Прелестен хаос

15.IX Безгрижният град

Погледнах в мрака към кецовете си. Усещах как влагата се просмуква в плата, после в чорапите ми, докато кожата ми изтръпна от студа. Стоях сред някаква вода. Чувах я как се движи, не устремно заливаща, а като леко галещи ме вълни. Нещо докосна глезена ми, после се отдалечи. Листо. Съчка.

Река.

Надушвах мириса на гнило, смесен с кал. Може би се намирах в блатата, близо до Уейдърс Крийк. Мрачните очертания в далечината май бяха папурите в тресавището, а високите форми — кипарисите. Протегнах ръка напред. Шумолящи листа, мъхести, дълги и светли. Испански мъх. Определено бях в блатото.

Наведох се и усетих водата с ръката си. Беше гъста и дълбока. Напълних шепата си и я повдигнах към носа си, оставяйки я да изтече между пръстите ми. Заслушах се.

Не звучеше нормално.

Въпреки всичко, което знаех за бактериите и ларвите във водата на мочурищата, пъхнах един пръст в устата си.

Познавах този вкус. Нямаше как да го сбъркам. Не беше вода.

Беше кръв.

После чух познатия шепот и почувствах натиска на друго тяло, блъскащо се в мен.

Беше отново той. Аз, който не бях аз.

АЗ ЧАКАМ.

Чух думите, докато падах. Опитах се да отговоря, но когато отворих уста, тя започна да се пълни с вода. Затова просто помислих думите си, въпреки че в този миг едва можех да мисля.

Какво очакваш от мен?

Усетих как потъвам към дъното. Само че дъно нямаше и аз продължих да падам и да падам…

Събудих се, мятайки се бясно в леглото си. Все още усещах ръцете около врата си и замайването — смазващото чувство, че стаята се стеснява и захлупва върху ми. Опитах се да овладея дишането си, но чувството не си отиваше. Чаршафите ми миришеха на кръв, устата ми бе пълна с ръждивия й вкус. Събрах на топка горния чаршаф и го скрих под леглото си. Не исках Ама да намери прогизналия от кръв чаршаф в коша с прането.

Лусил скочи на леглото с приведена на една страна главичка. Сиамските котки имат един особен начин на гледане — сякаш са разочаровани от теб. Лусил го владееше до съвършенство.

— Какво гледаш? — сопнах й се аз и отметнах мократа си от пот коса от очите ми. Солта от потта ми бе смесена със солта от кръвта.

Не виждах никакъв смисъл в съня си, но знаех, че нямаше да мога да заспя отново.

Затова се обадих на човека, който бях сигурен, че ще е буден в този момент.

Линк се покатери през прозореца ми двайсет минути по-късно. Още не беше овладял инкубуското пътуване, разкъсването на пространството и материализирането на мястото, което искаше, но все пак беше доста чевръст.

— Човече, каква е цялата тая сол? — попита той, докато се прехвърляше през рамката на прозореца и остави зад себе си следа от бели кристалчета. Потърка дланите си, за да ги изчисти. — Трябва ли да ме нарани? Защото наистина ме дразни.

— Ама е малко по-изперкала от обикновено.

И това беше подценяване. Последния път, когато имаше толкова купища билки и ръчно направени куклички, Ама се опитваше да попречи на Макон да проникне в стаята ми. Кого ли искаше да задържи отвън сега?

— Всички са по-изперкали от обикновено. Майка ми отново започна да говори за построяване на бункер. Изкупува консервите от „Стоп енд Шоп“, сякаш ще копаем гигантска дупка в мазето, докато стигнем до самия дявол и той ни каже да се разкараме. — Тръсна се на стола до леглото ми. — Радвам се, че се обади. Обикновено се чудя какво да правя до един-два през нощта.

— Какво правиш по цяла нощ? — попитах аз. Никога не го бях питал преди.

Линк сви рамене.

— Чета комикси, гледам филми на компютъра си, мотая се из стаята на Савана. Но тази вечер стоях и слушах как майка ми говори с пастора и с мисис Сноу.

— Майка ти май сериозно е разстроена за това, което стана със Савана?

Линк поклати глава.

