Прелестен хаос

25.IX Господарките на дома

— Итън Уейт, можеш ли да ми донесеш малко студен чай? — провикна се леля Мърси от дневната.

Леля Грейс не закъсня да се обади.

— Итън, да не си посмял да й носиш чай! Ако изпие още един, шъ трябва да посети стаята за момиченца.

— Итън, не слушай Грейс. Да не разказвам кой ходи по пет пъти на час в момичешката стая!

Погледнах към Лена, която държеше в ръка пластмасова кана, пълна със студен чай.

— Последно, да или не?

Ама тресна вратата и протегна ръка към каната.

— Вие двамката нямате ли си домашни?

Лена повдигна изненадано вежда, а аз се усмихнах с облекчение. Откакто леля Пру бе настанена в Здравния център на Окръжната болница и Сестрите се бяха преместили при нас, имах чувството, че не съм бил насаме с Лена от седмици.

Хванах я за ръката и я поведох към вратата на кухнята.

Готова ли си за малко бягство?

Готова съм.

Почти се затичахме към коридора, опитвайки се да се доберем възможно най-бързо до горния етаж. Леля Грейс седеше на дивана, пръстите й направо летяха с куките, докато се опитваше да закърпи любимото си вълнено одеяло, което бе в поне десет различни нюанси на кафявото. То напълно пасваше на дневната ни, която сега бе отрупана от пода до тавана с кафяви кашони, пълни с всичко, което с баща ми бяхме успели да спасим от къщата на Сестрите през изминалата седмица.

Те не бяха доволни от нещата, които бяха оцелели: почти всичко от спалнята на леля Грейс и леля Мърси, бакъреният плювалник, който бяха използвали всичките пет съпрузи на леля Пру, четири лъжички от колекцията на леля Грейс и дървената стойка, на която слагаха любимите си спомени, купчина от прашни фотоалбуми, два различни стола от дневната, пластмасовият елен от предния им двор и стотици неотворени миниатюрни шишенца със сладко, които вземаха от любимата си закусвалня. Но нещата, които бяха оцелели, не им бяха достатъчни. Бяха ни изтормозили, докато с баща ми не домъкнахме и счупените вещи.

Повечето от тях си стояха по кутиите, но леля Грейс бе настояла, че украсяването на къщата ще им помогне да превъзмогнат страданието, затова Ама им разреши да сложат някои от нещата по стаите. Което беше причината Харлон Джеймс I, Харлон Джеймс II и Харлон Джеймс III — всички те запазени благодарение на това, което леля Пру наричаше „деликатното южняшко изкуство на таксидермията“ — сега се взираха с препарираните си очи право в мен. Харлон Джеймс I седеше, Харлон Джеймс II стоеше изправен и Харлон Джеймс III спеше. Най-много ме притесняваше Трети; леля Грейс го държеше до дивана си и постоянно някой от минаващите го настъпваше по лапите или по опашката.

Можеше да бъде и по-зле, Итън. Можеше да седи върху дивана.

Леля Мърси се мръщеше в количката си пред телевизора, очевидно разстроена, че е загубила сутрешната битка над дивана. Баща ми бе до нея и четеше вестник.

— Как сте днес, деца? Приятно ми е да ви видя, Лена.

Изражението му казваше: „Изчезвайте оттук, докато можете“.

Лена му се усмихна.

— И аз се радвам да ви видя, мистър Уейт.

След станалото той си вземаше, когато бе възможно, почивен ден от университета и си оставаше у дома, за да помага на Ама, иначе имаше голям риск тя да полудее.

Леля Мърси стискаше дистанционното в ръка, въпреки че телевизорът не бе включен.

— Къде си мислите, че отивате, влюбени гълъбчета?

Давай нагоре, Лена, бързо!

— Итън, не ми казвай, че се каниш да водиш младата дама горе. Хич не е прилично — размаха дистанционното към мен леля Мърси, сякаш се канеше да ме остави на пауза с него, преди да се кача в стаята си. Погледна към Лена. — По-добре си дръж малкото сладко задниче далеч от момчешките стаи, пиленце.

— Мърси Лин!

— Грейс Ан!

— Не щъ да чувам таквиз мръсни думи от устата ти!

— Какво толкоз казах? Задниче? Ето ти на — задниче, задниче, задниче!

Итън! Изведи ме оттук!

