ли?

— Една Самородна може ли да направи такова нещо? — чух надеждата в гласа си.

— Не знам — отвърна Лена. Имаше вид, като че ли всеки миг щеше да се разплаче. — Не съм сигурна. Чувствам, че има нещо, което се предполага да направя. Но не знам какво е.

Погледна встрани, към другия край на коридора. Забелязах, че една капчица си проправяше път по лицето й надолу.

— Няма откъде да знаеш каквото и да е, Лена. Вината не е твоя. Всичко стана заради мен. Ейбрахам дойде да търси мен.

— Не е вярно. Дойде заради Джон.

Не довърши, но чух края на изречението. И заради мен. Защото се Призовах сама.

Смени темата, преди да успея да кажа нещо.

— Попитах чичо Макон какво става с хората, когато са в кома.

Затаих дъх, въпреки всичко, в което вярвах или не вярвах.

— И?

Тя сви рамене.

— Не беше сигурен. Но чародейците вярват, че духът може да напуска тялото при определени обстоятелства — като нашето Пътуване. Чичо го описа като някакъв по-особен вид свобода, сякаш блуждаеш — почти като Блудник.

— Предполагам, че това няма да е чак толкова лошо…

Замислих се за младежа, пишещ неосъзнато, за възрастния мъж, играещ си с йо-йото. Те не пътуваха никъде. Не бяха Блудници. Бяха заседнали в смъртния свят, хванати в капана на строшените си тела.

Независимо от всичко, просто не можех да го понеса. Не и за леля Пру. Особено не и за моята леля Пру.

Без да кажа нищо повече, минах покрай Лена и влязох в стаята.

Леля ми Пру бе най-дребничкият човек на света. Тя самата казваше, че се прегърбва с всяка изминала година и се смалява на ръст с всеки починал съпруг — едва ми стигаше до гърдите, дори когато се опитваше да се изпъчи, обута с обувките си с равни, но дебели токове.

Както лежеше в средата на огромното болнично легло, а от тялото й стърчаха всевъзможни тръбички, изглеждаше още по-дребничка. Светлината влизаше на ивици в стаята през пластмасовите щори на прозореца и рисуваше линии като решетки по лицето и тялото й, които не помръдваха. Все едно се намираше в болничното крило на затвор. Не можех да се насиля да погледна в лицето й. Поне не веднага.

Пристъпих по-близо до леглото. Виждах мониторите, макар да не знаех какво точно показват. Разни неща бипкаха, движеха се линии. В стаята имаше само един стол, естествено с тапицерия в прасковен цвят, неудобен и твърд като камък, и второ празно легло. След това, което бях видял в другите стаи, леглото ми приличаше на дебнещ капан. Коя ли потрошена и смазана душа щеше да бъде разположена на него следващия път, когато дойдех на посещение при леля си?

— Състоянието й е стабилно, не се тревожете. Тялото й е здраво, просто в момента не е с нас — каза сестрата, която влезе след нас в стаята и затвори вратата. Не виждах ясно лицето й, но от конската й опашка под касинката бе избягал един черен кичур. — Ще ви оставя за малко сами, ако желаете. Прудънс не е имала посетители от вчера. Сигурна съм, че времето с вас ще й се отрази добре.

Гласът й беше успокояващ, дори познат, но преди да успея да я огледам по-внимателно, тя излезе и затвори вратата. Видях ваза със свежи цветя на масичката до леглото на леля ми. Върбинки. Приличаха на цветята, които Ама отглеждаше вкъщи. „Летен пламък“, така ги наричаше тя. „Червени като огън.“

Отидох до прозореца и дръпнах щорите. Светлината ни заля и затворът изчезна. По ръба на стъклото имаше тънка бяла линия сол.

— Ама. Сигурно е идвала вчера, когато бяхме с леля Грейс и леля Мърси. — Усмихнах се вътрешно, поклащайки глава. — Изненадан съм, че е оставила само сол.

— Всъщност… — обади се Лена и подръпна загадъчна конопена торбичка, завързана с канап и пъхната под възглавницата на леля Пру. Помириса я и направи гримаса. — Уф, определено не е лавандула.

— Явно е нещо за защита.

Лена придърпа стола по-близо до леглото.

— Радвам се. Бих била много уплашена да съм тук сама. Прекалено е тихо — каза сериозно тя. Посегна колебливо към ръката на леля Пру. На кокалчетата на пръстите на леля ми имаше сложена лепенка, за да прикрива иглите на системата.

