Прелестен хаос

12.XII Светлина в мрака

Виждах светлините, искрящи през горните прозорци на салона по целия път от паркинга дотам. Купонът вече течеше с пълна сила. Лена ме хвана за ръката.

— Хайде! Не можем да пропуснем това!

Чух глас, който не можех да сбъркам никога — ръмжащите вокали на Линк — и застинах на място.

„Холи Ролерс“ наистина свиреха на бала, както Лена бе казала, че ще стане.

За момент се паникьосах. Осемнайсетата луна бе почти тук, а ние щяхме да танцуваме в „Джаксън“. Изглеждаше тъпо, но също толкова тъпо щеше да бъде да си стоим у дома и да се тревожим за края на света, когато нямаше какво да направим, за да го спрем. А може би най-глупавата част бе това, че понякога си мислех, че аз мога да го предотвратя.

Затова направих единственото логично нещо — преглътнах и обвих ръце около раменете на най-красивото момиче в това училище.

— Добре, Лена. Какво си направила?

— Исках да има поне една хубава вечер без Ридли — каза тя и ме хвана подкупващо под ръка. — Исках го и за теб. — Погледна през рамо към вървящите зад нас Джон и Лив, които си шепнеха нещо. — За всички, предполагам.

Най-странното беше, че напълно разбирах защо го бе направила. Бяхме зациклили в проблеми от лятото насам и те сякаш нямаха край. Ама не можеше да разгадава какво й казват картите, нито да говори с Великите. Мариан бе отстранена от работата си. Лив вече не се обучаваше за Пазител. Макон почти не излизаше от Тунелите. Линк все още се мъчеше да разбере как да бъде инкубус и човек едновременно и как да преодолее раздялата си с Ридли. А Джон направо си бе затворен в едно магическо кълбо. Дори жегата бе зациклила тук, като безкрайно лято от ада, изгубило пътя.

Всичко в Гатлин бе зациклило.

Стореното от Лена нямаше да промени нищо от това, но може би поне за една вечер щяхме да оставим лятото зад нас. Може би то щеше да свърши в някой от следващите дни, отнасяйки жегата и буболечките, и лошите спомени със себе си.

Може би щяхме да се почувстваме нормални поне за малко. Дори ако часовникът продължаваше да тиктака и Осемнайсетата луна наближаваше все повече.

Можем да направим повече от това да се почувстваме нормални, Итън. Можем да сме нормални.

Лена ми се усмихна и аз я притеглих още по-близо към себе си, докато вървяхме към салона.

Вътре всичко беше преобразено и явно темата бе една — Линк. „Холи Ролерс“ бяха на сцената, осветени от прожектори, каквито Организационният комитет за бала никога не би могъл да си позволи да наеме. И Линк бе в центъра на всичко това, префърцунената му риза бе разкопчана и подгизнала от пот. Подскачаше насам-натам с микрофон в ръка и редуваше пеенето и свиренето на барабани. Всеки път, когато доближаваше ръба на сцената група момичета от долните курсове пищяха.

И за втори път в живота ми „Холи Ролерс“ звучаха като истинска група — без наоколо да се вижда нито една близалка.

— Какво си направила? — изкрещях към Лена, опитвайки се да надвикам музиката.

— Да кажем, почти нищо. Приеми го като заклинание „Нека тези танци не се провалят“.

— О, значи всичко е било идея на Линк — усмихнах се аз и тя кимна.

— Точно така.

На път за дансинга минахме покрай картонения фон, пред който се предполагаше да застават учениците и да се снимат със захилени физиономии. Столът бе тук, но фотографът не се виждаше никъде. Стори ми се подозрително.

— Къде е фотографът, Лена?

— Жена му започна да ражда — отвърна тя, но не ме погледна.

— Лена.

— Наистина. Можеш да питаш когото си поискаш. Е, недей, тя е малко заета в момента.

Минахме покрай Лив и Джон, които седяха на маса близо до дансинга.

— Виждала съм го само по филмите — възкликна Лив. Очите й искряха от въодушевление.

— Американски училищни танци? — усмихна се Джон. — И на мен ми е за първи път. — Протегна се и докосна една от русите й къдрици. — Хайде да танцуваме, Оливия.