Не спирай, давай нагоре!

Леля Грейс изсумтя.

— Разбира се, че няма да я води в стаята си. Баща му шъ съ обърне в гроба, ако туй стане.

— Аз съм съвсем жив, точно до теб съм — махна й с ръка баща ми.

— Уф, майчицата му де — уточни леля Мърси.

Леля Грейс размаха кърпичката, която бе като прикрепена на ръката й.

— Мърси Лин, съвсем си изкуфяла. Нали и аз това казах.

— Нищо подобно. Чух те съвсем ясно кат камбанен звън, с доброто си ухо. Каза, че татко му…

Леля Грейс избута настрани вълненото одеяло.

— Няма да чуйш камбана, дори ако забий над главата ти и…

— Студен чай, дами? — попита Ама, като се появи съвсем навреме на вратата с поднос в ръце.

С Лена се промъкнахме по стълбището нагоре, докато Ама блокираше гледката натам. Напоследък изобщо не беше възможно да минеш покрай Сестрите, без да се случи нещо подобно. Откакто се бяха преместили в дома ни и с баща ми докарахме остатъците от вещите им, не ни оставаше време да вършим нищо друго, освен да се грижим и да угаждаме на пралелите ми.

Лена изчезна в стаята ми и аз затворих вратата зад себе си. Обвих ръце около кръста й, а тя отпусна глава на гърдите ми.

Липсваше ми.

Знам… пиленце.

Тя ме ощипа престорено сърдито.

— Итън Уейт, не смей да затваряш таз врата!

Не различих дали беше гласът на леля Грейс или на леля Мърси, но нямаше значение. По този въпрос двете бяха на едно и също мнение.

Лена се усмихна и се протегна зад мен, за да отвори вратата.

Простенах.

— Недей.

Тя докосна устните ми с ръка, за да замълча.

— Кога за последно лелите ти са се изкачвали по стълбище?

Наведох се към нея и челата ни се докоснаха. Пулсът ми се ускори на мига.

— Като стана дума, мисля, че и Ама дълго ще се бави с разливането на студения чай.

Вдигнах я на ръце и я отнесох до леглото ми — по-скоро до матрака на пода; благодарение на Линк сега имах само това.

Отпуснах се до нея, без да обръщам внимание на счупения прозорец, отворената врата и останките от леглото.

Бяхме само двамата. Тя ме погледна със своите разноцветни очи, черните й къдрици бяха разпилени по възглавницата около нея като ореол. Черен ореол.

— Обичам те, Итън Уейт.

Надигнах се и се облегнах на лакти, за да я виждам по-добре.

— Казвали са ми, че съм доста привлекателен, така че смятам, че напълно заслужавам любовта ти.

Лена се разсмя.

— Кой ти го е казвал?

— Много момичета.

Очите й помръкнаха за миг.

— Така ли? По-точно?

— Майка ми. Леля Каролин. И Ама.

Сръгах я в ребрата и тя започна да скимти, кикотейки се приглушено в ризата ми.

— Обичам те, Лена.

— Дано да е така. Защото не знам какво бих правила без теб.

Гласът й бе искрен, напрегнат.

— Аз не съществувам без теб, Лена.

Наведох се и я целунах. Телата ни прилепваха съвършено, сякаш бяха създадени да бъдат заедно. И наистина бе така — независимо че вселената и пулсът ми бяха на друго мнение. Усещах как енергията излизаше от мен, но това само ме караше още по-жадно да търся устните й.

Лена се отдръпна, преди сърцето ми да започне да бие опасно бързо.

— По-добре да спрем, Итън.

Въздъхнах и се отпуснах по гръб до нея, ръката ми все още бе заровена в косата й.

— Дори не сме започнали още.

— Докато не разберем защо става все по-лошо, трябва да сме много внимателни.

Обвих отново ръце около талията й.

— Ами ако ти кажа, че не ме е грижа за това?

— Не го казвай. Знаеш, че съм права. Не искам и теб да те подпаля по случайност.

— Не знам… Може пък и да си струва.

Тя ме ощипа по ръката и аз се усмихнах, с втренчен в тавана поглед. Знаех, че е права. Единствените хора, които все още владееха силите си, бяха инкубусите. В „Рейвънуд“ цареше пълен хаос, както и във всички в него.

