Прелестен хаос

14.XII Демонската врата

Ейбрахам вдигна „Книгата на луните“ и страниците отново започнаха сами да се разгръщат, и то толкова бързо, че бях сигурен, че ще се скъсат. Когато спряха, той прокара пръст по страниците с благоговение. Това бе неговата библия. На фона на черния дим зад гърба му Ейбрахам започна да чете.

Нямах желание да се мотая наоколо, за да гледам пълчищата от демони, които Ейбрахам призоваваше, за да ни довършат. Бесовете ми бяха достатъчно. Сграбчих Лена за ръката и я издърпах, бягайки колкото се можеше по-надалече от огъня и мъртвата майка на Лена, от Ейбрахам и „Книгата на луните“, от цялото зло, което той призоваваше.

— Итън! Тръгнали сме в погрешна посока.

Лена беше права. Трябваше да тичаме към „Рейвънуд“, а не към памуковите полета, които преди са били част от „Блекуел“, плантацията, намираща се от другата страна на „Грийнбриър“. Но нямаше накъде другаде да отидем. Ейбрахам се намираше между нас и „Рейвънуд“ и садистичната му усмивка разкриваше, че е наясно с положението ни. Това беше игра и той й се наслаждаваше.

— Нямаме избор, трябва да…

Лена ме прекъсна.

— Нещо не е наред. Усещам го.

Небето над нас потъмня и чух тътнещ звук. Но не беше гръмотевица или писъците на Бесовете — тях не можех да ги сбъркам.

— Какво е това? — извиках аз, докато повличах Лена нагоре към хълма, който преди бе водил от пътя към плантацията „Блекуел“.

Преди Лена да успее да ми отговори, земята под нас започна да се движи. Сякаш се изплъзваше изпод краката ми, въпреки че се опитвах да запазя равновесие. Тътнещият звук ставаше все по-гръмък и се появиха и други шумове — дърветата се разцепваха и падаха, зад нас се надигаше хаотична симфония от жуженето на хилядите скакалци и страховито пукане и чупене.

Или под нас.

Лена го видя първа.

— О, божичко!

По средата на калния път земята се бе разцепила на две и пукнатината се носеше точно към нас — ставаше все по-широка, земята се разтваряше пред очите ни, а пръстта и калта се изсипваха надолу в процепа като плуващи пясъци, засмуквани в дупка.

Земетресение.

Беше невъзможно, тук, в Юга няма земетресения. На запад се случват постоянно — в Калифорния например. Но бях виждал достатъчно филми, за да разпозная земетресение, когато го видя.

Звукът бе ужасяващ, както и гледката на самоизяждащата се земя. Черният вихър от Бесове се появи отново в небето и се втурна напред.

Земята зад нас се разцепваше все по-бързо, разкъсвайки се като слаб шев.

— Не можем да го надбягаме! Нито пък тях! — провикна се Лена, изпълнена с гняв. — В капан сме.

— Може би не — казах аз, загледан в хълма.

Бричката се носеше по пътя. Линк караше така, сякаш майка му току-що го бе хванала пиян в църквата. Пред колата имаше нещо, което се движеше още по-бързо.

Беше Бу. Не ленивото черно куче, което спеше до леглото на Лена. Това бе чародейското куче, което приличаше на вълк и тичаше по-бързо и от най-бързия си простосмъртен събрат.

Лена погледна назад.

— Няма да успеем!

Ейбрахам все още стоеше на поляната, незасегнат от вихрите, които се виеха край него. Обърна се и погледна в подножието на хълма, където в момента Бричката се носеше бясно по шосето.

И аз погледнах надолу. Линк се бе подал през прозореца и ми крещеше нещо. Не го чувах, но каквото и да ни караше да правим — да скачаме, да тичаме или нещо подобно — просто нямаше време.

Поклатих мълчаливо глава и погледнах за последно към Ейбрахам. Очите на Линк проследиха погледа ми.

После той изчезна.

Бричката все още се движеше, но шофьорското място бе празно. Бу подскочи встрани, когато колата профуча покрай него, пропускайки извивката. После тя се преобърна и се разби на пътя, търкулвайки се веднъж и още веднъж.

Видях как застава на капак и в същия миг чух раздирането…

Една ръка се протегна към моята. Бях издърпан в черната пустота, която пренасяше инкубусите от едно място на друго, но не ми беше нужно да виждам кой е. Знаех, че пръстите, които се бяха забили в плътта ми, бяха на Линк.

Все още се въртях из пустотата, когато изведнъж усетих, че падам и светът отново се появи пред очите ми.

Късчета черно небе и искрици кафяво…

Гърбът ми се удари в нещо твърдо, повече от веднъж.

Наблюдавах как небето се отдалечава все повече от мен, а земята се приближаваше с всяка секунда. Но тялото ми се блъсна в нещо стабилно и внезапно вече не падах.

Итън!