— Не толкова, колкото е разстроена заради пресъхването на езерото. Плака, моли се и прозвъни телефоните на всеки, за когото се сетиш, уверявайки ги, че това е един от седемте знака. Чака ме цял ден в църквата.

Сетих се за съня си и за кървавите чаршафи.

— Какво искаш да каже с това за пресъхването на езерото?

— Нашето езеро. Езерото Моултри. Дийн Уилкс отишъл днес следобед да лови риба и езерото било пресъхнало. Каза, че приличало на кратер, бил стигнал чак до средата му.

Сграбчих една тениска.

— Езерата не пресъхват.

Ставаше все по-лошо — жегата и буболечките и хаосът в чародейските сили. А сега и това. Какво щеше да последва?

— Знам, човече. Но не мога да кажа на майка си, че гаджето ти скапа цялата вселена. — Вдигна бутилката студен чай без захар, която стоеше на бюрото ми. — Откога пиеш чай? И откъде намери неподсладен?

Беше прав. От шести клас насам бях изпил тонове шоколадово мляко. Но през последните месеци всичко ми се струваше прекалено сладко и едва успявах да понеса една-две глътки мляко.

— В „Стоп енд Шоп“ го поръчват за мисис Хъникът, защото е диабетичка. Вече не мога да пия сладки веща. Нещо става с вкусовите ми рецептори.

— Направо ме шашкаш. Първо ядеш сандвичи „Слопи Джо“ в училище, сега пиеш чай. Може би пресъхването на езерото не е чак толкова шантаво.

— Това не е…

Лусил скочи от леглото и Линк бутна стола към вратата.

— Шшш… Някой идва.

Ослушах се, но не чух нищо.

— Сигурно е баща ми. Той има нов проект.

Линк поклати глава.

— Не. Идва отдолу. Ама е будна. — Хибрид-инкубус или не, слухът му определено бе впечатляващ.

— В кухнята ли е?

Линк повдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Да… нещо се готви тук. — Млъкна за миг. — Сега е до задната врата. Чувам скърцането на мрежестата врата.

Какво скърцане?

Изтрих остатъка от кръвта от ръката си и се измъкнах от леглото. Последния път, когато Ама напусна къщата посред нощ, бе, за да се срещне с Макон и да говори с него за Лена и мен. Отново ли щяха да се срещат?

— Трябва да видя къде отива — казах аз, докато се намъквах в дънките и обувах кецовете си.

Последвах Линк по стълбището, като успявах да уцеля всяка скърцаща дъска. Той не издаваше нито звук.

Лампите в кухнята бяха угасени, но на лунната светлина виждах Ама на тротоара навън. Носеше жълтата си рокля за църква и бели ръкавици. Определено се беше запътила към блатото. Точно като в съня ми.

— Отива в Уейдърс Крийк. — Погледнах към ключовете на волвото, поставени в купичка върху шкафа. — Трябва да я последваме.

— Можем да вземем Бричката.

— Трябва да караме без фарове. По-трудно е, отколкото мислиш.

— Пич, на практика имам рентгеново зрение. Да тръгваме.

Изчакахме студебейкъра от петдесетте да отбие пред къщата, както знаех, че ще стане. Пет минути по-късно колата на Карлтън Ийтън зави зад ъгъла.

— Защо мистър Ийтън взема Ама? — попита Линк, докато подкарваше безшумно Бричката.

— Понякога я кара до блатото. Само това знам. Може би тя му се отплаща със специалните си пайове, кой знае…

— Само това ми липсва от храната. Паят на Ама.

Линк не се шегуваше, че няма нужда от светлини. Караше на известно разстояние след пикапа, но не защото внимаваше в пътя. Оплакваше ми се от Ридли или ми пускаше новите песни на бандата си. „Холи ролерс“ звучаха както обикновено зле, но дори и тук жуженето на скакалците заглушаваше песните им. Вече не понасях този звук.

„Холи ролерс“ допяваха четвъртата си песен, когато студебейкърът стигна до черния път, водещ към Уейдърс Крийк. Обикновено Карлтън Ийтън оставяше Ама тук. Но днес не спря.

— Човече, къде отиват?

Нямах представа, но не след дълго щяхме да разберем.