Не че осъзнаването на това ми помагаше. Имах нужда да я докосвам, както се нуждаех от въздух, за да дишам.

Чух мяукане. Лусил се бе свила в долната част на матрака. Откакто бе загубила леглото си заради Харлон Джеймс IV, тя си беше присвоила моето. Баща ми се бе върнал от Чарлстън в нощта на т.нар. вихрушка и на следващия ден бе открил кучето на леля Пру, криещо се в един ъгъл в двора на детската градина. От мига, в който бе дошъл в дома ни, се държеше също като Сестрите. Напъха се направо в леглото на Лусил, ядеше вечерята й от нейната паничка. Дори си остреше ноктите в нейното любимо място на един от шкафовете.

— О, хайде, Лусил, не ревнувай. Ти прекарваш повече време с него от мен.

Но нямаше значение. Сестрите се бяха нанесли в дома ни, а Лусил — в моята стая.

Лена ме целуна бързо по бузата и се наведе през леглото, за да потърси нещо в чантата си. Старо копие на „Големите надежди“ на Дикенз изпадна от нея. Познах го веднага.

— Какво е това?

Лена я вдигна, като избягваше погледа ми.

— Нарича се „книга“ — отвърна саркастично тя.

— Онази, която намери в кутията на Сарафина? — попитах, макар да знаех отговора.

— Итън, това е просто книга. Чета много от тях.

— Не е просто книга, Лена. Какво става?

Тя се поколеба, после разлисти омачканите страници. Стигна една с подгънато ръбче и започна да чете на глас: „А можех ли да я гледам без състрадание, когато я виждах така наказана — превърната в развалина, напълно непригодна за света, в който живее…“12.

Лена се взираше в книгата така, сякаш в нея имаше отговори, които само тя можеше да види.

— Този пасаж бе подчертан.

Знаех, че искаше да научи повече неща за майка си, не за Сарафина — за жената, която бяхме видели във видението, онази, която я държеше в прегръдките си като бебе. Може би вярваше, че книгата или металната кутия на майка й пазеше отговорите, от които се нуждаеше. Но според мен нямаше никакво значение какво бе подчертано в някакво старо копие на Дикенз.

Всичко в тази кутия бе опръскано с кръвта, капеща от ръцете на Сарафина.

Протегнах се и грабнах книгата.

— Дай ми я.

Преди обаче Лена да успее да каже нещо, стаята ми изчезна…

Започна да вали, сякаш небето откликваше на сълзите на Сарафина. Когато стигна до къщата на Ийдс, бе мокра до кости. Покатери се по бялата дървена решетка с увиващата се лоза под прозореца на Джон и се поколеба. Извади слънчевите очила, които бе откраднала от джоба на нечие палто и си ги сложи, преди да почука леко по стъклото.

Измъчваха я прекалено много въпроси. Какво щеше да каже на Джон? Как щеше да го накара да разбере, че все още е същият човек? Дали един светъл чародеец щеше да продължи да я обича — сега, когато беше… такава?

— Изабел? — Джон бе сънен, тъмните му очи се взираха с почуда в нея. — Какво правиш тук?

Хвана я за ръката и преди тя да отговори, я придърпа вътре.

— Аз… трябваше да те видя.

Джон понечи да запали лампата на бюрото си. Сарафина сграбчи ръката му.

— Недей. Остави така. Ще събудиш родителите си.

Той я погледна по-внимателно, очите му привикваха с мрака.

— Станало ли е нещо? Добре ли си?

Не беше. Бе наранена, без всякаква надежда и нямаше начин как да го подготви за това, което щеше да му каже. Джон знаеше за проклятието и за семейството й. Но Сарафина никога не му беше казвала датата на рождения си ден. Бе си измислила друга, която бе минала преди месеци, за да не го тревожи. Той не знаеше, че днес е нейната Шестнайсета луна — нощта, от която тя се боеше, откакто се помнеше.

— Не искам да ти казвам — прошепна тя. Гласът й я предаде, сълзите й потекоха.

Джон я прегърна, главата й се отпусна на гърдите му.

— Студено ти е — каза и разтърка гърба й с длани. — Обичам те, можеш да ми кажеш всичко.

— Не и това — отвърна тя. — Всичко свърши.

