Прелестен хаос

20.XII Хибрид

Стоях на върха на бялата водна кула, с гръб към слънцето. Безглавата ми сянка падаше върху затопления боядисан метал и изчезваше зад ръба право в небето.

АЗ ЧАКАМ.

Ето го. Другата ми половина. Сънят ми се повтаряше като филм, който бях гледал безброй пъти, и вече започвах да се прекъсвам сам, да пренареждам сцените и да ги пускам забързани…

Силен удар.

Изкарване на въздуха.

Тежест в гърдите.

Пропадане…

— Итън!

Превъртях се в леглото и се озовах на пода в стаята си.

— Нищо чудно, че в стаята ти постоянно се появяват инкубуси. Спиш като мъртвец.

Джон Брийд се беше надвесил над мен. От мястото, където лежах, ми изглеждаше поне три метра висок. Освен това имаше вид на някого, който щеше да ме срита по задника с лекота, много по-качествено, отколкото аз се сритвах сам в съня си.

Това беше странна мисъл. Но изречението, което чух, беше още по-странно.

— Нуждая се от помощта ти.

Джон седеше на стола пред бюрото ми, който вече бях решил да наричам „инкубуския стол“.

— Иска ми се да измислите някакъв начин да спите, защото това взе да ми писва — казах аз, докато намъквах старата си тениска с „Харли Дейвидсън“ през главата си. Което беше доста иронично, имайки предвид, че седях срещу Джон.

— Да, ама май няма такава възможност — отвърна той, вперил поглед в синия ми таван.

— Тогава поне да осъзнаете, че останалите се нуждаем от…

Джон ме прекъсна.

— Аз съм.

— Какво?

— Лив ми разказа всичко. Единият, който е двама — аз съм.

— Сигурен ли си? — Все още не бях убеден, че можехме да му вярваме.

— Аха. Разбрах го днес, на погребението на леля ти.

Погледнах към часовника. Би трябвало да каже „вчера“, а аз би трябвало да спя в този момент.

— И как го разбра?

Той стана и закрачи нервно из стаята.

— Винаги съм знаел, че съм аз. Роден съм, за да бъда две неща. Но на погребението разбрах, че това е нещо, което трябва да направя. Почувствах го, докато гадателката говореше.

— Ама?

Знаех, че погребението на леля Пру бе много емоционално за семейството ми, за целия град всъщност, но не очаквах да е въздействало така и на Джон. Той не беше част нито от нас, нито от града ни.

— Какво искаш да кажеш с това, че винаги си знаел?

— Утре е рожденият ми ден, нали? Моята Осемнайсета луна.

Не звучеше особено щастливо и не го винях. Като се имаше предвид, че рожденият му ден щеше да причини края на света и на всичко…

— Сигурен ли си в това, което казваш? — повторих аз.

Той кимна.

— Трябва да извърша размяната, както каза Царицата на демоните. Моят жалък прецакан живот на експеримент срещу новия Ред. Почти се чувствам зле за вселената. Сделката не е лоша за нашата страна. Само дето няма да съм тук, за да го видя.

— Но Лив ще бъде — казах аз.

— Лив ще бъде. — Джон се отпусна на стола и се хвана за главата.

— По дяволите.

Той ме погледна.

— По дяволите? Това ли успя да измислиш? Все пак се отказвам от живота си.

Не можех да си представя какво минава през главата му. Какво можеше да накара тип като него да умре. Почти. Знаех какво е да жертваш себе си за момичето, което обичаш. Бях готов да направя същото на Голямата бариера, когато се сблъскахме с Ейбрахам и Хънтинг. И на Хъни Хил, когато се изправихме срещу огъня и Сарафина. Бях готов да умра за Лена още хиляда пъти.

— Лив няма да е щастлива.

— Не. Не е — съгласи се той. — Но ме разбира.

— Мисля, че тези неща са доста трудни за разбиране. От доста време се опитвам, но на мен не ми се получава.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти, смъртни приятелю?

