Прелестен хаос

9.X Страната на „доброто око“

Очевидно Лена вярваше, че решението на моите проблеми ни очакваше в библиотеката на Гатлин, защото пет минути по-късно бяхме там. Подвижна лека ограда обграждаше сградата, която приличаше по-скоро на строеж, отколкото на библиотека. Липсващата част от покрива бе покрита с огромни сини пластмасови плоскости. На вратата бе спуснат килимът, който бе изтръгнат от пода, унищожен както от водата, така и от огъня. Минахме по обгорените дъски и влязохме вътре.

Срещуположната страна на библиотеката бе закрита с тежки плоскости. Това бе изгорялата половина. Не исках да поглеждам как е вътре. Половината, в която стояхме ние, бе също толкова потискаща. Купчините ги нямаше, заменени от кутии и кашони с книги, които изглеждаха разпределени по видове.

Съсипаните. Отчасти съсипаните. Оцелелите.

Само каталогът с картоните стоеше там, недокоснат от стихията. Никога нямаше да се отървем от това нещо.

— Лельо Мариан! Тук ли си?

Минах през редиците с кашони, очаквайки да видя някъде Мариан, разхождаща се или стояща до някоя купчина с отворена книга в ръце.

Вместо това видях баща си — седеше върху един кашон зад каталога и разговаряше ентусиазирано с една жена.

Нямаше начин.

Лена застана бързо пред мен, за да не забележат, че всеки миг щях май да повърна.

— Мисис Инглиш! Какво правите тук? И мистър Уейт! Не знаех, че познавате учителката ни.

Тя успя дори да докара усмивка на лицето си, сякаш фактът, че сме се натъкнали на тях бе приятно съвпадение.

Не можех да спра да ги зяпам втрещено.

Какво, по дяволите, прави той тук… с нея?

Ако баща ми бе стреснат, определено не му пролича. Изглеждаше въодушевен, дори щастлив, което бе още по-ужасно.

— Знаеше ли, че Лилиан знае почти толкова за историята на окръга, колкото майка ти?

Лилиан? Майка ми?

Мисис Инглиш вдигна глава от разпилените по пода книги и погледите ни се срещнаха. За миг ми се стори, че зениците й бяха с цепка в средата като на котка. Дори стъкленото й око, което не беше истинско.

Лена, видя ли това?

Кое?

Но вече нямаше какво да се види — само учителката ни по английска литература, мигаща с клепач над стъкленото си око, докато наблюдаваше баща ми с другото, „доброто“ око. Косата й беше посивяла и рошава, пасваща идеално със сивия стар пуловер, който носеше върху безформената си рокля. Тя беше най-коравият учител в гимназията, ако не броим „пробойната“ — страната на „лошото“ око. Никога не си бях представял, че е възможно да съществува извън класната стая. Но ето я, съществуваше, и то в компанията на баща ми. Направо ми се догади.

Баща ми продължаваше да говори.

— Лилиан ми помага с проучването ми за „Осемнайсетата луна“. Книгата ми, помниш, нали?

После се обърна отново към мисис Инглиш, захилен до уши.

— Вече не ни чуват изобщо какво им говорим. Половината от студентите ми слушат музика на айподите си или говорят по телефоните си дори в час. Все едно са глухи.

Мисис Инглиш погледна със странно изражение към него и се разсмя. Осъзнах, че никога преди не я бях чувал да се смее. Самият смях не бе притеснителен. Но това, че мисис Инглиш и баща ми имаха за какво да се шегуват помежду си — да. Притеснително и абсурдно.

— Това не е съвсем вярно, Мичъл.

Мичъл?

Това е името му, Итън. Не се шашкай.

— Според Лилиан Осемнайсетата луна може да бъде възприемана като силен исторически мотив. Фазите на Луната могат да се координират с…

— Приятно ми е да ви видя, госпожо — прекъснах го аз. Не можех да понеса теориите на баща ми за Осемнайсетата луна, нито да слушам как ги споделя с учителката ми по английски. Минах покрай тях и се запътих към архива. — Да се прибереш навреме, татко. Ама готви свинско печено.

Нямах представа какво готвеше Ама, но свинското печено бе любимото му, а аз исках той да се прибере у дома за вечеря.

Исках да бъде някъде, далеч от учителката ми със стъкленото око.

Тя явно разбра това, което баща ми не схвана — че всъщност не исках да я възприема по друг начин, освен като учителка, защото Лилиан изчезна на мига и на нейно място се появи мисис Инглиш.

