Прелестен хаос (Ками Гарсия) читать бесплатно онлайн полную версию книги

21.XII Счупени бутилки

Когато се прибрах у дома, Ама седеше до кухненската маса. Картите, кръстословиците, „Ред Хотс“ и Сестрите не се виждаха никъде. На масата имаше само една стара, пукната бутилка от кока-кола. Беше от бутилковото дърво, онова, в което Ама така и не успя да улови духа, който искаше. Моят.

Репетирах наум този разговор от мига, в който осъзнах, че аз трябваше да се подложа на изпитанието, не Джон. Мислех си за стотиците различни начини, по които можеш да кажеш на някой, който те обичаше като родна майка, че ще умреш. Какво казваш в такъв случай?

Все още не бях измислил, а сега, когато стоях в кухнята на Ама и се взирах в нея, ми се струваше невъзможно. Но някак си имах чувството, че тя вече го знаеше.

Седнах на стола срещу нея.

— Ама, трябва да говоря с теб.

Тя кимна, като разсеяно въртеше бутилката между ръцете си.

— Признавам, че този път направих всичко погрешно. Мислех, че ти си пробил дяволската дупка във вселената, а се оказа, че съм аз.

— Вината не е твоя.

— Когато ураганът удари, вината не е на метеоролога — не повече, отколкото на бог, независимо какво казва майката на Уесли. И в двата случая това няма никакво значение за хората, останали без покрив над главите си, нали така? — Погледна ме примирено. — Но мисля, че и двамата знаем, че аз съм причината за всичко. А тази дупка се оказа прекалено голяма за мен, за да я запуша.

Поставих едрите си длани върху нейните — ръцете й изглеждаха толкова мънички в сравнение с моите.

— Това трябва да ти кажа. Мога да го оправя.

Ама трепна, тревожните бръчки в челото й се врязаха още по-надълбоко.

— За какво говориш, Итън Уейт?

— Мога да го спра. Жегата и сушата, земетресенията и загубата на силата на чародейците — всичко. Но ти вече го знаеш, нали? Затова отиде при бокора.

Лицето й стана мъртвешки бледо.

— Не смей да говориш за тоз дявол в тази къща! Ти не знаеш…

— Знам, че го посети, Ама — проследих те.

Вече нямаше време за игрички. Не можех да си тръгна, без да се сбогувам с нея. Дори ако тя не желаеше да чуе тези думи от мен.

— Предполагам, че това си видяла в картите, нали? Знам, че се опита да промениш нещата, но Колелото на съдбата се стоварва върху всички ни.

Стаята бе толкова тиха, сякаш някой бе изсмукал въздуха от нея.

— Така каза ти, нали?

Никой от нас не помръдваше, нито дишаше. За миг Ама изглеждаше толкова стресната, че бях убеден, че ще хукне и ще посипе цялата къща в сол.

Но не, лицето й се сгърчи и тя се спусна към мен, после стисна ръцете ми така, като че ли искаше да ме разтърси.

— Не и ти! Ти си моето момче. Колелото няма никаква работа с теб. Грешката е моя, но аз ще оправя всичко.

Поставих ръце на слабичките й раменца и се загледах как сълзите се стичат по лицето й.

— Не можеш, Ама. Само аз мога. Трябва да съм аз. Тръгвам преди съмване…

— Не говори! Нито дума повече! — извика тя и заби пръсти в ръцете ми, сякаш се опитваше да не потъне в някаква морска бездна.

— Ама, чуй ме…

— Не! Ти ме чуй! — започна да ме умолява тя с налудничаво изражение. — Измислила съм всичко. Сключих сделка. Просто трябва да почакаш. — Вече говореше на себе си като луда жена. — Всичко съм измислила. Ще видиш.

Ама грешеше. Не знам дали знаеше, но аз бях наясно.

— Това трябва да го направя аз. Ако не го направя, ти и татко, целият този град — всички ще загинат.

— Не ме е грижа за този град! — изсъска тя. — Да изгори до основи! Нищо няма да се случи на момчето ми! Чуваш ли ме? — Започна да върти глава от една страна на друга, оглеждайки се из стаята, сякаш търсеше някого, който се криеше в сенките. Когато погледна пак мен, коленете й се подкосиха и тялото й заплашително се приведе на една страна. Щеше да припадне. Сграбчих я за ръцете и я повдигнах нагоре. Очите й не се откъсваха от моите. — Вече загубих майка ти. Не мога да загубя и теб.