Пикапът направо полетя по пустата широка ивица, която допреди няколко месеца служеше за паркинг. Прашната ивица се бе превърнала в огромно поле, вероятно толкова мъртво и опустошено, колкото бе и тревата в останалия окръг. Но дори и без горещата вълна тревата тук не би се възстановила — от опънатите доскоро палатки, каравани, изпотъпканите фасове и тежестта на металните структури, които бяха оставили черни следи в пръстта.

— Панаирът? Защо води Ама тук? — попита Линк, като отби зад групичка храсти.

— Според теб защо?

Имаше само една причина, след като панаирът го нямаше. Външната врата към чародейските тунели.

— Не разбирам. Защо Карлтън Ийтън ще води Ама в Тунелите?

— Не знам.

Карлтън угаси двигателя и излезе, за да отвори вратата на Ама. Тя го шляпна с ръка, когато той се опита да й помогне. Трябваше да знае, че ще стане така. Ама беше само метър и петдесет и около четирийсет и пет килограма, но в нея нямаше нищо крехко.

Тя го последва през полето към Външната врата, белите й ръкавици сияеха в мрака.

Отворих вратата на Бричката възможно най-тихо.

— Побързай или ще ги загубим.

— Шегуваш ли се? Чувам стъпките им от стотици метри разстояние.

— Сериозно?

Знаех, че Линк има сили, но май не очаквах да бъдат наистина толкова мощни.

— Не съм от онези кекави супергерои като Аквамен.

Линк не беше впечатлен от моите способности като Водач. Освен че се оправях доста добре с карти и разни опасни сфери като Сиянието, в което можеш да затвориш някого, не беше много ясно какво можех да правя. Или защо. Така че, да, сравнението с Аквамен беше подходящо.

Линк все още говореше.

— Мисля си по-скоро за Магнито или Върколака.

— Да не би да извиваш метал със силата на ума си или да изстрелваш ножове от пръстите си?

— Все още не. Но работя по въпроса. — Линк спря. — Чакай, говорят си нещо.

— Какво казват?

— Мистър Ийтън си търси чародейския ключ, за да отвори вратата, а Ама му се кара, че не знае къде си държи нещата. — Звучеше точно като Ама. — Чакай. Намери си ключа и отвори вратата. Сега помага на Ама да слезе долу.

Пак замълча.

— Какво става?

Линк направи няколко крачки напред.

— Карлтън си тръгва. Ама слезе долу сама.

Не бих се притеснявал от това. Ама беше ходила много пъти в Тунелите, особено за да ме търси. Но имах лошо предчувствие. Изчакахме, докато Карлтън Ийтън стигна до колата си, и после тръгнахме към Външната врата.

Линк се озова там пръв, което не беше трудно да се забележи, защото даваше нов смисъл на думата „бърз“. Коленичих до него и се загледах в очертанията на вратата в пръстта — ако не ги търсеше, човек никога не би ги забелязал.

— Е, как ще го направим? Предполагам, че не си носиш ножиците?

Последния път, когато бяхме тук, Линк отвори вратата с гигантските градински ножици, които бе откраднал от лабораторията на гимназията.

— Не са ми нужни. Имам си ключ.

Погледнах ключа във формата на полумесец. Дори Лена нямаше такъв.

— Откъде го отмъкна?

Линк ме ощипа по рамото, леко. Отскочих назад и се приземих в калта.

— Извинявай, човече, не си знам силата — измънка той, докато ме вдигаше. После пъхна ключа в ключалката. — Чичото на Лена ми го даде, за да мога да го посещавам в зловещия му кабинет, където ми показва какво да правя, за да бъда от добрите инкубуси.

Звучеше като Макон, който се бе обучавал години наред, за да се научи да се храни със сънищата на смъртните, не с кръв.

Какъв беше другият му вариант — Хънтинг и неговата кървава глутница, и Ейбрахам.

Ключът проработи и Линк отвори с гордост кръглата врата.

— Виждаш ли? Магнито. Казах ти.

Обикновено щях да се пошегувам, но тази нощ не го направих. Линк беше много по-близо до Магнито, отколкото бях аз.

Този тунел ми напомняше на затвор в стар замък. Таванът бе нисък, а заоблените каменни стени бяха влажни. Ехото от капещата вода отекваше из прохода, макар че не се виждаше откъде идваше тя. Бях слизал и преди в него, но някак си сега ми изглеждаше различен — а може би аз се бях променил. Стените ми се струваха по-тесни и исках възможно най-бързо да стигна до края.