Сарафина си спомни всички планове, които бяха правили. Да отидат заедно в колеж, Джон — на следващата година, тя — на последващата. Той щеше да учи инженерни науки, а нейният избор бе литература. Винаги бе искала да стане писател. След като завършеха, щяха да се оженят.

Нямаше смисъл да мисли вече за това. Всичко бе изгубено.

Джон я притисна по-силно.

— Изабел, плашиш ме. Нищо не може да ни лиши от това, което имаме. Нищо не е свършило. За какво говориш?

Тя го отблъсна, свали тъмните очила и разкри златистите си жълти очи на тъмен чародеец.

— Сигурен ли си в това?

В първия миг Джон просто се взираше в нея.

— Какво е станало? Не разбирам…

Сарафина поклати глава, сълзите изгаряха кожата на лицето й.

— Днес е рожденият ми ден. Не ти казах преди, защото бях сигурна, че ще стана Светлина. Не исках да се тревожиш излишно. Но в полунощ…

Не можа да довърши. Той и без това знаеше какво щеше да му каже. Виждаше го в очите й.

— Това е грешка. Трябва да е така. — Тя говореше колкото на него, толкова и на себе си. — Аз съм си същата. Казват, че се чувстваш различно, когато преминаваш към Мрака — забравяш за хората, които обичаш. Но аз не съм забравила. И никога няма да го направя.

— Мисля, че става постепенно… — прекъсна я Джон с пресипнал глас.

— Мога да се преборя с това! Не искам да съм Мрак! Кълна се…

Дойде й в повече — майка й я бе отблъснала, сестра й плачеше за нея, имаше опасност да загуби Джон. Сарафина не можа да издържи. Строполи се на пода, тялото й се тресеше.

Джон коленичи до нея и я прегърна пак.

— Ти не си Мрак. Не ме интересува какъв цвят са очите ти.

— Да, но никой друг не го вярва. Майка ми дори не ме пусна да вляза у дома — отвърна, хлипайки тя.

Джон се отдръпна и я погледна.

— Тогава ще избягаме още тази нощ.

Грабна брезентова торба и започна да мята дрехи вътре.

— И къде ще отидем?

— Не знам. Ще измислим нещо. — Джон закопча торбата, хвана лицето й с ръце и погледна в златните й очи. — Няма значение къде ще отидем. Стига да сме заедно.

Бяхме отново в спалнята ми, сред яркото следобедно слънце. Видението изчезна, отнасяйки със себе си момичето, което нямаше нищо общо със Сарафина, която познавахме. Книгата падна на пода.

Лицето на Лена бе окъпано в сълзи и за миг приличаше на момичето от видението.

— Джон Ийдс е моят баща.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и изтри сълзите си.

— Никога не съм виждала негова снимка, но баба ми е казвала името му. Изглеждаше толкова истински, сякаш все още е жив. И… наистина са се обичали.

Посегна да вземе книгата, която бе паднала с корицата нагоре — гръбчето й бе омачкано, доказателство за това колко много пъти е била четена.

— Лена, не я докосвай.

Тя обаче не ме послуша и я вдигна от пода.

— Итън, чела съм я вече доста пъти. Никога досега не се е случвало. Мисля, че този път стана, защото я докоснахме едновременно.

Отвори отново книгата. Виждах тъмните линии на местата, където някой бе подчертавал отделни пасажи. Лена забеляза, че се опитвам да прочета какво бе отбелязано, надничайки през рамото й.

— Цялата книга е така, маркирана е като някаква карта. Искаше ми се да знам накъде води.

— Знаеш къде.

И двамата знаехме. До Ейбрахам и Мрачния огън — до Голямата бариера, мрака и смъртта.

Лена не сваляше поглед от книгата.

— Този ред ми е любимият: „Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра“13.

И двамата бяхме „превити и пречупени“, променени, от Сарафина. Дали резултатът при нас бе по-добър? Бях ли станал по-добър от това, през което преминах? Ами Лена?

Замислих се за леля Пру, лежаща в болничното легло, за Мариан, пристъпваща между кашоните с изгорели книги, овъглени документи, подгизнали снимки. Делото на целия й живот бе унищожено.

Ами ако хората, които обичахме, бъдеха подложени на натиск и болка, докато не загубеха накрая всякаква форма?

Трябваше да намеря Джон Брийд, преди да бъдат толкова променени, че да не успеем вече да съберем заедно парченцата от живота им.