Положих я внимателно на един от столовете и се отпуснах на пода до нея, наблюдавайки я как бавно идва на себе си.

— Дишай дълбоко. — Спомних си как Телма казваше това на леля Мърси, когато получаваше някой от своите припадъци. Но отдавна бяхме преминали етапа на дишането.

Ама се опита да ме отблъсне.

— Добре съм. Стига да ми обещаеш, че няма да правиш нищо глупаво. Ще оправя кашата. Само чакам подходящата нишка, за да закърпя таз дупка.

Нишка от макарата с черна магия на бокора, обзалагах се аз. Не исках последното нещо, което ще кажа на Ама да бъде лъжа. Но в момента с нея не можеше да се говори разумно. Нямаше начин да я убедя, че постъпвам правилно. Тя беше сигурна, че имаше някаква пробойна и ще успеем да се възползваме от нея, също като Лена.

— Добре, Ама. Нека те заведем до стаята ти.

Тя се подпря на ръката ми, докато се изправяше.

— Трябва да ми обещаеш, Итън Уейт.

Погледнах я право в очите.

— Няма да правя нещо глупаво. Обещавам. — Беше само наполовина лъжа. Защото да спасяваш хората, които обичаш, не е глупаво. Дори не е въпрос на избор.

Но все още исках последните думи, които Ама ще чуе от мен, да са чиста истина, както това, че утре слънцето ще изгрее. Затова след като й помогнах да седне в любимия й стол, я прегърнах силно и й прошепнах:

— Обичам те, Ама.

Нямаше нищо по-вярно от това, което да й кажа.

Входната врата се тресна точно когато затварях вратата на спалнята на Ама.

— Привет на всички! У дома съм си — прозвуча гласът на баща ми от коридора. Канех се да отговоря, когато чух познатия звук от отварянето на друга врата. — Ще си бъда в кабинета. Имам много неща за четене.

Беше иронично. Баща ми прекарваше цялото си време в търсене на информация за Осемнайсетата луна, а аз знаех повече за нея, отколкото ми се искаше.

Когато се върнах в кухнята, видях старата бутилка на масата, там, където Ама я бе оставила. Беше прекалено късно, за да се улавя нещо в нея, но я взех в ръце. Дали щеше да има бутилкови дървета на мястото, където отивах? По пътя към стаята си минах край кабинета, в който баща ми се бе затворил, за да работи. Все още седеше пред старото бюро на майка ми, лампата бе светната, документите му бяха разпилени навсякъде, знаех, че има и кофеиново кафе, което вкарваше контрабандно, за да не го усети Ама. Отворих уста, за да кажа нещо. Не знаех какво — но точно в този миг той се ровеше в чекмеджето, извади оттам тапи за уши и си ги сложи.

Сбогом, татко.

Облегнах чело на вратата. Оставих нещата да бъдат такива, каквито бяха. Щеше да разбере всичко сам, съвсем скоро.

* * *

Лена заспа, плачейки, едва след полунощ. Лежах в леглото си и си четях „За мишките и хората“ за последен път. През последните месеци спомените ми толкова бяха избледнели за най-различни неща, че не помнех голяма част от историята. Но един момент помнех. Края. Притесняваше ме всеки път, когато го четях — начинът, по който Джордж застрелва Лени, докато му разказва за фермата, която ще си имат някой ден. Фермата, която Лени никога нямаше да види.

Когато учихме романа в училище, всички бяха на мнение, че Джордж извършва голяма саможертва, застрелвайки най-добрия си приятел. Това бе убийство по милост, защото Джордж знае, че Лени ще бъде обесен заради неволното убийство на момичето в ранчото. Но аз не се вързах на тази версия. Да застреляш най-добрия си приятел в главата, вместо да избягаш с него, не ми се струваше голяма саможертва. Лени бе извършил саможертвата — независимо дали го осъзнаваше или не. Което беше най-ужасното в историята — мисля, че той така или иначе щеше да се жертва за Джордж, доброволно, без да се замисли. Той искаше Джордж да има тази ферма, да бъде щастлив.

Знаех, че моята саможертва нямаше да направи никого щастлив, но щях да спася живота им. Това бе достатъчно. Знаех и че никой от хората, които ме обичаха, нямаше да ми позволи да извърша тази саможертва в тяхно име и именно заради това в един през нощта нахлузих дънките си.