Някой ме сграбчи за ръката и болката разкъса рамото ми. Премигнах. Бях пленен от море от дълги, кафяви… клони?

— Пич, добре ли си?

Обърнах се бавно в посоката, от която идваше гласът. Линк стоеше под дървото и се взираше към мен. Лена бе до него, напълно паникьосана.

— Пленен съм от дърво. Как мислиш?

Лена се усмихна с облекчение.

— Мисля, че току-що ти спасих задника с моите суперсили — ухили се Линк.

— Итън, можеш ли да слезеш? — попита Лена.

— Да. Не мисля, че има нещо счупено — отвърнах аз и направих опит да измъкна краката си от клоните.

— Мога да те пренеса долу за секунда — предложи Линк.

— Не, благодаря. Стига ми за днес. — Притеснявах се къде можеше да ме прехвърли, ако му дадях шанс за втори опит.

Болеше ме при всяко помръдване, така че ми бяха нужни няколко минути, докато се смъкна долу. Щом докоснах земята, Лена се метна на врата ми.

— Ти си добре!

Не исках да й казвам, че ако ме стиснеше малко по-силно, определено нямаше да бъда добре. Вече усещах, че и малкото ми останала енергия се изцеждаше от мен.

— Така мисля.

— Ей, вие двамата сте по-тежки, отколкото изглеждате. А и пренасям хора за пръв път. Отпуснете се — продължаваше да се хили Линк. — Все пак спасих живота ви.

Вдигнах стиснатия си юмрук за поздрав.

— Така е, човече. Щяхме да сме мъртви, ако не беше ти.

Той удари юмрука си в моя.

— Е, това ме прави герой, нали?

— Супер, сега главата ти ще стане още по-голяма. Не че това е възможно.

Но той знаеше какво всъщност му казвах. Благодаря ти, че спаси задника ми и момичето, което обичам.

Лена го прегърна.

— Ти си моят герой!

— Даже жертвах Бричката — погледна ме Линк. — Много лошо ли беше?

— Много.

Той сви рамене.

— Е, няма нищо, което малко здраво тиксо не може да оправи.

— Хм, надявам се, че имаш повечко от него. Как въобще ни намери?

— Нали знаеш как казват, че животните усещат предварително торнадата, земетресенията и други подобни? Явно същото става и с инкубусите.

— Земетресението… — прошепна Лена. — Мислиш ли, че е стигнало до града?

— Вече го удари — каза Линк. — Главната улица се цепна точно по средата.

— Всички наред ли са? — Имах предвид Ама, баща ми и моите стогодишни лели.

— Не знам. Майка ми поведе купища хора към църквата и те се затвориха там. Говореше нещо за основите на сградата, за стомана в гредите и за някакво предаване, което била гледала по телевизията.

Ясно, мисис Линкълн щеше да спасява всички на улицата с образователни програми. Определено имаше талант да командва и организира хората.

— Когато си тръгвах — продължи той, — крещеше нещо за Апокалипсиса и седемте знака.

— Трябва да се доберем някак до вкъщи — казах аз. Не живеехме толкова близо до църквата, колкото Линк, и бях напълно уверен, че нашето „имение“ не бе строено с противоземетръсни основи.

— Няма начин. Пътят се разцепи точно зад мен веднага след като излязох на шосе номер 9. Трябва да минем през гробището.

Трудно ми бе да повярвам, че Линк сам предлага това — гробището, нощем, по средата на свръхестествено земетресение.

Лена ме докосна по рамото.

— Имам лошо предчувствие.

— Така ли! — усмихнах се тъжно аз. — Аз имам лошо предчувствие за всичко, откакто се върнах от оня свят и се превърнах в демон.

Когато минахме през портите на „Градината на вечния покой“, гробището на Гатлин, попаднахме на място, което бе всичко друго, но не и изпълнено с покой. Дори със светещите кръстове — една от местните особености, пак бе толкова тъмно, че не виждахме и на метър пред себе си. Скакалците бяха направо полудели и жужаха ужасно силно, сякаш бяхме разбутали гнездо на оси. Светкавица разсече мрака, разцепвайки небето на две така, както трусът бе разцепил земята.

Линк ни водеше, тъй като единствено той виждаше нещо.

— Знаеш ли, майка ми е права за едно. В Библията е казано, че накрая ще има земетресение.

Погледнах го, като че ли се бе смахнал напълно.

— И кога за последно чете Библията? В Неделното училище, когато бяхме на девет?

Той сви рамене.

— Просто казвам…

Лена прехапа долната си устна замислено.

— Линк може и да е прав. Ами ако не Ейбрахам е причинил това, а е резултат от разрушения Ред? Както жегата и буболечките, и пресъхналото езеро?

Знаех, че се чувства отговорна, но това не бе причинено от края на смъртните ни дни. Това си беше свръхестествен Апокалипсис.