Погледнах дланите й — бяха покрити с петна, които ми приличаха на рози. Тези ръце трябваше да държат псалтир или карти за някоя игра като любимата на лелите ми джим ръми. Или котешка каишка, или карта на Тунелите.

Опитах се да се отърся от обземащото ме чувство за обърканост на цялата ситуация.

— Всичко е наред.

— Не мисля…

— Можеш спокойно да я хванеш за ръката, Лена.

Тя хвана тънката ръка на леля Пру между своите две длани.

— Изглежда толкова спокойна, сякаш спи. Виж й само лицето.

Не можех. Протегнах се неловко и докоснах нещо, което май беше палец на крак или някаква бучка, надигаща завивката й в долния край.

Итън, не бива да се боиш.

Не се боя, Лена.

Мислиш ли, че не знам какво чувстваш?

Какво чувствам?

Изпитвала съм го — и аз съм се бояла, че човек, когото обичам, ще умре.

Погледнах към нея — бе се привела над леля ми като някаква чародейска сестра.

Да, страхувам се от това, Лена. Постоянно.

Знам, Итън.

Мариан. Баща ми. Ама. Кой ще бъде следващият?

Спрях за миг.

Тревожа се и за теб.

Итън, недей…

Позволи ми да се страхувам за теб, Лена.

— Итън, моля те…

Ето го. Разговорът. Разговорът, който идва наред, когато Келтската нишка стане прекалено лична. Беше една стъпка назад от споделените мисли и една стъпка по-далеч от пълната смяна на темата.

Но аз не исках да се откажа.

— Боя се за теб, Лена. От мига, в който се събудя, до мига, в който заспивам отново, и после в сънищата си и във всяка секунда между тях.

— Итън. Погледни я.

Лена се приближи до мен и постави ръката си върху моята, така че сега и двамата докосвахме крехката ръка на леля Пру.

— Виж очите й.

И аз най-накрая го направих.

Изглеждаше различно. Не щастлива, но не и тъжна. Очите й бяха мътни, разфокусирани. Сякаш бе изчезнала и не беше тук, точно както сестрата ни беше казала.

— Леля Пру не е като другите хора. Обзалагам се, че е някъде далече и проучва непознати пространства. Винаги е искала да прави това. Може би в момента довършва картата на Тунелите. — Лена ме целуна по бузата и се изправи. — Ще проверя дали мога да намеря нещо за пиене. Искаш ли нещо? Може би имат шоколадово мляко.

Знаех какво правеше. Даваше ми време, за да остана насаме с леля си. Не беше нужно да й го казвам. А и още не й бях споделил, че вече не понасям вкуса на шоколадовото мляко.

— Не, добре съм така.

— Дай знак, ако имаш нужда от мен.

Затвори внимателно вратата зад себе си.

След като тя излезе, не знаех какво да правя. Гледах как леля Пру лежи в болничното легло с всички тези тръби, излизащи и влизащи в кожата й. Хванах ръката й, като внимавах да не дръпна системата й. Не исках да я нараня. Бях сигурен, че тя все още можеше да усеща болка. Не беше мъртва, не спирах да си го повтарям.

Знаех, че е хубаво да се говори на хората в кома, защото те могат да те чуят. Опитах се да се сетя какво мога да й кажа. Но в главата ми се въртяха само едни и същи думи.

Съжалявам. Аз съм виновен.

Защото бе вярно. И тежестта на вината ми бе толкова огромна, че вече не можех да я понеса. Надявах се, че Лена е права. Надявах се, че леля Пру е на някакво странно място и чертае карти или забърква каши. Дали беше с майка ми? Можеха ли да се намерят на онова място, където и да бе то?

Все още мислех за това, когато за миг затворих очи…

Усещах обвитата в лепенки длан на леля Пру в моята ръка. Само че, когато погледнах към леглото, леля Пру я нямаше. Премигнах. Леглото също изчезна, после стаята. Намирах се никъде, взирах се в пустота, чувах нищо.

И после… Звук от стъпки.

— Итън Уейт, това ти ли си?

— Лельо Пру?

И тя изплува пред мен от абсолютната пустота.

Беше тук и никъде, появяваше се и изчезваше пред очите ми, облечена в най-хубавата си нощница, онази с ярките цветя и копчетата, имитиращи перли. Чехлите й бяха плетени и в същите нюанси като любимото одеяло на леля Грейс.