Погледнах за последно стаята си — струпаните една върху друга до стените кутии с обувки, които съдържаха всичко важно за мен; стола в ъгъла, където бе седнала майка ми, когато ме посети преди два месеца; купчините от любимите ми книги, скрити под леглото; и въртящия се стол, който не се въртеше, когато Макон сядаше на него. Исках да запомня всичко. Докато прекрачвах перваза на прозореца, се зачудих дали ще успея.

* * *

Водната кула на Съмървил се извисяваше над мен на лунната светлина. Повечето хора не биха избрали това място, но в сънищата ми се случваше тук, така че знаех, че изборът ми бе правилен. Напоследък приемах много неща на доверие. Да опознаваш себе си, не ти оставя много време, за да променяш живота си. Настройваш се някак философски и проумяваш нещата — по-скоро, те някак сами се „проумяват“ — и всичко ти се избистря в съзнанието.

Първата ти целувка не е толкова важна, колкото последната.

Тестът по математика наистина е без значение.

Хубавият пай наистина е хубав.

Нещата, в които си добър, и нещата, в които не си, са просто две различни страни на едно и също нещо.

Това важи и за хората, които обичаш, и онези, които мразиш — и за хората, които обичат или не обичат теб.

Единственото важно нещо е, че винаги има неколцина души на този свят, за които ще те е грижа.

Животът е наистина, наистина кратък.

Извадих гердана на Лена от задния си джоб и го погледнах за последен път. Протегнах ръка през отворения прозорец на волвото и го пуснах на седалката. Не исках нищо да му се случи, когато това свършеше. Радвах се, че ми го беше дала. Чувствах, че част от нея беше тук с мен.

Но бях сам. Исках да бъде така, без приятелите, без семейството, без разговори, без келтски нишки. Дори и без Лена. Исках нещата да се случат съвсем естествено.

Начинът, по който ги чувствах, бе ужасен. Начинът, по който се случваха — още повече.

Вече го усещах. Съдбата ми ме настигаше — съдбата ми и нещо друго.

Небето се раздра на няколко метра от мястото, където стоях. Очаквах Линк да излезе от мрака с пакетче вафли или нещо подобно, но бе Джон Брийд.

— Какво става? Макон и Лив добре ли са? — попитах аз.

— Да, всичко е наред, предвид ситуацията.

— Тогава какво правиш тук?

Той сви рамене и разсеяно защрака с капака на запалката си — отвори я, затвори я, отвори я…

— Реших, че може да имаш нужда от някой до теб.

— Защо? За да ме бутнеш от ръба ли? — Само наполовина се шегувах.

Той затвори рязко запалката.

— Да кажем, че когато си там, е по-трудно, отколкото си мислиш. Освен това ти беше там с мен, нали!

Логиката му бе извратена, но то пък и цялата ситуация бе такава.

Не знаех какво да кажа. Беше ми трудно да повярвам, че той бе същият задник, който преди време ме бе фраснал на панаира и се бе опитал да открадне приятелката ми. Сега бе почти готин тип. Почти. Влюбването може да направи това с хората. И с инкубусите.

— Благодаря, човече… Как е там? Имам предвид, по пътя надолу…

Джон тръсна глава.

— Повярвай ми, не искаш да знаеш.

Тръгнахме към водната кула. Огромна бяла луна блокираше светлината на истинската. Бялата метална стълба беше само на няколко метра от нас.

Усетих, че е зад мен преди Джон и се обърнах.

Ама.

Никой друг не миришеше на графит от моливите и на люти бонбони.

— Итън Уейт! Бях до теб в деня, в който се роди, и ще бъда с теб в деня, в който ще умреш, независимо дали от тази или от другата страна.

Продължих да вървя.

Гласът й се повиши.

— Но и в двата случая няма да е днес!

Джон май се забавляваше.

— По дяволите, Уейт. Семейството ти е доста смахнато за обикновени простосмъртни.

Напрегнах се, като си представих вида на Ама, въоръжена с нейните мъниста, куклички, а вероятно и с Библията. Но когато се обърнах, погледът ми първо се спря на многото плитки и увития в змийска кожа жезъл на бокора.

Той ми се усмихна.

— Виждам, че не си намерил твоята ti-bon-age. Или си успял? По-лесно е да намериш, отколкото да задържиш, нали?

— Недей да говориш с него — сопна му се Ама. Каквато и да бе причината бокорът да е тук, явно не беше, за да ме бутне от ръба на кулата.

