Прелестен хаос

13.XII Присъдата

Няколко часа по-късно Лена ме разтърси.

Събуди се. Трябва да се събудиш, Итън.

Надигнах се рязко.

— Буден съм!

Огледах се объркано наоколо, защото се оказа, че не Лена, а Лив ме разтърсваше. Но все още чувах ехото от гласа на Лена в главата си.

— Итън, аз съм. Трябва да се събудиш.

Погледнах я през полуотворените си очи.

— Сънувам ли?

Лив се намръщи.

— Опасявам се, че не. Това е истинско.

Прокарах ръка през косата си, все така объркан. Навън беше още тъмно, а не можех да си спомня съня си. Помнех само гласа на Лена и неприятното усещане, че нещо не е наред.

— Какво става?

— Мариан. Няма я. Хайде.

Нещата започнаха да си идват на мястото. Бях в стаята си. Лив беше в стаята ми. Не сънувах. Което означаваше…

— Чакай. Как влезе тук?

Лив се притесни.

— Взех стоп. — Тя посочи колана със скорпиона, който носеше около китката си и погледна зад себе си. Поредният инкубус седеше в ъгъла на стаята ми.

Супер.

Джон вдигна дънките ми от пода и ги метна към мен.

— Побързай, бойскаутче.

За човек, който не трябваше да спи, изглеждаше нацупен колкото мен. Лив се изчерви, обърна се с гръб към мен и няколко секунди по-късно чух познатия раздиращ въздуха звук.

Само че за първи път той бе и за мен.

— Къде сме?

Никой не ми отговори. После чух гласа на Джон в мрака.

— Нямам никаква идея.

— Не знаеш ли къде ще се прехвърлиш, когато раздираш въздуха така? Не действа ли инкубуското пътуване по този начин? — попитах аз.

— „Раздирам въздуха“? Това ли е смъртният термин за Пътуването? Много умно.

Звучеше раздразнително, но вече му бях свикнал.

— Ами да… Аз поне го наричам така. Обикновено.

Сенките се движеха и аз потрих очи с ръка, опитвайки се да видя нещо в мрака. Протегнах ръце напред, но не напипах нищо.

— Е, как стигнахме дотук?

— Следвах сигнала.

— Какъв сигнал?

Очите ми постепенно привикваха от мрака на Пътуването към мрака на нищото, в което се намирахме. Неясни сенки преминаваха от черни към сиви нюанси и осъзнах, че сме наблъскани в някакво тясно пространство.

Лив погледна към Джон.

— Ad Auxilium Concitatio. Призив за помощ. Древен чародейски сигнал, нещо като SOS. Но само чародеец Шифър може да го улови.

Джон сви рамене.

— Мотах се с един в „Изгнание“, когато бяхме там заедно с Рид и… — Не довърши, но всички знаехме за кого говори. — Явно съм закачил някои от уменията му.

Поклатих глава. Шифри? Имаше толкова много неща за света на Лена, които още не знаех, а може би и никога нямаше да разбера, независимо колко се опитвах.

— Ясно, талантлив си — казах с досада.

— Кой го е изпратил? — попита Лив.

— Аз.

Лена стоеше зад нас в мрака. Едва виждах очертанията на лицето й, но очите й искряха. Погледна към Джон.

— Надявах се, че ще уловиш сигнала.

— Радвам се, че съм добър в нещо.

— Отвъдният съвет на пазителите ще съди Мариан за измяна. Процесът тече в момента. — Гласът й беше пълен с тъга. — Чичо Макон тръгна след нея и не ми позволи да отида с него. Каза, че е прекалено опасно.

Процесът на Мариан. Наистина се случваше, по начина по който се боях, че ще стана още от деня, в който намерих Temporis Porta. Всичко, което бях изпитвал — съмненията, паниката, чувството за погрешност — ме връхлетя като гигантска вълна, която за малко да ме събори на земята. Сякаш потъвах или падах.

— Не се тревожи — опита се да я успокои Лив. — Сигурна съм, че е добре. Аз съм виновна за всичко, не тя. Съветът трябва да го признае, рано или късно.

Джон протегна ръката си напред.

— Ignis. Огън.

Топъл жълт пламък излезе от средата на дланта му.

— Нови парти номера? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Огънят никога не ми е бил сила. Предполагам, че съм добил някои умения от времето с Лена.

Обикновено при такива думи бих го фраснал. Или поне би ме се искало да го направя.