— Да побързаме. Изгубваме я — измърморих, въпреки че аз бях този, който ни бавеше, докато се препъвах в мрака.

— Отпусни се. Тропа като кон по чакъла. Няма начин да я изгубя.

Това не бе сравнение, което Ама щеше да хареса.

— Наистина ли чуваш стъпките й?

Аз не чувах дори своите.

— А-ха. И мога да я помириша. Следвай мириса на графит от молива й и „Ред Хотс“.

Линк продължи да следва мириса на молива, с който Ама решаваше любимите си кръстословици, и на предпочитаните й лютиви бонбони, а аз следвах него, докато той не спря в подножието на стълба, водеща обратно към смъртния свят. Вдиша дълбоко, така, както правеше преди, когато Ама печеше прасковения си пай.

— Тук е излязла?

— Сигурен ли си?

Линк повдигна една вежда.

— Майка ми може ли да чете конско?

Линк натисна тежката каменна врата и светлината заля тунела. Намирахме се зад някаква стара сграда, от удара вратата се блъсна в нащърбените тухли. Въздухът бе тежък и лепкав, отчетливо миришещ на бира и пот.

— Къде, по дяволите, сме?

Нищо не ми изглеждаше познато.

— Нямам представа.

Линк мина от предната страна на сградата. Миризмата на бира стана още по-силна. Той надникна през прозореца.

— Това е някакъв бар.

Близо до вратата имаше ламаринена табела: „Ковачницата на Лафит“.

— Не ми прилича много на ковачница.

— Щото не е.

Възрастен мъж със сламена шапка, каквато носеше последният съпруг на леля Пру, се появи иззад Линк. Облегна се тежко на бастуна си.

— Туй е една от най-прочутите сгради на улица „Бурбон“ и историята на това място съперничи по известност на славата на самия Квартал.

Улица „Бурбон“. Кварталът. Френският квартал.

— В Ню Орлиънс сме.

— Ясно. Разбира се, че сме.

След това лято с Линк знаехме, че Тунелите могат да ни отведат навсякъде и че времето и пространството не действаха тук по същия начин като в горния свят. Ама също го знаеше.

Старецът продължаваше да говори:

— Казват, че преди стотина и кусур години братята Жан и Пиер Лафит отворили тук ковачница, за да прикриват мръсните си дела. Те били пирати и ограбвали испанските галеони, а после внасяли контрабандно всичко, което могли в Орлиънс. Продавали от подправки и мебели до плът и кръв, роби, сещате се. Но днес повечето идват заради пиячката.

Свих рамене. Мъжът се усмихна и докосна леко ръба на шапката си.

— Пожелавам ви хубаво да си прекарате в Безгрижния град4.

Не бих разчитал на това.

Старият мъж се наклони по-напред, подпирайки се на бастуна си. Поднесе шапката си и я разтърси очаквателно.

— Да, ъъъ, разбира се.

Бръкнах в джоба си, но имах само четвърт долар. Погледнах към Линк, но той сви рамене.

Наведох се, за да пусна монетата в шапката и една костелива ръка се вкопчи в китката ми.

— Умно хлапе като теб… на твое място шъ си вдигна задника оттука и шъ съ върна в Тунелите.

Издърпах светкавично ръката си. Той се усмихна широко, оголвайки пожълтелите си, неравни зъби.

— Шъ съ видим.

Потърках ръката си и когато вдигнах поглед, него вече го нямаше.

На Линк не му беше нужно много време, за да улови следата на Ама. Беше като демонска хрътка. Сега разбирах защо Хънтинг и неговата глутница ни намираха толкова лесно, когато търсихме Лена и Голямата бариера. Вървяхме през Френския квартал към реката. Можех да помириша мрачната кафеникава вода, смесена с мириса на подправките от близките ресторанти. Дори през нощта влажността насищаше тежкия и задушен въздух — яке, което не можеш да свалиш, независимо колко силно желаеш това.

— Сигурен ли си, че сме в правилната посо…

Линк вдигна рязко ръка пред мен и аз спрях.

— Шшш… Люти бонбони.