— Ама! — извиках я аз и тя се обърна към мен. За първи път видя колко далече се бе изгубила; обикновено пронизителните й кафяви очи сега бяха объркани и нервни, а гордата й осанка — приведена. — Не знам защо си го довела тук, но не бива да се занимаваш с типове като него.

Бокорът отметна глава назад и се разсмя.

— С гадателката имаме сделка и възнамерявам да изпълня своята част от нея.

— Каква сделка? — попитах аз.

Но Ама стрелна бокора с поглед, който казваше: „Затваряй си устата!“. После махна с ръка, сякаш искаше да ме отпъди, както правеше, когато бях малък.

— Това си е между мен и Създателя ми. Ти се прибираш у дома, а той си отива там, където му е мястото.

— Не ми звучи като молба — каза Джон. Погледна към Ама. — Ами ако Итън не иска да се върне?

Ама присви очи.

— Знаех, че ще си тук, дяволът, шепнещ на ухото на момчето ми. Все още мога да виждам някои неща. А ти си черен като въглен в снега — независимо от цвета на очите ти. Затова доведох и аз малко мрак със себе си.

Бокорът не беше тук заради мен или заради моята счупена душа. Беше дошъл, за да е сигурен, че Джон няма да застане на пътя на Ама.

Джон вдигна ръце с презрителна усмивка, все едно се предаваше.

— Не се опитвам да накарам Итън да направи нищо. Дошъл съм като приятел.

Чух звука от удрящи се една в друга бутилки и забелязах на кръста на бокора връв с бутилки — същите, каквито висяха по бутилковите дървета.

Бокорът вдигна една от тях пред себе си, ръката му беше върху корковата тапа.

— Доведох и някои приятели.

Махна тапата и от гърлото на бутилката излезе някаква черна мъгла. Извиваше се бавно, почти хипнотично, докато се оформи като човешко тяло. Мъж. Но Блудникът този път не изглеждаше като другите, които бях виждал досега. Крайниците му бяха изкривени в неестествени пози. Чертите на лицето му бяха гротескни, от тялото му липсваха части и плътта около тях изглеждаше като изгнила. Приличаше на зомби от филм на ужасите — разкъсан и разпадащ се на парчета. Очите му бяха празни и нефокусирани.

Джон отстъпи назад.

— Вие, смъртните, сте по-изперкали от нас.

— Какво, по дяволите, е това? — Не можех да спра да се взирам в него.

Бокорът хвърли някакъв прах в пръстта около него.

— Една от душите на непризованите. Когато близките на някого не се погрижат за мъртъвците си, аз идвам за тях — усмихна се той и разклати бутилката пред зомбито.

Догади ми се. Мислех, че залавянето на зли духове в бутилки бе едно от смахнатите суеверия на Ама. Не знаех, че има зли вещери, практикуващи вуду, които обикалят гробищата със стари бутилки от кока-кола.

Изтезаваният дух пристъпи към Джон, изражението на лицето му бе застинало в състояние на ужасен и мълчалив писък. Джон разпери ръце пред него, така, както Лена правеше.

— Назад, Итън. Не знам какво ще направи това нещо.

Отстъпих назад тъкмо когато от ръцете на Джон започнаха да излизат пламъци. Не притежаваше толкова голяма мощ като Лена или Сарафина, но все пак имаше достатъчно огън. Пламъците стигнаха до духа и го погълнаха. Виждах очертанията на тялото му в центъра на огъня, замръзналото му във вечен писък лице. После мъглата се разпадна и формата изчезна. След няколко секунди черната мъгла започна да се вие пред огъня и духът се материализира на няколко метра встрани.

— Явно това няма да свърши работа — каза Джон, изтривайки ръце в дънките си. — Не съм…

Непризованият се втурна към Джон, но не спря, когато стигна до него. Черната мъгла влезе в тялото му и почти се разтвори напълно, но Джон светкавично раздра въздуха и изчезна от погледа ми. Духът бе изхвърлен насилствено, сякаш бе засмукан обратно навън. Джон се появи на няколко метра встрани. Личеше, че бе потресен. Прокара ръце по тялото си, все едно искаше да провери дали нещо не му липсваше. Духът невъзмутимо се виеше спираловидно във въздуха.

— Направи ли ти нещо?!

Джон все още се опитваше да се отърси от станалото.

— Опита се да влезе в мен. Тъмните духове се нуждаят от тяло, което да обладаят, ако искат да причинят истински щети.

Отново се разнесе потропващият звук. Бокорът отваряше бутилките и от всяка от тях излизаше тъмна, плътна мъгла.