— Итън, не забравяй, трябва ми плана ти за есето ти върху „Салемският процес“. На бюрото ми до края на часа утре, моля. И вашето, мис Дюшан.

— Разбира се, госпожо.

— Предполагам, че вече имаш план?

Кимнах, макар че напълно бях забравил за есето, а да не говорим за плана. Английската литература не бе начело на списъка с приоритетите ми напоследък.

— И? — погледна ме с очакване мисис Инглиш.

Малко помощ тук, Лена?

Не ме гледай. Не съм мислила за това.

Благодаря ти.

Смятам да се скрия в отдела с наръчниците, докато те си тръгнат.

Предателка!

— Итън? — повтори настоятелно мисис Инглиш.

Погледнах я, а през това време баща ми гледаше мен. Всъщност май всички ме зяпаха. Почувствах се като златна рибка, хваната в капана на малка стъклена купа. Колко дълго живееха златните рибки? Това беше въпрос от състезанието „Риск“ на Сестрите от преди няколко вечери. Опитах се да се сетя.

— Златна рибка — казах внезапно, незнайно защо. Напоследък често ми се случваше да изстрелвам разни неща, без да помисля.

— Моля? — попита мисис Инглиш и ме погледна объркано. Баща ми се почеса по главата, преструвайки се, че не се срамува от мен в този момент.

— Искам да кажа, какво е да живееш като златна рибка заедно с другите златни рибки в един аквариум. Сложно е…

Мисис Инглиш не беше особено впечатлена.

— Осветлете ме, моля, мистър Уейт.

— Правото да съдиш и свободната воля. Мисля, че ще пиша за това. Кой има право да решава какво е добро и какво зло? Грехът и т.н. Дали идва от някакво по-висше място, дали от хората, с които живееш? От твоя град?

Не знам дали говорех аз, спомняйки си за съня си, или майка ми слагаше думите в устата ми.

— И? Кой притежава тази власт, мистър Уейт? Кой е върховният съдия?

— Предполагам, че все още не знам. Все още не съм написал есето, госпожо. Но не мисля, че златните рибки имат правото да се съдят една друга. Вижте докъде са стигнали тези момичета в „Салемският процес“.

— Дали някой извън общността би свършил по-добра работа?

През тялото ми премина студена вълна, сякаш наистина имаше правилен или грешен отговор на въпроса. В часовете по английска литература нямаше правилно или погрешно, стига да изложиш достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на мнението си. Но имах чувството, че вече не говорим за задача по английски.

— Предполагам, че ще отговоря в есето си — измърморих аз, извръщайки поглед встрани. Чувствах се доста тъпо. В час щеше да бъде подходящ отговор, даже забавен, но тук, пред нея, звучеше по съвсем различен начин.

— Да не прекъсвам нещо? — обади се в този момент Мариан, моето спасение. — Съжалявам, Мичъл, но днес трябва да затворя библиотеката по-рано. Поне това, което е останало от нея. Опасявам се, че трябва да свърша някои важни неща… пак библиотечни.

Погледна към мисис Инглиш с усмивка.

— Моля, посетете ни пак. С малко късмет до лятото ще се възстановим и ще отворим нормално. Приятно ни е, че възпитатели използват нашите ресурси.

Мисис Инглиш започна да събира нещата си.

— Разбира се.

Мариан ги изпрати до вратата, преди баща ми да попита защо не си тръгвам с него. Обърна табелката и заключи вратата — не че беше останало нещо, което си струваше да се открадне.

— Благодаря, че ме спаси, лельо Мариан.

Лена си подаде главата иззад купчините кутии.

— Тръгнаха ли си?

Държеше една книга, увита отчасти в един от нейните шалове. Виждах заглавието, полуприкрито от искрящата сива материя. „Големите надежди“.

Книгата на Сарафина.

Сякаш следобедът ми не беше достатъчно лош.

Мариан извади една кърпичка и изтри стъклата на очилата си.

— Мястото не е напълно безопасно. Очаквам някои официални посетители и съм твърдо убедена, че ще бъде по-добре, ако двамата не сте тук при тяхното пристигане.

— Само минутка. Да си взема чантата — извика Лена и изчезна зад кутиите, но аз бързо се озова до нея.

— Какво правиш с това нещо?

Грабнах книгата от ръката й, но в мига, в който я докоснах, строшените лавици потънаха в мрак…

Първия път, когато го срещна, бе късно вечер. Сарафина знаеше, че не бива да излиза сама навън по това време. Смъртните не бяха заплаха за нея, но имаше и други създания, които я очакваха. Но гласовете бяха започнали да й говорят и тя трябваше да се махне от къщата.

