Прелестен хаос

13.XII Сълзи и дъжд

След станалото на паркинга Макон и Лив отведоха Джон обратно в Тунелите, където щеше да бъде в безопасност под защитата на заклинанията за прикритие. Поне така се надявахме. Нямаше съмнение, че Хънтинг щеше да разкаже на Ейбрахам всичко, но Лив не беше сигурна дали щеше да има достатъчно сили. Не попитах дали имаше предвид, че силите му няма да стигнат, за да оживее, или за да се добере до Ейбрахам.

По-късно същата нощ с Лена седяхме на стъпалата на нейната разбита веранда, притиснати един в друг. Опитвах се да запомня начина, по който тялото й пасваше съвършено на моето. Зарових лице в косата й. Все още ухаеше на лимони и розмарин. Поне едно нещо не се бе променило.

Повдигнах брадичката й и притиснах устни в нейните. Не я целувах, по-скоро усещах и се наслаждавах на допира им, на вкуса им…

Тази нощ можех да я загубя.

Тя отпусна глава на гърдите ми.

Но не ме загуби.

Знам.

Опитах се да се успокоя, но можех да мисля само за това как се чувствах миналото лято, когато смятах, че съм я загубил. Тъпата болка, която никога не изчезваше. Пустотата. Сигурно така се бе почувствал и Линк, когато Ридли си тръгна. Никога нямаше да забравя лицето му. Изглеждаше толкова съкрушен… И Ридли, с нейните натрапчиви жълти очи.

Почувствах как умът на Лена се терзаеше по-силно и от моя.

Спри, Лена.

Какво да спра?

Да мислиш за Ридли.

Не мога. Тя ми напомня за Сара… за майка ми. Виж в какво се е превърнала Изабел.

Ридли не е Сарафина.

Все още не.

Свалих корсажа с цветето от тънката й китка. Ето я. Гривната на майка й. Докоснах я леко с ръка и в същия миг вече знаех, че всичко, което е принадлежало на Сарафина, е заразено. Верандата започна да се върти…

Беше все по-трудно да следи дните, които минаваха. Сарафина имаше чувството, че живее сред постоянна мъгла, объркана и откъсната от всекидневието. Емоциите бяха отвъд възприятията й, носещи се в периферията на съзнанието й, като че ли принадлежаха на някой друг. Единственото място, където се чувстваше на себе си, по-сигурна, бяха Тунелите. Там усещаше по-ясно връзката между чародейския свят и стихиите, които бяха създали течащата във вените й сила. Това й носеше утеха, можеше да диша по-свободно.

Понякога прекарваше часове долу, в малкия кабинет, който Ейбрахам бе направил за нея. Обикновено беше приятно и спокойно, поне докато не се появеше Хънтинг. Нейният полубрат смяташе, че Ейбрахам си губи времето с нея, и не правеше опит да го прикрие.

— Пак ли си тук? — попита той с презрение в гласа поредния път, когато се засякоха долу.

— Само чета — опита се да избегне сблъсъка тя.

Хънтинг бе зъл и жесток и все пак винаги в думите му имаше частица истина. Истина, която тя отчаяно се опитваше да пренебрегне.

Той се облегна на вратата със запалена цигара в ръка и поклати глава.

— Никога няма да разбера защо дядо си губи времето с теб. Имаш ли представа колко чародейци биха убили, за да им бъде той учител?

Беше й писнало да я тормози.

— И защо според теб съм загуба на време?

— Ти си тъмен чародеец, преструващ се на светъл. Катаклист. Ако това не е загуба, не знам кое е.

Думите му я нараниха, но Сарафина се опита да го прикрие.

— Не се преструвам.

Хънтинг се разсмя, оголвайки кучешките си зъби.

— Нима? Казала ли си на своя съпруг, светлия чародеец, за твоите тайни срещи тук долу? Чудя се колко ли време ще му трябва, за да те намрази.

— Това изобщо не те засяга!

Хънтинг пусна цигарата си в празната кутийка от сода на бюрото.