Час по-късно трябваше да призная, че Лена бе права. Всички си прекарвахме добре и не чувствахме, че още е лято. Беше като истински гимназиален бал, на който чакаш бавните песни, за да се натискаш с гаджето си. Савана беше център на внимание с розовата си пухкава рокля и дори веднъж танцува с Ърл Пети — но само веднъж.

Единственото странно нещо бе завръщането на Линк като рок бог. Но тази вечер дори това не изглеждаше невъзможно.

После обаче Дебелака, ченгето на гимназията, се опита да задържи останалата част от групата, защото пушеха пред сградата на салона в почивката, докато през това време вътре звучеше предварително одобрената от Комитета плейлиста. Не му се получи обаче, защото членовете на групата бяха около двайсет и петгодишни и завършени мръсници. Което стана очевидно, когато китаристът прошепна нещо в ухото на Емили Ашър и тя за първи път в живота си остана със зяпнала уста, без да може да каже нещо.

Отидох да намеря Линк, който се мотаеше в коридора край шкафчетата. Коридорът бе тъмен, с изключение на слабите светлинки на тавана, а това го правеше добро място за криене от Савана. Исках да му кажа колко страхотен беше на сцената, защото нищо друго в света нямаше да го направи по-щастлив. Но не успях да го направя.

Той тъкмо изтриваше капчиците пот от лицето си, когато я видях да се появява зад ъгъла.

Ридли.

Дотук с щастието на Линк.

Пъхнах се зад вратата на биолабораторията, преди да ме видят. Може би Ридли щеше да му каже къде е била през цялото това време.

Мен и Лена щеше да ни излъже, ако я попитахме.

— Здравей, захарче — каза тя, като ближеше любимата си черешова близалка. Беше облечена в много черно и разкриваше още повече кожа. Нещо не беше наред, но не можех да кажа какво точно.

— Къде беше, по дяволите? — Линк хвърли потната си риза на пода.

— Наоколо…

— Всички се притеснявахме за теб. Дори след тъпото заклинание, което направи.

Всички означаваше „аз“.

Ридли се разсмя.

— Да бе, повярвах ти.

— Е, къде… — започна той, но после спря. — Защо носиш тъмни очила, Рид?

Притиснах се към стената и погледнах зад ъгъла. Ридли наистина беше със слънчеви очила, каквито носеше преди.

— Свали ги! — почти й изкрещя той. Ако музиката не беше толкова силна, някой щеше да го чуе.

Ридли се облегна на най-близкото шкафче до Линк.

— Не се сърди, захарче. Никога нямаше да се справя с това да бъда смъртна. И двамата го знаехме.

Свали очилата си и видях жълтите й очи. Очите на тъмен чародеец.

— Какво си направила? — попита невярващо той.

Тя сви рамене.

— Нали знаеш, отидох, помолих за прошка и всичко останало. Мисля, че всички приеха, че наказанието ми е било достатъчно. Да бъда смъртна бе истинско мъчение.

Линк се взираше в пода. Познавах този поглед. Винаги гледаше така, когато майка му започнеше да изнася някоя от своите тиради, с които го заплашваше с морален съд, ако не повиши оценките си или не спре да чете „лошите“ според нея книги. Това беше погледът, който казваше: „Каквото и да направя, няма никакво значение“.

— Кои „всички“, Рид? Сарафина и Ейбрахам? — Поклати глава. — При тях ли отиде след всичко, което ти причиниха? След като те се опитаха да ни убият? Както пусна Джон Брийд от Сиянието въпреки това, което ми стори?

Тя застана пред него и сложи ръце на гърдите му.

— Трябваше да го пусна. Той ми даде сила — опита се да му обясни тя. Саркастичният й тон бе изчезнал. — Не разбираш ли? Това бе единственият начин да се почувствам отново себе си, истинска…

Линк сграбчи китката й и я отблъсна.

— Радвам се, че се чувстваш отново като себе си. Предполагам, че никога не съм знаел коя точно си. Аз съм идиот.

Обърна се и тръгна към двойната врата, която водеше към физкултурния салон.

— Направих го заради нас! — провикна се Ридли и наистина изглеждаше наранена. — Ако не го разбираш, значи наистина си идиот.

Линк се обърна към нея.

— Заради нас? Защо това, което си направила за себе си, ще е било за нас?