Лена ме сграбчи за ръката.

— Напоследък не мога да запаля и свещ, без да опустоша мястото.

Светлина заля стаята и нямах време да го ударя, защото вече знаех точно къде се намирахме. Отново.

Бях от другата страна на вратата на килера. На пет метра под кухнята ни, в собствената ми къща.

Грабнах стария фенер от стената и поех по ронещия се тунел към вратата в тавана, която никой не можеше да отвори. Към мястото, където друга древна врата ме очакваше.

— Чакай! — извика след мен Джон. — Не знаеш къде води този тунел!

— Всичко е наред — обади се Лив. — Той знае къде отива.

Чувах стъпките им зад себе си, но това само ме караше да тичам по-бързо.

Щом стигнах до Вратата на времето, веднага започнах да тропам по нея. Този път тя не се отвори. В кожата на ръцете ми влязоха тресчици, но не спрях да думкам по дебелото дърво.

Нищо, което направих, не помогна.

Отпуснах лице до вратата.

— Лельо Мариан, тук съм! Идвам!

Лена застана зад мен.

Итън, тя не може да те чуе.

Знам.

Джон ме избута встрани и докосна повърхността на двойните врати с ръка. И веднага я отдръпна, сякаш дървото го бе опарило.

— Тука има доста сериозна защита!

Лив сграбчи ръката му, но по нея нямаше следи от изгоряло.

— Не мисля, че има начин да отворим тази врата, освен ако тя самата не пожелае да се отвори.

Говореше за последния път, когато това бе станало — за мен. Този път обаче и двете крила на вратата не помръдваха.

Лив се наведе да разгледа по-отблизо мястото, където рисунките бяха най-видими.

— Трябва да има начин — възкликнах аз и се втурнах отново към дебелите, издълбани дъски. Нищо. — Трябва да измислим решение. Кой знае какво могат да направят на Мариан.

Лив отстъпи назад.

— Мога да си представя. Но не можем да й помогнем, ако не влезем вътре. Дайте ми минутка. — Извади червения си бележник от кожената си раница. — Опитвам се да разгадая символите от първия път, когато ги видяхме.

Лена ме стрелна с поглед.

— Първия път?

Лив изобщо не вдигна глава.

— Итън не ти ли каза? Намери тази врата преди седмици. Него го пусна да мине, но не и мен. Не пожела да ми каже с подробности какво е видял там. Но оттогава изучавам вратата.

— Преди седмици?

— Не знам точната дата — отвърна разсеяно Лив.

Итън?

Мога да ти обясня. Щях да ти кажа онази вечер в киното, но вече ми се беше ядосала, че съм поканил Лив на танците.

Тайна врата? С тайната ти приятелка? И си намерил нещо тайно зад нея? Защо ли това би ме ядосало?

Трябваше да ти кажа и щях да го направя. И няма за какво да се притесняваш от Лив.

Нямаше да се отърва толкова лесно. Опитвах се да не поглеждам Лена, забил поглед към рисунките в бележника на Лив.

— Това е — казах аз, като разпознах символите.

Лив повдигна листа срещу издълбаните във вратата символи, местейки го от един дървен квадрат към друг, докато ги сравняваше.

— Виждате ли повтарящите се елементи в тези три кръга?

— Колелото — казах автоматично аз. — Каза, че това е колелото на съдбата.

— Да, но може би не е само въпросното колело. Мисля, че всеки кръг представлява един от тримата Пазители. Отвъдният съвет.

— Онези, които се появиха в библиотеката ли? — попита Лена.

Лив кимна.

— Прочетох всичко, което намерих за тях, но то не беше много. И все пак мисля, че онези, които ни посетиха, наистина трябва да са тримата Върховни пазители.

Замислих се за това.

— Звучи логично. Първия път, когато преминах отвъд, се озовах в залата на Пазителите.

— Значи смяташ, че тези знаци ги символизират? — попита Джон. — Тези изроди, които искаха да отведат Лив?

Кимнах.

— И Мариан.

Той изглеждаше по-притеснен за Лив, отколкото за Мариан, което не ме изненадваше, но все още ме ядосваше. Както всичко, което излизаше от устата му. Лив не ни обърна внимание и на двама ни, а посочи към първия кръг, онзи с най-малкото спици.

— Мисля, че този представлява това, което става сега — настоящето, а този — посочи към втория кръг, пресечен от повече спици — символизира какво е минало.