— И е просто съвпадение, че Ейбрахам четеше за разтваряне на земята, за да излязат демоните оттам в същия момент?

Линк ме зяпна.

— Какво искаш да кажеш с това „да излязат демоните оттам“? Да излязат откъде?

Земята започна отново да се тресе. Линк млъкна и се заслуша. Сякаш се опитваше да определи откъде започваше земетресението или къде щеше да удари. Грохотът се превърна в скърцащ звук — сякаш стояхме на веранда, която се канеше да се строполи под краката ни. Звучеше като подземна гръмотевица.

— Още едно ли идва? — попитах аз. Не можех да реша дали е по-добре да останем на място, или да се впуснем да бягаме.

Линк се огледа наоколо.

— Мисля, че трябва…

Земята под нас се разтресе и асфалтът се пропука. Нямаше къде да избягаме, а и нямаше да имаме време да стигнем до никъде. Земята се разпадаше край мен, но аз не пропадах. Парченцата от шосето се издигаха и политаха към небето.

Трупаха се едно върху друго и оформяха нестабилен триъгълник. После спряха. Светещите кръстове започнаха да премигват.

— Кажи ми, че това не е какво си мисля — отстъпи назад Линк сред мъртвата суха трева, осеяна с изкуствени цветя и надгробни плочи.

Надгробните камъни сякаш се движеха. Може би наближаваше нов земен трус или нещо по-лошо.

— За какво говориш?

Първият камък излезе от пръстта, преди да има време да ми отговори. Беше още един трус — поне така си помислих в началото.

Но грешах.

Надгробните плочи не падаха. Бяха избутвани отдолу.

Камъни и пръст политаха във въздуха и се стоварваха отново на земята като пуснати от небето бомби. Последваха ги прогнили ковчези. Стогодишни дъбови и черни лакирани ковчези се търкаляха надолу по хълма, капаците им се отваряха и изсипваха навън изгнилите трупове вътре в тях. Миризмата бе толкова отвратителна, че Линк си запуши устата и носа.

— Итън! — изпищя Лена.

Стиснах я за ръката.

— Бягайте!

На Линк не беше нужно да му го казвам два пъти. Кости и дъски летяха във въздуха като шрапнели, но той поемаше ударите вместо нас като истински супергерой.

— Лена, какво става? — попитах задъхано аз, докато тичахме, без да пускам ръката й.

— Мисля, че Ейбрахам е отворил някаква врата към Подземния свят.

Тя се препъна и аз я изправих отново на крака.

Стигнахме хълма, който водеше до най-старата част на гробището. Онзи, по който бях бутал количката на леля Мърси повече пъти, отколкото можех да преброя. Хълмът бе тъмен и с мъка избягвах огромните дупки, които почти не се виждаха в земята.

— Оттук! — извика към нас Линк, който вече бе стигнал до върха. Спря и аз си помислих, че ни изчаква. Но когато стигнахме до него, осъзнах, че се взираше към гробището.

Мавзолеите и гробовете избухваха, обсипвайки земята с големи каменни късове, кости и части от тела. Пластмасов фавн лежеше паднал в пръстта. Някой сякаш бе разкопал всеки гроб в гробището.

В далечния край на това, което някога бе добрата част от хълма, имаше труп. От етапа на разлагането му личеше, че е бил заровен наскоро. Тялото се взираше в нас, но нямаше очи. Очните му орбити бяха напълно празни. В него обаче имаше нещо и то движеше това, което бе останало от тялото — така, както Лилум ръководеше мисис Инглиш.

Линк протегна напред ръце, за да ни защити. Трупът наведе глава на една страна и се заслуша в нещо. После от празните му очи, от носа и устата излезе тъмна мъгла. Тялото се прекърши и падна на земята. Мъглата се изви като Бяс, после се понесе в небето и изчезна.

— Това Блудник ли беше? — попитах аз.

Линк отговори преди Лена.

— Не. Беше някакъв демон.

— Откъде знаеш? — прошепна тихо тя, сякаш се боеше да не събудим още мъртъвци.

Линк извърна глава.

— По същия начин, както кучето знае, когато види друго куче.

— На мен не ми приличаше на куче — опитах се да се пошегувам аз, за да го накарам да се почувства по-добре, но моментът май не бе подходящ.

Линк гледаше втренчено в лежащото на земята тяло, в което допреди миг се бе вселил демонът.

— Може би майка ми е права и това е Краят на дните. Може би ще има възможност най-накрая да използва мелничката си за жито, противогазовите маски и онази надуваема лодка.

— Лодка? Това ли стърчи до покрива в гаража ви?

Линк кимна.

— За случаите, когато се надигнат водите и настане поредният световен потоп, с който господ ще отмъсти на всички грешници.

Поклатих глава.

— Не господ. Ейбрахам Рейвънуд.

Земята най-после спря да се тресе, но дори не го забелязахме. Тримата треперехме толкова силно, че беше невъзможно да направим разликата.