— Краят на света?

Джон поклати глава.

— Мислиш прекалено много.

— Така ли? — почти се разсмях.

— Повярвай ми. Понякога просто трябва да се довериш на инстинктите си.

— И какво иска от мен твоят инстинкт? — казах го бавно, без да поглеждам към него.

— Не знаех точно, докато не дойдох тук — отвърна Джон, после пристъпи до мен и ме сграбчи за ръката. — Мястото, което сънуваш. Бялата водна кула. Там трябва да отида.

Преди да успея да му кажа мнението си за това, че се бе ровичкал из сънищата ми, по напълно инкубски начин, той направи номера си и ме пренесе в пространството.

Не виждах Джон. Не виждах нищо освен мрак и сребристи ивици светлина. Когато направих крачка напред през нея, чух раздиращия звук отново и видях лицето й.

Лив ни чакаше на върха на водната кула. Впусна се бясна към нас. Но не гледаше към мен.

— Да не полудя напълно? Нима смяташе, че няма да разбера какво си намислил? Откъде идваш? — разплака се тя.

Джон пристъпи пред мен.

— Откъде знаеш, че ще бъда тук?

Тя размаха лист хартия пред него.

— Остави ми бележка.

— Оставил си й бележка? — попитах аз.

— Просто й казвах „сбогом“ и някои други неща. Не съм написал къде ще ходя.

Поклатих глава.

— Това е Лив. Не ти ли хрумна, че ще се досети?

Тя повдигна китката си. Стрелките на селенометъра й направо бяха полудели.

— Единият, който е двама? Нима мислеше, че не съм разбрала от самото начало, че си ти? Ако не ми беше написал, никога нямаше да ти го кажа, но…

— Лив.

— От месеци се опитвам да намеря начин да реша проблема, без да те засегне — каза тихо тя и затвори очи.

Той протегна ръка към нея.

— Аз се опитвам да го реша, без да засегна теб.

— Не е нужно да го правиш — поклати Лив глава и Джон я придърпа към гърдите си и я целуна по челото.

— Напротив. Нужно е. Поне веднъж в живота си искам да постъпя правилно.

Сините очи на Лив бяха зачервени от плач.

— Не искам да отиваш. Ние само… Аз никога нямах шанса… Ние никога нямахме шанс…

Той постави пръст на устните й.

— Шшш… Имахме. Аз имах. — Погледна встрани, в нощта, но все още говореше на нея. — Обичам те, Оливия. Това бе моят шанс.

Тя не отговори, само сълзите й потекоха по лицето й.

Джон пристъпи към мен и ме дръпна за ръката.

— Грижи се за нея вместо мен, става ли?

Кимнах.

Той се наведе по-близо.

— Ако я нараниш, ако я докоснеш, ако позволиш някой да разбие сърцето й, ще те намеря и ще те убия. И после ще продължа да ти причинявам болка и в отвъдния свят. Разбра ли ме?

Разбирах го по-добре, отколкото той предполагаше.

Джон ме пусна и съблече якето си. Подаде го на Лив.

— Запази го. За да ме помниш. Има и още нещо — каза той и бръкна в един от джобовете. — Не помня майка си, но Ейбрахам ми е казвал, че това е било нейно. Искам да го вземеш.

Беше златна гривна с надпис на наядски или друг чародейски език, който само Лив би успяла да разчете. Краката й се подкосиха и тя започна да хлипа.

Джон я прегърна толкова силно, че върховете на обувките й едва докосваха земята.

— Радвам се, че срещнах някого, на когото да искам да я дам.

— И аз… — отвърна едва чуто тя.

Той я целуна отново и отстъпи назад.

Кимна ми.

И се метна през ръба на кулата.

И тогава чух гласа й, отекващ в мрака. Лилум.

Балансът не е платен.

Само Избраника може да извърши това жертвоприношение.