— Тогава този е… — посочи Джон към последния кръг, в който нямаше никакви спици.

— Това, което никога няма да се случи, или пък което винаги ще бъде. — Лив проследи с пръст очертанията му. — С други думи, бъдещето.

— Ако всеки кръг символизира и някой от Пазителите, тогава кой кой е? — попитах аз.

Лена се вгледа в кръга с най-много спици.

— Мисля, че онзи големият тип е миналото. Той носеше онзи празен пясъчен часовник, когато го видяхме в архива.

Лив кимна.

— Съгласна съм.

Пресегнах се и докоснах кръговете. Бяха твърди и студени, различни от материала на останалата част от дървената врата. Преместих дланта си към празния кръг.

— Жената от Съвета, онази, която приличаше на албинос. Тя е това, което не се е случило, нали? Бъдещето? Защото тя е нищо. Искам да кажа, на практика беше невидима.

Лив докосна третия кръг.

— Което означава, че високият е настоящето.

Светлината в стаята премигна и Джон се обади изнервено.

— Всичко това ми прилича на абсолютни глупости. Нещо, което ще се случи? Което няма да се случи? За какво говорите?

— Това, което ще бъде, и това, което няма да бъде, е еднакво възможно и невъзможно — обясни Лив. — Предполагам, че може да се каже и така: те са отсъствие на история, място, където чародейските хроники не съществуват. Не можеш да разкажеш история или да запишеш информация за нещо, което още не е станало. Това е правилото 101 на Пазителя.

Лив говореше някак унесено и аз се запитах какво знаеше тя за „Хрониките на чародейците“.

— Какво чародейско? — недочу Джон и премести светлината от едната си ръка в другата.

— Това е книга — започна Лена, без да сваля очи от вратата. — Пазителите я носеха със себе си, когато дойдоха при Мариан.

— Все тая — изпуфтя Джон с отегчение. — Ако говорите за бъдещето, просто си го наричайте така, става ли?

Лив кимна.

— Но трябва да помним, че не става дума само за бъдещето в света на смъртните. Говорим за всичко непознато, за чародейци и за смъртни. Включително неизвестни пространства и светове, места, където светът на демоните се среща с нашите.

— Светът на демоните? — сепнах се аз. Нещо ми звучеше познато. Трябваше да кажа на Лив. — Знам място, където демонският свят се среща с нашия. Искам да кажа, не че знам много неща, но я познавам. Лилум. Царицата на демоните.

Лив побледня на мига, но Джон направо изперка.

— За какво говориш?

— За онова с Лилум…

— Тук няма Лилум — тръсна глава Лив. — Самото присъствие на Лилум в нашия свят ще означава пълно унищожение на съществуването като такова.

— Какво общо има това с нея? — попитах аз.

— С нея? За нея ли говореше преди? Лилум ли ти е казала за Осемнайсетата луна? Царицата на демоните?

И без да отговоря, от изражението на лицето ми, Лив разбра, че беше права.

— Страхотно — промърмори Джон.

Лив застина.

— Къде е мястото, Итън?

Затвори очи, което ме наведе на мисълта, че тя знаеше какво щях да кажа.

— Не знам със сигурност. Но мога да го намеря. Аз съм Водача. Самата Лилум го каза.

Докоснах кръговете с ръце, отново и отново, усещайки допира на твърдото дърво под пръстите си.

Миналото. Настоящето. Бъдещето, което може или не може да съществува.

Пътят.

Дървото започна да трепти под дланите ми. Докоснах отново издълбаните кръгове.

Цветът изчезна напълно от лицето на Лив.

— Лилум ти е казала това?!

Отворих очи и всичко вече ми бе ясно.

— Когато погледнете вратата, виждате врата, нали?

Лив кимна.

Погледнах я.

— Аз виждам път.

Беше истина. Защото Temporis Porta се отваряше за мен. Дървото се превръщаше в мъгла и можех да пъхна ръката си през нея. От другата страна виждах път, отвеждащ в далечината.

— Хайде, да вървим.

— Къде отиваш? — сграбчи ме Лив за ръката.

— Да намеря Мариан и Макон.

Този път обаче хванах бързо Лив и Лена, преди да премина отвъд. Лив протегна другата си ръка към Джон.

— Дръжте се — поех си дъх аз и пристъпих напред в мъглата…