Прелестен хаос

19.X Върховното оръжие

Потропах на вратата на кабинета на Макон и тя се отвори. Явно не трябваше да се безпокоя, че ще го събудя, защото Линк вече седеше до масата с много нещастна физиономия. Макон ми махна с ръка да вляза.

— Линк вече ме информира за всичко. За щастие той дойде първо тук, преди да нарани някого.

Хм… Не бях помислил за щетите, които можеше да причини един инкубус с разбито сърце.

— Коя част от всичко знаете? — попита аз, пристъпвайки напред.

— Че племенницата ми се е измъкнала от къщи — отвърна той и ме погледна многозначително. — Което не е било много умна идея.

— Определено не, сър.

Макон вече бе сърдит и хич не ми се искаше да му сервирам новини, които биха го разгневили допълнително.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— И че Ридли някак си е успяла да направи заклинанието Furor.

Да, много, много по-гневен.

— Знам, че сте разстроен, но има нещо по-важно, което трябва да ви кажа — промърморих аз и забих поглед в пода. — Или по-скоро да ви покажа.

— Джон Брийд — надвисна Макон върху него. — Това е доста неочакван обрат на събитията. Предвид обстоятелствата.

Джон стоеше точно пред вратата на кабинета и имаше вид, сякаш щеше да се свлече в краката му, като обикновен смъртен. В присъствието на Макон арогантността му бе изчезнала напълно.

Линк се взираше в него, готов да го разкъса всеки миг.

— Какво, по дяволите, прави той тук?

Почувствах се зле за Линк, защото се намираше в една стая с Джон. Сигурно го мразеше повече и от мен, ако това бе възможно.

Лена не смееше да погледне към чичо си, нито към Линк. Толкова се срамуваше от постъпката на Ридли и от това, че тя не бе разкрила всичко по-рано. Но повече от всичко знаех, че се притесняваше за братовчедка си, независимо какво ни бе причинила.

— Ридли е откраднала Сиянието от гроба ти, след като го заровихме там. Освободила е Джон и е използвала колана му като проводник на силите му, за да прави заклинания.

— Колан?

Лив извади малкия си червен бележник.

— Онзи, който сега носи Лена. Отвратителният колан със скорпиона в катарамата.

Макон протегна ръка. Лена разкопча колана и му го подаде веднага.

Линк се обърна към Джон.

— Какво си й направил?

— Нищо. Ридли ме командори, откакто ме освободи от сферата.

— А ти защо се съгласи? — попита изненадано Макон. Дори той не му вярваше. — Не ми се струваш особено безпомощен.

— Нямах избор. Затворен съм в тази къща от месеци и исках да се махна. — Джон се облегна на стената. — Ридли обеща да ми помогне, но трябваше да правя заклинания вместо нея. Така и направих.

— Очакваш да повярваме, че могъщ хибрид инкубус ще позволи на едно смъртно момиче да го държи затворен в стаята си?

Джон поклати глава с досада.

— Говорим за Ридли, хора. Мисля, че всички имате ужасния навик да я подценявате. Когато иска нещо, тя намира начин да го получи.

Всъщност всички знаехме, че е прав.

— Казва истината, чичо Макон — обади се Рийс от мястото, което бе заела до камината.

— Абсолютно ли си сигурна?

Рийс не се заяде с Макон, както с нас, когато се усъмнихме в силите й.

— Сигурна съм.

Джон изглеждаше облекчен.

Лив пристъпи напред, с червения си бележник в ръка. Тя не се интересуваше защо Ридли бе направила нещо. Искаше фактите.

— Знаел си, че те търсим, нали? — попита тя Джон.

— Аха. Но не сте единствените.

Лив и Макон поканиха всички ни да седнем край масата с Джон, но Линк отказа. Облегна се на стената, близо до камината, с намръщена физиономия. Освен всички инкубуски неща Джон бе успял да промени Линк по начин, който не разбирах. Знаех обаче и нещо, което Джон не знаеше. Макар Линк да обичаше да подлудява момичетата, това нямаше значение за него. Той искаше само едно момиче, а в момента никой от нас не знаеше къде да го намери.

— Ейбрахам доста се постара, за да те открие; буквално разкъса града на части. И искам да знам защо. Той не прави нищо без причина.

Макон задаваше въпроси, а Лив бързо записваше отговорите на Джон. Рийс седеше срещу него и следеше и за най-малката следа от лъжа.

Джон сви рамене.

— Не съм сигурен. Той ме намери, когато бях дете, но определено не беше бащинската фигура, която едно момче може да иска, нали се сещате…

Макон кимна.

— Каза, че те е намерил. Какво е станало с родителите ти?

Джон се размърда неудобно на мястото си.

— Не знам. Те изчезнаха. Почти съм убеден, че са ме изоставили, защото съм… нали знаете, различен.

Лив спря да пише.

— Всички чародейци са различни.

Джон се разсмя.