Когато видя фигурата на ъгъла, сърцето й се разтуптя. Но когато мъжът приближи, Сарафина осъзна, че той не е заплаха за нея. Дългата му брада бе бяла, косата му бе със същия цвят. Носеше тъмен костюм, дълга вратовръзка и се подпираше на лъскав черен бастун. Усмихваше се, сякаш двамата се познаваха.

— Добра вечер, дете. Очаквах те.

— Извинете? Мисля, че ме бъркате с някого — усмихна му се тя. Сигурно старецът бе изкуфял.

Възрастният мъж се разсмя.

— Няма грешка. Познавам Катаклиста, щом го видя.

Сарафина усети как кръвта във вените й изстива.

Той знаеше.

От плочките на тротоара внезапно избухнаха пламъци, само на няколко стъпки от бастуна на стареца. Сарафина затвори очи и се опита да се контролира, но не успя.

— Нека си горят. Тази нощ е студено — усмихна се мъжът, недокоснат от огъня.

Сарафина трепереше.

— Какво искате?

— Дойдох да ти помогна. Виждаш ли, мила, ти си от моето семейство. Може би трябваше да се представя. — Протегна ръката си към нея. — Аз съм Ейбрахам Рейвънуд.

Името й беше познато. Беше го виждала на фамилното си дърво, от страната на своите полубратя.

— Хънтинг и Макон казват, че си мъртъв.

— Приличам ли ти на мъртвец? — усмихна се той. — Не можех да умра. Чаках теб.

— Мен? Защо?

Собственото семейство на Сарафина не й говореше. Трудно й бе да повярва, че някой я бе чакал.

— Все още не разбираш точно какво си, нали? Чуваш ли зова? Гласовете? — попита мъжът и погледна в пламъците. — Виждам, че вече си открила дарбата си.

— Не е дарба, а проклятие.

Той се обърна отново към нея и тя видя черните му очи.

— Така… Кой ли ти е казал това? Чародейците, предполагам. — Поклати глава. — Не съм изненадан. Чародейците са лъжци, само една крачка ги дели от смъртните. Но ти не си такава. Катаклистът е най-могъщият чародеец в нашия свят, роден от Мрачния огън. Прекалено силен, за да бъде възприеман като чародеец, поне аз така смятам.

Възможно ли беше това? Можеше ли именно тя да притежава най-могъщата дарба в чародейския свят? Част от нея жадуваше това да е вярно — да бъде специална, а не отритната. Тази част, която искаше да се предаде на гласовете.

Да изгори всичко по пътя си.

Да накара всички хора, които я бяха наранили, да си платят.

Не!

Опита се да прогони тези мисли от съзнанието си. Джон. Фокусира се върху Джон и красивите му зелени очи.

Цялата се тресеше.

— Не искам да съм Мрак.

— Прекалено е късно за това. Не можеш да се противиш на своята същност — разсмя се Ейбрахам. Звукът бе зловещ. — Сега, нека да видим тези красиви жълти очи.

Ейбрахам беше прав. Сарафина не можеше да се бори със самата себе си, но можеше да прикрие същността си. Нямаше друг избор. Беше разкъсвана между две души, които се бореха за едно и също тяло. Правилното и погрешното. Доброто и злото. Светлината и Мракът.

Джон бе единственото нещо, което я водеше към Светлината. Тя го обичаше, въпреки че понякога тази любов й се струваше все повече като спомен. Нещо далечно, което можеше да види, но не и да докосне. Но тя все пак се протягаше към него и се опитваше.

Най-лесно виждаше спомена, когато бяха в леглото, преплели телата си в едно.

— Знаеш ли колко много те обичам? — шепнеше й Джон, устните му леко пареха ухото й.

Сарафина се прилепваше още по-близо до него, сякаш неговата топлина можеше някак си да попие в студената й кожа и да я промени отвътре.

— Колко?

— Повече от всичко или всеки друг на света. Повече от мен самия.

— И аз те обичам така.

Лъжкиня. Дори сега чуваше гласа в главата си.

Джон се наведе към нея, докато челата им се допряха.

— Никога не съм чувствал и няма да чувствам същото към друг човек. Винаги ще си само ти — прошепна той с нисък и дрезгав глас. — Вече си на осемнайсет години. Омъжи се за мен.

Сарафина чуваше и друг глас някъде в тайните мрачни стаички на съзнанието си, глас, който нахлуваше в мислите и сънищата й късно нощем. Ейбрахам. Мислиш, че го обичаш, но не е вярно. Не можеш да обичаш някого, който не знае коя си всъщност. Ти не си чародейка. Ти си една от нас.