— Не разбираш ли? Сега можем да бъдем заедно! Ние сме еднакви. Не съм някое глупаво смъртно момиче, което ще ти омръзне след шест месеца.

— Мислиш, че ми пука за това?

Тя се разсмя.

— Така щеше да стане, повярвай ми. Бях нищо.

— Беше нещо за мен — прошепна той. Погледна към тавана, сякаш отговорът бе изписан някъде там.

— Ела с мен тази вечер. Не мога да остана тук, но дойдох заради теб.

Гледах я, слушах я и виждах Сарафина — онази от виденията. Онази, която се опитваше да открие своята истинска същност, докато мракът си проправяше път в сърцето й.

Може би семейството на Емили грешеше. Може би все още имаше светлина в мрака.

Линк сведе глава към нея, челата им се докоснаха за секунда.

— Не мога. Не след това, което причиниха на приятелите ми и на теб. Не мога да бъда един от тях, Рид. Не съм като теб. И не искам да бъда.

Тя беше смаяна. Личеше си в очите й, макар да бяха жълти.

— Рид?

— Огледай ме добре, захарче. Това е последният път, в който ме виждаш.

Отстъпи назад, все още вперила очи в него. После се обърна и побягна.

Близалката й се изтърколи на пода.

Гласът на Линк бе толкова тих, че едва го чувах.

— Лоша или добра, ти винаги ще бъдеш моето момиче.

След срещата си с Ридли на Линк вече му беше все едно дали е рок бог или не. Не беше в добра форма и не бе единственият. Лена не беше проронила и дума, след като й казах за Ридли. Танците бяха приключили за нас.

Паркингът бе пуст. Никой не би тръгнал от танците толкова рано. Катафалката бе паркирана в далечния край, под счупената улична лампа. Линк ни следваше, а Лив и Джон вървяха пред нас, хванати за ръце. Слушах шума от стъпките ни по асфалта. Така разбрах, че Джон е спрял.

— Не. Не сега — прошепна той.

Проследих погледа му, но бе тъмно като в рог и не виждах нищо.

— Какво става?

— Какво има, човече? — Линк застана до мен, а очите му се втренчиха в колата пред нас. Знаех, че можеше да вижда в мрака, също като Джон.

— Моля те, кажи ми, че не е това, което си мисля.

Джон не помръдна.

— Хънтинг и кървавата му глутница.

Лив се опита да ги види, но бе невъзможно. Поне не и докато Хънтинг не пристъпи под бледата светлина на друга улична лампа. Тя бутна Джон назад.

— Бягай! Върни се в Тунелите!

Лив искаше той да изчезне, да се дематериализира, преди Хънтинг да има възможността да му го причини.

Той поклати глава.

— Не мога да те оставя. Не искам.

— Можеш да ни прехвърлиш — сети се Лив и протегна ръка към него.

— Не мога да взема всички ви наведнъж.

— Тогава тръгвай!

Нямаше значение какво щеше да каже тя. Нямаше време.

Хънтинг се облегна на стълба, между пръстите му гореше цигара. Появиха се още двама инкубуси.

— Значи тук се криеш. В гимназия. Не бих предположил. Никога не си бил особено умен.

Джон избута Лив зад себе си.

— Как ме намерихте?

Хънтинг се разсмя.

— Винаги можем да те намерим, хлапе. Имаш собствено записващо устройство. И това ме кара да се питам как успя да се укриеш от нас толкова дълго време. Където и да си бил, трябваше да си останеш там.

Хънтинг тръгна към нас, а лакеите му вървяха от двете му страни.

Лена стисна ръката ми.

О, божичко. Бил е в безопасност в Тунелите. Аз съм виновна.

Ейбрахам е виновен.

Джон стоеше уверено на място.

— Няма да дойда с теб, Хънтинг.

Хънтинг метна цигарата си към мрака.

— Направо е жалко, че трябва да те измъкна оттук. Много по-интересен си, когато Ейбрахам не бърника в главата ти. Различно ли се чувстваш, когато имаш собствена воля и собствени мисли?

Спомних си как Джон се влачеше като зомби в пещерата при Голямата бариера. Той се кълнеше, че не помни нищо от случилото се през онази нощ. Възможно ли беше Ейбрахам да го е контролирал?

Джон застина.

— За какво говориш?