— Толкоз скоро? — каза тя, махайки с кърпичката в свитата си длан. — Казах ти миналата нощ, имам разни неща да върша, докат съм тук. Не можеш да ма тормозиш и викаш за помощ всеки път кът не знайш отговора на нещо.

— Какво? Не съм те посещавал миналата нощ, лельо Пру.

Тя се вледени.

— Шъ играйш номера на старата си леля?

— Какво си ми казала? — попитах аз.

— Ти кво ма попита? — потърка тя главата си и с ужас осъзнах, че беше започнала отново да се изгубва.

— Ще се върнеш ли, лельо Пру?

— Просто още не мога.

— Не можеш ли да се върнеш сега с мен?

Тя поклати глава.

— Не знайш ли? Туй зависи от колелото на съдбата.

— Какво?

— Рано или късно то ще се стовари върху всички ни и ще ни смаже. Туй ти казах, нали? Кат попита за идването тук. Що питаш толкоз много днес? И костите мъ болят вече, имам нужда от малко почивка.

Вече почти изчезваше от погледа ми.

— Остави ме, Итън. Не е добре за теб да гледаш тъй надълбоко. Колелото на съдбата не е свършило с теб.

Гледах как кафявите й плетени чехли изчезват.

— Итън?

Чух гласа на Лена и усетих допира на ръката й на рамото си, как ме разтърсваше, за да се събудя. Главата ми тежеше и бавно отворих очите си. Ярката светлина се изливаше през незакрития с щори прозорец. Бях заспал на стола до леля си, както обикновено заспивах на стола в архива на библиотеката при мама, когато я чаках да довърши работата си. Погледнах надолу. Леля Пру си лежеше в леглото, невиждащите й очи бяха отворени, сякаш нищо не се бе случило. Пуснах ръката й. Сигурно съм изглеждал странно, защото Лена се притесни.

— Итън, какво става?

— Аз… видях леля Пру. Говорих с нея.

— Докато беше заспал?

Кимнах.

— А-ха. Но не ми приличаше на сън. И тя не беше изненадана, че ме вижда. Явно съм бил там и преди.

— За какво говориш? — втренчи се в мен почти уплашено Лена.

— Миналата нощ. Тя каза, че съм идвал при нея. Само дето аз не си спомням.

Случваше се по-често и беше все по-досадно. Постоянно забравях разни неща.

Преди Лена да каже нещо, сестрата се появи на вратата, открехвайки я съвсем леко.

— Съжалявам, но времето за посещение приключи. Трябва да оставиш леля си да си почива, Итън.

Звучеше приятелски, но посланието бе ясно. Бяхме навън, в празния коридор, преди сърцето ми да има време да се успокои.

На излизане обаче Лена се сети, че си е забравила чантата в стаята на леля Пру. Докато я чаках да си я вземе, вървях бавно по коридора и спрях пред една врата. Не успях да се удържа. Момчето в стаята беше на моя възраст и за миг се зачудих какво ли щеше да бъде да съм на негово място. Все още седеше до масата и ръката му все още пишеше. Огледах се и пристъпих предпазливо в стаята му.

— Ей, човече. Аз… просто минавам оттук.

Седнах на ръба на стола пред него. Очите му дори не трепнаха, не погледна към мен и ръката му не спря да се движи. Отново и отново той пишеше на листа си, дълбаеше на едно и също място, понякога линиите стигаха до чаршафа под него, но иначе се трупаха една върху друга в черна дупка.

Издърпах леко листа и той се премести с около сантиметър. Ръката спря. Погледнах в очите му.

Там все още нямаше нищо.

Дръпнах пак листа.

— Хайде. Ти пишеш. Аз ще го прочета. Искам да чуя какво имаш да кажеш. Твоят шедьовър.

Ръката започна пак да се движи. Започнах да местя листа, съвсем бавно, за да съвпадне със скоростта на писането му.

Ръката спря, тънка лига се спусна от устните по химикалката и по листа.

— Схванах. Чух те, човече. Осемнайсетата луна. Ясно.

Ръката започна да пише отново и този път оставих думите да пишат сами, докато посланието отново се загуби в черното петно.

— Благодаря — казах тихо аз. Погледнах към малката бяла дъска, която не беше и никога нямаше да бъде на вратата на ничия стая в никое студентско общежитие. — Благодаря, Джон.