— Ще приема това за „не“.

Сарафина усети как сърцето й се свива и за миг всичко край нея стана черно.

Бюрото пламна точно в мига, в който Хънтинг си дръпваше ръката от него.

Нямаше предупреждение. В един миг бе сърдита на своя ужасен полубрат, в следващия бюрото се подпали.

Хънтинг се закашля.

— Е, това повече ти приляга.

Сарафина се впусна да гаси огъня с едно старо одеяло. Както можеше да се очаква, Хънтинг не й помогна, а изчезна в личния кабинет на Ейбрахам надолу по коридора. Сарафина погледна към покритите си с пепел длани. Сигурно и лицето й бе изцапано. Не можеше да се прибере при Джон в този вид.

Тръгна към малката баня, която бе малко по-далече от кабинетите им. Когато стигна на няколко метра от вратата на стаята на Ейбрахам, чу гласовете.

— Не знам защо си толкова обсебен от това хлапе? — Гласът на Хънтинг беше изпълнен с горчивина и ярост. — На кого му пука, че може да излиза на дневна светлина? Едва ходи още и Силас вероятно ще го убие, преди да порасне достатъчно, за да ни бъде от полза за нещо.

Говореше за момчето, за което Ейбрахам й бе казал при първата им среща. Онова, което бе малко по-голямо от Лена.

— Силас ще овладее нрава си и ще направи каквото му кажа — тросна се Ейбрахам. — Бъди малко по-прозорлив, момче. Това дете ще бъде следващото поколение. Инкубус, притежаващ цялата ни сила, и нито една от слабостите ни.

— Откъде си толкова сигурен?

— Да не смяташ, че съм избрал родителите му случайно? — отвърна гневно Ейбрахам, който никак не обичаше да бъде разпитван. — Знам чудесно какво правя!

За миг настана мълчание. После той отново проговори.

— Не след дълго чародейците ще бъдат премахнати от пътя ни. Обещавам ти го, ще доживея да го видя.

Сарафина потръпна. Част от нея искаше да се затича към вратата на Тунела и повече никога да не се върне на това място. Но не можеше. Трябваше да остане заради Лена.

Трябваше да спре гласовете.

Когато се прибра у дома, Джон бе в дневната.

— Шшш… Бебето заспа — прошепна той и я целуна по бузата, докато тя се отпусна до него на дивана. — Къде беше?

За секунда се поколеба дали да не го излъже, да му каже, че е била в библиотеката или на разходка в парка. Но думите на Хънтинг я преследваха. „Чудя се колко ли време ще му трябва, за да те намрази.“

Той грешеше за Джон.

— Бях в Тунелите.

— Какво?! — възкликна той. Звучеше така, сякаш смяташе, че не е чул правилно.

— Срещнах един от роднините си и той ми разказа някои неща за семейното проклятие. Неща, които не знаех. Втората Самородна, родена в рода на Дюшан, ще може да се Призове сама. Лена ще може да избере.

Думите й излизаха една след друга, като порой… Толкова много неща искаше да сподели с него.

Джон клатеше с недоумение глава.

— Чакай малко. Какъв твой роднина?

Тя вече не можеше да спре.

— Ейбрахам Рейвънуд.

Мъжът й се изправи и се надвеси над нея.

— Ейбрахам Рейвънуд? Кървавият инкубус? Но той е мъртъв.

Сарафина скочи от дивана.

— Не е. Жив е и може да ни помогне да спасим Лена.

Джон се взираше в лицето й, сякаш не можеше да я познае.

— Да ни помогне? Да не си си загубила ума? Той е демон-кръвопиец! Откъде си сигурна, че това, което ти казва въобще, е истина?

— Защо ще ме лъже? Няма да спечели нищо, като ми каже, че Лена има избор.

Джон я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Защо би те лъгал? Да кажем, защото е кървав инкубус! Той е много по-лош от тъмен чародеец.

Сарафина се преви под натиска на пръстите му. Нямаше значение, че Джон все още я наричаше Изабел; очите й бяха златистожълти, а кожата й — студена. Тя бе една от тях.