— Явно все пак не си стигнал много далече в мисленето. Е, добре. Тогава няма и да ти липсва много. — Хънтинг понижи гласа си. — Знаеш ли какво не ми липсваше на мен? Да те гледам как трепериш от страх като бито куче.

— Млъкни!

Ръцете на Джон започнаха да треперят. Спомних си как преди тялото му постоянно се тресеше странно. Сякаш мускулите му се свиваха неволно. И как състоянието му се бе влошило, когато беше с Ейбрахам в нощта на Седемнайсетата луна на Лена. Не бях виждал това да се случва нито веднъж, откакто го бяхме намерили в стаята на Ридли.

Хънтинг се разсмя пак.

— Ела и ме накарай. А може и да пропуснем частта, в която те спуквам от бой и те връщам обратно, и просто да си довлечеш задника тук.

Линк застана до Джон.

— Е, ще ми кажеш ли как става? Като обикновен бой ли е, или трябва да използвам някакви особени джедайски техники, които все още не знам?

Смаях се. Линк очевидно се опитваше да направи битката малко по-честна. Джон изглеждаше също толкова изненадан, колкото всички нас.

— Ще се справя и сам. Но… благодаря.

— За какво… — опита се да каже нещо Линк, но нямаше шанс да довърши.

Джон протегна ръце напред, както правеше Лена, когато се канеше да използва силите си, за да раздели земята или да предизвика някоя гръмотевична буря или ураганни дъждове.

Джон използваше силите на Лена — онези, които сигурно бе погълнал последния път, когато я бе докоснал.

Вятърът се появи толкова бързо, че събори Хънтинг на земята. Другите двама инкубуси бяха отхвърлени назад и запратени в другия край на паркинга. Скоростта на вихъра бе ужасно висока и имах чувството, че асфалтът щеше да се подпали. Хънтинг обаче раздра въздуха и се прехвърли другаде, преди да бъде отнесен от пълната сила на вятъра.

Започна да се материализира на няколко метна встрани, но вихрушката го отнесе.

— Пак идва! — изпищя Лив. Беше права.

Лена се втурна напред.

Трябва да помогна на Джон. Не може да се справи сам.

Тя изпъна ръцете си напред, дланите й отблъснаха Хънтинг. Силите й бяха по-мощни от всякога. И също така непредсказуеми. От небето се изсипа дъжд, сякаш облаците се разтвориха като гигантска дъждовна бездна.

Не! Не сега!

Дъждът се стовари върху нас — както и вятърът, който се насочваше към нас.

Хънтинг бе сух, дъждът се оттичаше по якето му на струйки.

— Готин номер, хлапе. Жалко, че дъщерята на Сарафина разруши Реда. Ако силите й не бяха толкова прецакани, може би щяхте да успеете да се спасите.

Чух кучешко лаене и зърнах Бу Радли да тича откъм една от колите. Макон вървеше след него, а дъждът се стичаше по лицето му.

— Какъв късмет, че ги има все пак… Моите се развиха по доста интересен начин.

Хънтинг бе толкова шокиран да го види, колкото и всички ние, но се прикри добре. Запали още една цигара, въпреки поройния дъжд.

— Искаш да кажеш, след като те убих ли? За мен ще бъде удоволствие да го направя отново.

Останалите от глутницата му се бяха освестили и прекосили паркинга по старомодния начин. Сега отново застанаха зад него.

Макон затвори очи.

Всичко изведнъж стана много тихо и застина. Така, както става, преди нещо ужасно да се случи. И не само аз го усещах по този начин.

Хънтинг изчезна, раздирайки сияйното черно небе…

… когато се материализира на сантиметри от Макон, ни обгърна пулсираща зелена светлина. Тя жужеше от изпълващата я сила. Идваше от Макон.

Брат му замръзна сред загадъчния зелен блясък, с протегната напред ръка и оголени кучешки зъби.

— Какво е това? — попита Линк, вдигайки ръка, за да закрие очите си от сиянието.

— Това е светлина — отвърна като замаяна Лив.

— Как може да създава светлина? — недоумявах аз.

Лив поклати глава.

— Нямам представа.

Светлината стана още по-ярка и Хънтинг падна на колене, търкаляйки се по искрящия бетон. Агонизиращ звук се надигна от гърдите му, сякаш гласните му струни се разкъсваха. Другите двама инкубуси също се гърчеха на земята, но аз не можех да сваля очи от Хънтинг.