— Виж. Има още от тях.

— Прецакани сме — каза Джон.

— Ама, спри го! — извиках аз. Но нямаше смисъл. Тя бе скръстила ръце на гърдите си и изглеждаше по-решена и налудничава от всякога.

— Ще се прибереш вкъщи с мен или той ще изпразни тези бутилки по-бързо, отколкото можеш да изпиеш чаша мляко.

Този път Ама бе станала толкова мрачна, че не знаех как да си я върна обратно, как да стигна до сърцето й, което бе изпълнено със светлина.

Погледнах към Джон.

— Не можеш ли да го накараш да изчезне или да се превърне в нещо?

Той поклати глава.

— Нямам никакви сили, които да влияят върху гневни непризовани духове.

Димни кръгове се понесоха във въздуха, когато изведнъж някой излезе от сенките.

— За щастие аз притежавам някакви. — Макон Рейвънуд дръпна няколко пъти от пурата, която държеше в ръка. — Амари, разочарован съм. Това не е от най-добрите ти идеи.

Ама избута встрани бокора, привързаните за колана му бутилки се раздрънчаха заплашително. Насочи костеливия си пръст към Макон.

— И ти щеше да направиш същото за племенницата си, по-бързо, отколкото грешник ще открадне парите от подноса с дарения, Мелхизедек! Не смей да стоиш тук в цялото си величие и могъщество и да ме кориш, че не позволявам на момчето си да се жертва като агнец!

Бокорът освободи още един непризован дух зад Ама. Макон го наблюдаваше спокойно как се издига във въздуха.

— Извинете ме, сър. Ще ви помоля любезно да приберете обратно притежанията си и да ни освободите от присъствието си. Приятелката ми не е била съвсем на себе си, когато е поискала да се възползва от услугите ви. Скръбта замъглява разума, нали знаете?

Бокорът се разсмя, насочи жезъла си към един от духовете и го изпрати към Макон.

— Не съм обикновен наемник, чародеецо. Сделката, която тя сключи с мен, не може да бъде развалена.

Духът направи едно кръгче и се спусна надолу към Макон с разкъсаната си зейнала уста. Макон затвори очи, а аз закрих моите с длан, очаквайки ослепителната зелена светлина, която почти унищожи Хънтинг. Но светлина нямаше. Беше точно обратното — пълно отсъствие на светлина. Мрак.

Обширен кръг от абсолютна тъмнина се оформи в небето над непризования дух. Приличаше на една от онези снимки от сателит на урагани, само дето нямаше пенещи се вихри. Това беше истинска дупка в небето.

Непризованият дух се извиваше, докато черната дупка го притегляше като магнит. Когато духът стигна до външния край на дупката, изчезна, малко по-малко, засмукан навътре. Напомни ми как ръката ми изчезваше, когато я пъхнех във фалшивата решетка отвън чародейската библиотека, само че това тук не изглеждаше като илюзия. Когато мъгливите пръсти на духа най-накрая бяха погълнати от пустотата, дупката се затвори и изчезна.

— Знаеше ли, че може да прави такива неща? — прошепна Джон.

— Дори нямам представа какво направи.

Очите на бокора се разшириха от удивление, но той не беше уплашен. Насочи жезъла си към останалите духове и изпочупените им форми започнаха да се гърчат в посока към Макон. И зад всеки от тях се образува по една черна дупка, която ги погълна, един по един. После дупките изчезнаха като изгорели фойерверки.

Една от празните бутилки се изплъзна от ръката на бокора и падна на земята. Чух как се строши в сухата пръст. Макон отвори очи и погледна противника си невъзмутимо.

— Както казах и преди, услугите ви вече не са желани. Предлагам ви да се върнете в дупката си, преди да създам една специално за вас.

Бокорът отвори една грубо ушита торбичка и напълни шепата си с бял прах, който разпръска в кръг около себе си. Ама отстъпи назад, повдигайки края на роклята си, за да не се докосне до него. Бокорът повдигна ръката си и издуха частичките прах от нея към Макон. Те се разпиляха във въздуха като пепел. Но преди да стигнат до Макон, във въздуха се отвори още една дупка и ги погълна. Макон завъртя пурата между пръстите си.

— Сър — използвам това определение от куртоазия — освен ако не разполагате с друг арсенал, ви съветвам да поемете право към дома.

— Или какво, чародеецо?

— Или следващата черна дупка наистина ще бъде за вас.