— Аз не съм типичен чародеец. Силите ми не се проявиха, когато станах тийнейджър. — Лив го погледна с недоумение. Той посочи към бележника й. — Не се разсейвай, ще искаш да запишеш тази част.

Тя повдигна вежди. Субектът демонстрира агресивно отношение. Представях си как го записваше.

— Роден съм така и силите ми само се усилваха с времето. Знаете ли какво е да си способен да правиш нещо, което никой на твоята възраст не може?

— Да.

В гласа на Лив имаше и тъга, и съчувствие. Тя винаги е била по-умна от всички около нея, създаваше устройства за измерване на Луната или някакви други неща, от които никой не се интересуваше или разбираше. Макон изучаваше Джон и се виждаше как бившият инкубус в него преценява този странник.

— И какви точно са тези твои сили, като изключим, че си неуязвим за светлината?

— Обичайните инкубуски неща — увеличени сили, слух, обоняние. Мога да Пътувам. И момичетата си падат много по мен. — Джон млъкна и погледна към Лена, сякаш имаха някаква обща тайна. Тя извърна очи.

— Не чак толкова, колкото си мислиш — обадих се аз.

Той се усмихна, наслаждавайки се на гневния поглед на Макон.

— Е, мога да правя и някои други нещица.

Лив го изгледа.

— Например?

Линк бе скръстил ръце, гледаше втренчено вратата и се преструваше, че не слуша. Но знаех, че го прави. Независимо дали го искаше или не, той и Джон бяха свързани. Колкото повече знаеше за него, толкова повече щеше да може да разбере себе си.

Джон погледна Рийс, после Лена. Каквото и да беше, не искаше да го казва.

— Случайни неща.

Очите на Макон трепнаха.

— Какви случайни неща? Би могъл да разясниш малко.

Джон се предаде.

— Звучи по-специално, отколкото е. Всъщност не е чак толкова голяма работа. Но мога да поглъщам други сили.

Лив спря да пише.

— Като Емпат?

Бабата на Лена беше Емпат и можеше да заема временно силите на други чародейци, но никога не беше описвала дарбата си с думата „поглъщам“.

Джон поклати глава.

— Не. Аз ги запазвам.

Очите на Лив се разшириха от удивление.

— Казваш, че можеш да откраднеш силите на другите чародейци?!

— Не. Те също си ги запазват, но и аз ги имам. Аз съм нещо като колекционер.

— Но как е възможно това? — попита Лив.

Макон се облегна назад в креслото си.

— Ще ми бъде много интересно да чуя отговора на този въпрос, мистър Брийд.

Джон погледна отново към Лена. Исках да прескоча масата и да го фрасна в лицето.

— Трябва само да ги докосна.

— Какво? — възкликна Лена. Изглеждаше така, сякаш я бе шамаросал.

Това ли бе правил с ръцете си, докато я прегръщаше по време на танца им в клуба в Тунелите? Или когато сядаше зад него на мотора му? Поглъщаше силите й като паразит?

— Не го правя съзнателно. То просто се случва. Дори не знам как да използвам повечето сили, които притежавам.

— Но съм сигурен, че Ейбрахам знае — каза Макон и си наля чаша тъмен ликьор от декантера, който се появи внезапно на масата. Нещата явно не вървяха на добре.

Лив и Макон се гледаха един друг и явно мълчаливо си обменяха някаква информация. Виждах как умът на Лив щрака и обработва новите факти.

— Какво може да планира Ейбрахам?

— С хибрид инкубус, който може да колекционира силите на другите чародейци? — попита, но и отговори Макон. — Не съм напълно сигурен, но с тези способности на негова страна Ейбрахам ще притежава върховното оръжие. Смъртните не биха имали никакъв шанс срещу такава мощ.

Джон се извърна, за да го погледне.

— Какво казахте?

— Искаш да повторя ли, мистър Брийд?

— Чакайте — прекъсна го Джон. Затвори очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — „Чародейците са несъвършена раса. Замърсяват кръвните ни линии и използват силите си, за да ни потискат. Но ще дойде ден, когато ще притежаваме върховното оръжие и ще ги заличим от лицето на земята.“

— Каква е тази простотия? — обади се Линк. Джон явно най-накрая бе привлякъл вниманието му.

— Ейбрахам и Силас често говореха за това, когато бях малък. Трябваше да го запомня наизуст. Когато направех някоя беля, ме караха да го пиша за наказание отново и отново, с часове.

— Силас? — Макон застина на място при споменаването на името на баща му.

Спомних си какво ми беше разказвала майка ми за него. Звучеше като чудовище, насилник, расист, който се бе опитал да предаде омразата си на своите синове — и очевидно на Джон.

Макон погледна към него, очите му бяха станали толкова тъмнозелени, че бяха почти черни.

— Откъде познаваш баща ми?

Джон повдигна глава и отвърна на погледа му. Когато най-накрая отговори, гласът му беше различен — не силен или нагъл, изобщо не приличаше на гласа на Джон Брийд, когото познавахме.

— Той ме отгледа.