Вгледах се към тротоара пред нас. Ама стоеше под една улична лампа, пред креолка, която седеше на пластмасова щайга за бутилки мляко. Минахме покрай сградата с наведени глави, надявайки се, че Ама няма да ни забележи. Придържахме се към сенките близо до стената, където уличната лампа хвърляше блед кръг светлина.

Креолката продаваше френски бухтички; косата й бе сплетена на стотици тънки плитчици. Напомняше ми за Туайла.

— Tete beignets? Ще купиш ли? — попита тя и подаде нещо в червено парче плат. — Ако си вземеш, доволна шъ останеш. Шъ ти дам langiappe5.

— Какво каза? — попита объркан Линк.

Посочих му червеното вързопче и му прошепнах:

— Мисля, че й предлага нещо като подарък, ако си купи beignets. Те са като нашите понички, само че френски.

Ама подаде на жената няколко долара и взе бухтичките и червеното вързопче с облечената си в елегантна бяла ръкавица ръка. Жената се огледа наоколо, разклащайки плитчиците си. Когато се увери, че никой не ги слуша, прошепна нещо бързо на език, който приличаше на креолски френски. Ама кимна и пъхна вързопчето в джоба си.

Сръгах Линк.

— Какво й каза?

— Откъде да знам? Може да имам суперслух, но не говоря френски.

Нямаше значение. Ама вече бе тръгнала в обратната посока, изражението на лицето й бе абсолютно неразгадаемо. Но нещо не бе наред.

Тази нощ не бе наред. Не бях последвал Ама в блатото, тя не се бе срещнала с Макон. Какво я бе пратило на хиляди мили от дома посред нощ? Кого познаваше в Ню Орлиънс?

Но Линк имаше и още един въпрос.

— Къде отива?

На него също нямах отговор.

Когато настигнахме Ама на ул. „Сейнт Луис“, край нас нямаше никакви хора. Което бе напълно логично, като се имаше предвид къде стояхме. Взирах се към високите ръждясали железни порти на гробището „Сейнт Луис“, номер 1.

— Лош знак е, когато в един град има толкова много гробища, че даже са номерирани.

Въпреки че бе отчасти инкубус, Линк не си падаше много по нощното обикаляне на гробищата. В такива случаи в него проговаряше доброто момче, облъчвано седемнайсет години с баптистки молитви.

Бутнах вратата.

— Хайде, да приключваме с това.

Гробище „Сейнт Луис“ номер 1 не приличаше на никое друго гробище, което бях виждал. Нямаше простиращи се морави, осеяни с надгробни камъни и свеждащи се дъбове. Това място бе град на мъртвите. Тесните алеи бяха обрамчени с пищни мавзолеи в различни етапи на разруха, някои високи като двуетажни къщи. По-забележителните гробници бяха оградени с черни железни огради, а от покривите им към нас се взираха огромни статуи на светци и ангели. На това място хората почитаха мъртвите си. Доказателството бе на лицето на всяка статуя, във всяко протрито име, гравирано в камъка, и докосвано стотици пъти.

— В сравнение с това място гробището на Гатлин прилича на обикновена поляна.

За миг си помислих за майка си. Разбирах желанието да построиш мраморна къща за човек, който си обичал — цялото това място бе въплъщение на това желание.

Линк не бе толкова впечатлен.

— Все тая… Когато умра, просто хвърли малко пръст отгоре ми. Спести си парите.

— Добре. Напомни ми го след няколкостотин години, когато съм на погребението ти.

— Е, тогава, предполагам, че аз ще трябва да хвърля пръст върху…

— Шшш! Чу ли това?

Чух звука от скърцане на чакъла по пътеките. Не бяхме сами.

— Разбира се…

Гласът на Линк заглъхна зад мен, когато някаква сянка изплува близо до нас. Имаше същата мъглива плътност като Блудник, но бе по-тъмна и без очертанията, които караха Блудниците да изглеждат почти като хора. Докато тя се виеше край мен, а понякога дори минаваше през мен, ме обхвана познатата от съня ми паника. Бях приклещен в собственото си тяло, неспособен да помръдна.

Кой си ти?

Опитах се да се съсредоточа върху сянката, да видя нещо повече от мъгла от тъмен въздух, но не можах.

Какво искаш?