Цветът започна да се процежда през него, започвайки от върха на главата и продължавайки по лицето му. Беше все едно да наблюдаваш как от някого свалят чаршаф, бавно, сантиметър по сантиметър. Но този чаршаф бе черен слой и докато се движеше надолу, шията му, косата му, кожата му, празните му черни очи… всичко ставаше почти прозрачно. Същото се случваше и с другите от кървавата глутница.

— Какво става?

Не знаех дали наистина очаквах да получа отговор на въпроса си, но Джон се обади.

— Губят силите си. Губят своя Мрак. — От ужасения му поглед личеше, че за първи път вижда подобно нещо с очите си. — Това се случва с инкубусите, когато са изложени на дневна светлина.

Погледнах към него, но той не бе повлиян.

— Той наистина създава светлина… — прошепна Лив.

Джон каза още нещо, но не го слушах. Взирах се в другите двама инкубуси, които вече бяха почти напълно прозрачни. Мракът се оттегляше от тях много по-бързо. Гледах как телата им застиват като статуи, очите им бяха втренчени напред в нищото, безжизнени. Но това не бе най-притеснителната част. Черният слой — тъмната сила, която бе изсмукана от телата им — попиваше в земята.

— Къде отива тя? — попита Лена.

— В Подземния свят — отстъпи назад Джон, сякаш не искаше да рискува да се доближи до това, което би могъл да бъде. — Енергията не може да бъде унищожена. Тя просто променя формата си.

Замръзнах на място. Думите се завъртяха в главата ми.

Тя просто променя формата си.

Замислих се за Туайла и леля Пру. За майка ми и Макон. Спомних си зеления блясък на сферата, на Сиянието.

Същата светлина се изливаше върху нас сега. Дали нещо се бе случило с Макон, докато бе затворен в него? Дали майка ми се бе променила по някакъв начин? Дали бе повлияла и „поправила“ мъжа, когото бе обичала и загубила?

— В какво ще се превърнат? — обади се Лив. Звучеше наистина уплашено. Джон й бе казал нещо, за което тя не бе и подозирала, че е възможно да се случи.

Цветът се бе оттеглил от тялото на Хънтинг. Макон не помръдваше, очите му бяха все така плътно затворени, сякаш се намираше по средата на ужасен кошмар.

Отначало Джон не отговори, а когато го направи, ми се искаше да не бях чувал този отговор.

— Бесове.

— Макон никога не би направил такова нещо! — извика изненадано Лив. Аз също не можех да повярвам.

Джон я хвана за ръката.

— Знам. Но той не може да решава как действа вселената, Лив. Никой от нас не може.

— О, божичко… — посочи в този момент Лена към двамата инкубуси, които вече бяха изгубили всякакъв телесен цвят от себе си. Въздухът около тях се раздвижи и тогава осъзнах какво ставаше. Те се разпадаха. Но не се превръщаха в пепел, както става във филмите със зомбитата и вампирите. Части от тях изчезваха, една по една, сякаш никога не ги е имало.

Чух как Макон издиша остро. Ставащото изцеждаше и неговите сили. Гледах го как се бори, за да успее да довърши с Хънтинг, но светлината започна да отслабва, докато накрая черната нощ погълна отново паркинга, на който стояхме вцепенени.

Тялото на Хънтинг се строполи на земята. Той стенеше и се влачеше по асфалта. Лицето и торсът му все още бяха напълно прозрачни.

Макон се отпусна на колене, а Лена приклекна до него.

— Как го направи?

Чичо й не отговори веднага, а изчака дишането му да се успокои.

— И аз самият още не съм сигурен. Но като че ли мога да бъда проводник на енергията на Светлината. Да създавам светлина, бих казал, поради липса на по-добро обяснение.

Джон се наведе към него, за да му помогне да се изправи, клатейки глава.

— А аз си мислех, че аз съм различен. Вие давате нов смисъл на израза „светъл чародеец“, мистър Рейвънуд.

Макон погледна към Джон, хибрида, който можеше да стои невредим на слънчева светлина.

— В Светлината има Мрак, а в Мрака — Светлина.

В този миг чухме как Хънтинг изчезва, отнасяйки в пространството тялото си, белязано от Светлината.