Очите на бокора искряха в мрака.

— Правиш грешка, Рейвънуд. Старата жена ми е длъжница и тя ще си плати дълга — в този живот или в следващия. Не се меси.

Хвърли нещо на земята и от мястото, където то падна, се издигна дим. Когато димът се разсея, мъжът бе изчезнал.

— Той може да Пътува? — възкликнах аз. Това беше невъзможно!

Макон пристъпи към нас.

— Жалки трикове от треторазреден фокусник.

Джон гледаше Макон с възхита.

— Как го направи? Това, което току-що направи? Знаех, че можеш да създаваш светлина, но какво бе това?

— Парчета мрак. Дупки във вселената, предполагам — отвърна той. — Не е особено приятно занимание.

— Но ти вече си светъл чародеец. Как е възможно да създаваш мрак?

— Сега съм светъл чародеец, но дълги години бях инкубус. В някои от нас съществуват едновременно и Мрак, и Светлина. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всекиго другиго, Джон.

Джон се канеше да каже нещо, когато Ама се провикна към нас.

— Мелхизедек Рейвънуд! За последен път те моля да не се бъркаш в делата ми. Грижи се за своето семейство, аз ще се грижа за моето! Итън Уейт, тръгваме си веднага!

Поклатих глава.

— Не мога.

Ама посочи обвинително с ръка към Макон.

— Ти си виновен! Никога няма да ти го простя, чуваш ли ме? Нито днес, нито утре, нито когато се видим в ада, където ще се озовем и двамата заради греховете си. Заради онзи грях, който ще извърша.

Ама поръси нещо около краката си в кръг. Белите кристалчета блещукаха като снежинки. Сол.

— Амари! — провикна се Макон, но гласът му бе изпълнен с нежност. Знаеше, че тя е много разстроена.

— Лельо Дилайла, чичо Абнър, лельо Айви, бабо Сула. Нуждая се от помощта ви — нареждаше високо Ама, вдигнала поглед към черното небе. — Вие сте кръв от кръвта ми и ви призовавам да ми помогнете да се преборя с този, който застрашава това, което обичам най-силно.

Призоваваше Великите и се опитваше да ги настрои срещу Макон. Почувствах силата на молбата й — отчаянието й, лудостта й, любовта й. Но бе прекалено примесена с погрешни неща, за да бъде правилна. Само тя не можеше да го види.

— Те няма да дойдат — прошепнах аз на Макон. — Опита се и преди да ги повика, но те не се показаха.

— Е, може би им е липсвала подходяща мотивация.

Проследих погледа на Макон — взираше се във водната кула — и видях как фигурите надвиснаха над главите ни на фона на лунната светлина. Великите — предците на Ама от отвъдния свят. Най-накрая бяха отговорили на молбите й.

Ама посочи към Макон.

— Той се опитва да нарани момчето ми и да го отведе от този свят. Спрете го! Постъпете правилно!

Великите гледаха към Макон и за миг притаих дъх. Сула носеше нанизи с мъниста, увити около китката й, като броеница от някаква нейна религия. Дилайла и Айви бяха застанали от двете й страни и не сваляха очи от Макон.

Но чичо Абнър гледаше право към мен, очите му търсеха моите. Те бяха огромни и кафяви и пълни с въпроси. Исках да им отговоря, но не бях сигурен какво точно ме питаше. Явно той сам намери нужните отговори някак си, защото се обърна към Сула и й заговори на гула, креолския език, на който говореха помежду си.

— Направете каквото е нужно! — провикна се отново Ама към мрака.

Великите я погледнаха и се хванаха за ръце. После бавно й обърнаха гръб. Постъпваха правилно. Правеха каквото бе нужно.

Ама нададе сподавен писък и падна на колене.

— Не!

Докато изчезваха, Великите все още се държаха за ръце, с обърнати към Луната лица.

Макон постави ръка на рамото ми.

— Ще се погрижа за Амари, Итън. Независимо дали тя иска помощта ми или не.

Тръгнах към ръждивата метална стълба.

— Искаш ли да дойда с теб? — провикна се Джон зад мен.

Поклатих глава. Трябваше да го направя сам. Сам, колкото е възможно да бъдеш, когато половината от душата ти те следва, където и да отидеш.

— Итън… — обади се Макон. Не можех да се обърна, вече бях хванал перилото на стълбата. — Довиждане, мистър Уейт.

Това беше, няколко нищо незначещи думи. Само това ни бе останало да си кажем.