— Ей, човече, добре ли си? — чух гласа на Линк и напрежението изчезна, сякаш някой ме бе притиснал с колене на земята и сега внезапно бе станал. Линк се взираше в мен. От колко време ми говореше?

— Добре съм.

Не бях, но не исках да му казвам, че аз… Какво? Виждам разни неща? Имам кошмари за кървави реки и падане от водни кули?

Продължихме навътре в гробището и изящните гробници започнаха да изчезват, заменени от мавзолеи в ужасно състояние, оставени на разрухата. Някои бяха направени от дърво и приличаха на съборетините в мочурищата на Уейдърс Крийк. Четях имената, които все още личаха: Деласикс, Лабазилиер, Русо, Наваро. Креолски имена. Последната гробница в редицата се издигаше встрани от другите, сравнително ниска. Беше в гръцки стил, като „Рейвънуд“. Но докато къщата на Макон приличаше на снимка, която можеш да видиш в албум за Южна Каролина, тази гробница беше напълно различна, неотличаваща се с нищо.

Докато не пристъпих по-близо.

Нанизи с мъниста, от които висяха кръстове и червени копринени рози, бяха окачени до вратата, а самите камъни бяха изрисувани със стотици груби хиксове в различни форми и размери. Имаше и други странни рисунки, очевидно направени от посетители. Земята бе покрита с дарове: кукли Марди Гра, религиозни свещници с изрисувани по стъклата лица на светци, празни бутилки от ром и овехтели снимки, карти таро и още ярки нанизи с мъниста.

Линк се наведе и вдигна една от изцапаните карти. Кулата. Не знаех какво е значението й, но всяка карта, на която има хора, падащи от високи прозорци, вероятно не е най-добрият избор.

— Това е мястото. Тук сме.

Огледах се наоколо.

— За какво говориш? Тук няма нищо.

— Не бих казал. — Линк посочи с подгизналата карта към вратата на мавзолея. — Ама е вътре.

— Шегуваш се, нали?

Линк поклати глава.

— Пич, бих ли се шегувал с влизане посред нощ в зловеща гробница в най-обитавания от духове южняшки град? Защото знам, че сега ще ми кажеш да направим точно това.

Прав беше, не че на мен ми се влизаше на това място.

После хвърли картата обратно в купчината, а аз забелязах медната плоча в основата на вратата. Наведох се и прочетох надписа, доколкото ми позволяваше лунната светлина:

Линк отстъпи назад.

— Вуду кралица? Все едно си нямаме достатъчно проблеми.

Слушах го само с едното си ухо.

— Какво прави Ама тук?

— Не знам, човече. Куклите на Ама са едно, но не знам дали силите ми на инкубус действат на вуду кралиците. Да се махаме.

— Глупости. Няма от какво да се боим. Вуду е просто една религия.

Линк се огледа нервно.

— Да, религия, в която хората правят куклички и ги пробождат с карфици.

Явно го беше чул от майка си, звучеше като нейна реплика.

Аз обаче бях прекарал повече време с Ама и знаех и други неща. Вуду бе част от нейното наследство, смесица от религия и мистицизъм, уникална — също като готвенето й.

— Това с кукличките го правят хора, които се опитват да използват силите на мрака. Но във вуду не става дума само за това.

— Надявам се да си прав. Защото хич не обичам игли.

Поставих ръка на вратата и натиснах. Нищо.

— Може би е под заклинание, като чародейска врата.

Линк блъсна вратата с рамо и вратата проскърца по каменния под, докато се отваряше.

— А може би не.

Пристъпих предпазливо вътре, надявайки се, че ще открия Ама, сведена над купчина пилешки кости. Но гробницата бе мрачна и пуста. В центъра имаше повдигнат циментов постамент, върху който бе поставен ковчег. Мястото бе мръсно и покрито с паяжини.

— Тук няма нищо.

Линк отиде до задната част на малката крипта.

— Не съм много сигурен в това. — Прокара пръсти по пода. Там имаше квадрат, издълбан в камъните, с метална халка в центъра. — Виж. Прилича на тайна врата.

И наистина бе тайна врата, водеща под гробището. Вход в гробница на вуду кралица. Това бе повече от мрачно, дори и за Ама.

Линк хвана металната халка.

— Ще го направим ли или какво?

Кимнах и той вдигна капака.