— Но може да помогне на Лена.

Може да помогне и на мен. Това искаше да му каже.

Джон бе толкова бесен, че не забеляза как лицето й се сгърчи от вътрешната болка.

— Не можеш да си сигурна. Най-вероятно те лъже. Дори не знаем дали Лена е Самородна.

Сарафина почувства как нещо се надига в нея, като приливна вълна. В началото не разпозна какво беше. Ярост.

Но гласовете го познаха. Той не ти вярва. Мисли, че си една от тях.

Тя се опита да отблъсне мислите и да се фокусира върху Джон.

— Когато плаче, вали дъжд. Това не е ли достатъчно доказателство за теб?

Той я пусна и прокара пръсти през косата си.

— Изабел, този мъж е чудовище. Не знам какво иска, но си играе с теб, манипулира те с твоите страхове. Не можеш да говориш пак с него.

В нея се надигна паника. Знаеше, че Ейбрахам казва истината за Лена. Джон не беше виждал пророчеството. Но имаше и нещо друго. Ако не се виждаше с Ейбрахам, нямаше да може да контролира гласовете.

Джон се взираше в нея.

— Изабел! Моля те, обещай ми!

Трябваше да го накара да разбере.

— Но, Джон…

Той я прекъсна.

— Не знам дали губиш способността си за преценка или губиш контрол, но ако отново се доближиш до Ейбрахам Рейвънуд, ще си тръгна. И ще взема Лена със себе си.

— Какво каза? — Сарафина не можеше да повярва, че е чула това.

— Ако това, което е казал, е вярно, и Лена има избор, тя ще избере Светлината. Никога няма да позволя Мракът да навлезе в живота й. Знам, че се бориш. Изчезваш по цял ден, а когато си тук, изглеждаш разсеяна и объркана.

Вярно ли беше? Можеше ли да го види по лицето й?

Джон продължи.

— Но моята задача е да защитя Лена. Дори от теб.

Той обичаше Лена повече, отколкото обичаше нея.

Беше готов да си тръгне и да вземе дъщеря й.

И един ден Лена щеше да се Призове. Джон беше сигурен, че тя ще обърне гръб на Сарафина.

Нещо се преобърна в нея. Яростта не се надигаше в нея. Изля се върху й, потопи я под вълните си. И тя чу отново гласа.

Пали.

Завесите пламнаха, огънят се изви по стената зад Джон. Стаята започна да се изпълва с пушек, черен и тъмен, жива, дишаща сянка. Звукът от пламъците, които поглъщаха всичко по пътя си и преминаваха от стената към пода, бе оглушителен. Огънят създаде съвършен кръг около Джон, следвайки невидима пътека, която само Сарафина можеше да види.

— Изабел! Спри! — изкрещя Джон, но гласът му бе победен от тътена на огъня.

Какво направи?

— Как може да ми го причиняваш? Останах до теб дори след като премина отвъд!

Премина отвъд. Той вярваше, че тя е Мрак.

Винаги го бе вярвал.

Погледна към него през облака от дим, който бързо изпълваше стаята. Наблюдаваше пламъците някак отстрани, сякаш нямаше нищо общо с тях. Не стоеше в къщата си, мъжът й не умираше пред очите й. Той не приличаше на онзи Джон, когото бе обичала. Нито дори на мъж, когото би могла да обикне.

Той е предател.

Сега гласът бе пределно ясен и отчетлив. И беше само един. Сарафина го разпозна веднага.

Защото бе нейният.

Преди да излезе от къщата, животът и спомените й вече я бяха напуснали.

Спомни си нещо, което Джон често й казваше. Обърна се и го погледна за последно в зелените очи със своите, потънали в злато.

— Ще те обичам до края на вечността и след това.

Лена падна на колене на стъпалото под мен и се разрида. Прегърнах я, но не казах нищо.

Току-що бе видяла как майка й убива баща й и я оставя да умре.

Нямаше думи, които да се кажат след това.