— Изабел? — Джон се взираше в нея, търсеше в очите й момичето, в което бе влюбен. Момиче, което малко по-малко бе поглъщано от някой друг.

— Да — отвърна Сарафина и го прегърна.

Каква част от нея бе останала?

Обви ръцете си около врата на Джон, притеглена към него още веднъж.

— Да, ще се омъжа за теб.

Лена отвори очи. Лежеше на мръсния циментов под до мен, върховете на кецовете ни почти се докосваха.

— О, божичко, Итън. Започнало е, когато е срещнала Ейбрахам.

— Майка ти вече е била призована от Мрака.

— Не знаем това. Може би е щяла да се пребори, както чичо Макон.

Знаех колко отчаяно Лена искаше да повярва, че има нещо добро в майка й. Че не е била предопределена от самото начало да стане убийцата и чудовището, което и двамата познавахме.

Може би.

Изправихме се на крака тъкмо когато Мариан се появи иззад кашоните.

— Късно е. Колкото и да ми липсва вашето търкане на пода, наистина ще ви помоля да тръгвате. Срещата няма да е от най-приятните, опасявам се.

— Какво имаш предвид?

— Съветът ще ме посети.

— Съветът?

Не бях сигурен за кой от всичките съвети в окръга говори.

— Съветът на пазителите.

Лена кимна и се усмихна със съчувствие.

— Чичо Макон ми каза. Можем ли да направим нещо? Да напишем някакво писмо, да подпишем петиция? Да раздаваме флайери?

Мариан се усмихна — беше оценила шегата, но изглеждаше уморена.

— Не. Те просто си вършат работата.

— Която е?

— Да са сигурни, че останалите от нас следват правилата. Мисля, че тук опира до въпроса за разграничаване на делата и отговорностите. Готова съм да поема отговорност за стореното от мен. Но нищо повече. „Цената на величието е отговорността.“

Погледна ме очаквателно.

— Ъъъ, Платон? — предположих плахо аз.

— Уинстън Чърчил — въздъхна тя. — Това е всичко, което те могат да поискат от мен, и всичко, което мога аз да поискам от себе си. Време е вече да си вървите.

Едва сега забелязах, че Мариан бе облечена с много немариански дрехи. Вместо обичайните цветни рокли носеше дълга черна роба върху черна рокля. Сякаш щеше да ходи на погребение. А това бе последното място, на което щях да я пусна да отиде без мен.

— Няма да ходим никъде.

Тя поклати глава.

— С изключение на вкъщи.

— Не.

— Итън, не съм убедена, че идеята е добра.

— Когато с Лена бяхме сами под обстрела на всички онези полудели жени от ДАР, ти излезе и ни защити — ти и Макон бяхте единствените. Няма начин да те оставя сама.

Лена се тръсна на един от малкото оцелели столове и се настани удобно.

— Нито пък аз.

— Много сте мили и двамата. Но възнамерявам да ви държа далече от това. Мисля, че така е по-добре за всички ни.

— Не си ли забелязала, че когато някой каже нещо такова, никога не е добре за никого. Особено за човека, който го казва?

Погледнах към Лена.

Върви и доведи Макон. Аз ще остана тук с Мариан. Не искам да минава през това сама.

Лена вече бе при вратата, ключалката се отвори сама, преди Мариан да успее да каже нещо.

Тръгвам.

Поставих ръце на раменете на Мариан и я стиснах леко.

— Това не е ли от онези твои пъти, когато изваждаш някоя книга от рафта и тя магически ни казва, че всичко ще бъде наред?

Тя се разсмя и за миг приличаше на старата Мариан, Мариан, която нямаше да бъде викана на процес за неща, които не бе извършила, която не се тревожеше за неща, които не можеше да промени.

— Не помня някоя от книгите, които сме вадили напоследък, да е казвала подобно нещо.

— Да. Добре, нека да стоим далече от философите и поезията. Никакъв Едгар Алън По тази вечер.

Мариан се усмихна.

— Не всички са толкова зле. Винаги можеш да подхванеш Платон, например — уточни тя и ме потупа по ръката. — „Смелостта е вид спасение“, Итън. — Порови в една от кутиите и извади обгоряла книга. — Предполагам, че ще бъдеш доволен да научиш, че Платон оцеля след Големия пожар в Гатлинската библиотека.

Нещата можеха да се влошават, но за пръв път от седмици наистина се почувствах добре.