Прелестен хаос

19.IX Ветрове от ада

Вятърът беснееше из стаята ми с такава сила, че събори всичко от бюрото ми. Книги и листове, дори раницата ми се носеха във въздуха, виеха се като в торнадо. Кутиите от обувки, които бяха подпрени на стените, паднаха на пода, и от тях излетяха комикси и дори колекцията ми от капачки, които събирах от първи клас. Сграбчих Ама, защото тя бе така слабичка, че се боях да не хвръкне и тя заедно с всичко останало.

— Какво става? — чух Линк да крещи някъде зад мен, но не го виждах.

Ейбрахам стоеше в средата на стаята, гласът му се извисяваше над беснеещата черна вихрушка.

— Вие донесохте разрушение в моя дом, сега аз ще доведа хаоса във вашия.

Вятърът се виеше около него, без да докосва дори опашката на фрака му.

— Редът е нарушен. Вратата е отворена. Издигнете се, изкачете се, унищожете! — Гласът му се извиси. — „Ratio fracta est! Ianua aperta est! Sugite, ascendite, exscindite!“

Виещият се въздух потъмня и започна да приема форма. Мъгливи черни фигури се появяваха от спиралата, сякаш се изкачваха по торнадото и се опитваха да се прехвърлят през ръба и да влязат в нашия свят. Което бе доста притеснително, като се имаше предвид, че всичко това се случваше в средата на спалнята ми.

Знаех какви бяха тези създания. Бях ги виждал и преди, но се надявах никога да не ми се случи отново.

Бесове — демоните, които обитаваха подземния свят, лишени от душа и форма, изригваха от вятъра и се извиваха в мрака край мен.

Фигурите се носеха по синия ми таван и растяха, докато в един миг ми се стори, че ще изсмучат целия въздух от стаята. Сенчестите създания се движеха като гъста, пенеща се мъгла. Спомних си онази, която почти ни бе нападнала край клуб „Изгнание“ — ужасяващия писък, когато мъглата се отдръпна назад и разтвори челюстите си. Сенките се превръщаха в зверове пред очите ни и знаех, че скоро щяхме да чуем и онзи писък.

Ама се опита да се освободи от хватката ми, но не я пуснах. Ако я оставех, щеше да нападне Ейбрахам с голи ръце.

— Мислиш си, че можеш да идваш в дома ми и да пуснеш цялото зло на света през една тънка пукнатина в небето?!

— Твоят дом? На мен ми се струва по-скоро като дома на Водача. А Водачът е точният човек, който ще покаже на приятелите ми пътя към този свят чрез този малък процеп в небето, да…

Ама затвори очи и започна да нашепва:

— Лельо Дилайла, чичо Абнър, прабабо Сула…

Опитваше се да призове Великите, предците й от отвъдния свят, които вече няколко пъти я бяха спасявали от Бесовете. Те бяха доста сериозна сила, с която неприятелите им определено трябваше да се съобразяват.

Ейбрахам се разсмя и гласът му се извиси над съскащия вятър.

— Не е необходимо да призоваваш духовете си, стара жено. Тъкмо си тръгваме. — Чух раздирането на въздуха, преди да се дематериализира. — Но не се тревожи. Ще се видим скоро. По-скоро, отколкото би искала.

После разкъса небето и пристъпи в невидимото пространство, което отваряше. И изчезна.

Преди някой от нас да проговори, Бесовете се изстреляха навън през отворения прозорец, черна плътна мъгла, носеща се над спящите къщи по нашата улица. В края й линията от демони се разпръсна в различни посоки — като пръстени на мрачна ръка, обвиваща града в юмрука си.

В стаята ми бе странно тихо. Линк се опитваше да си проправи път сред разпилените по пода книги, комикси и хартии, но личеше, че едва се държи на краката си.

— Човече, реших, че ще ни замъкнат в ада или откъдето там са дошли. Може би майка ми е права и това е краят на света. — Почеса се по главата. — Имаме голям късмет, че сме живи и че те си тръгнаха!

Ама отиде до прозореца. Пръстите й бяха вкопчени в амулета на шията й.

— Не са си отишли и ние не сме късметлии. Само глупак може да си го помисли.

Скакалците си жужаха под прозореца, хаотична симфония на разрушението, която се бе превърнала в основния мотив в саундтрака на живота ни. На лицето на Ама се четяха страх и тъга, и нещо, което никога досега не бях виждал.

Неразгадаемата, непроницаема Ама. Взираща се навън в нощта.

— Дупката в небето. Става все по-голяма.

Нямаше начин да заспим отново, нито Ама да ни изпусне от поглед, затова тримата седнахме около издрасканата дъбова маса в кухнята. Седяхме там мълчаливо, слушайки тиктакането на часовника. За щастие баща ми бе в Чарлстън, както през повечето дни от седмицата, когато имаше лекции в университета. Ако беше станал свидетел на случилото се, отново щеше да се върне в лудницата… Пардон, в санаториума „Сини хоризонти“.

Ама очевидно бе разстроена и разсеяна, защото отряза парче шоколадов пай с орехи не само за мен, но и за Линк. Той направи гримаса и побутна чинията до купичката с вода на Лусил. Котката го подуши и се отдръпна, свивайки се на кълбо под дървения стол на Ама. Тази вечер дори и тя нямаше апетит.

Когато Ама се надигна да сложи вода за чая, Линк вече бе толкова нервен, че барабанеше с вилицата по металната чиния. Погледна към мен.

— Помниш ли деня, в който в стола имаше онзи гаден шоколадов пай с орехи и Диди Гинес каза на всички, че ти си пратил ненадписаната валентинка на Емили?

— А-ха… — измърморих отнесено аз, зяпайки изсъхналото лепило по масата, останало от детските ми експерименти. — Чакай, какво?

— Диди Гинес бе доста сладка — усмихна се по-скоро на себе си Линк.

— Кой?

Нямах представа за какво говори.

— Ехо? Ти толкова се ядоса, че започна да скачаш върху една вилица и я счупи. И те наказаха — забраниха ти шест седмици да влизаш в столовата.

Линк оглеждаше своята вилица.

— Помня вилицата… поне така мисля. Но не се сещам за никого на име Диди.

Излъгах. Не помнех и вилицата. Нямах никакъв спомен и за тази валентинка.

Линк поклати глава.

— Познаваме я цял живот. Тя те прецака в трети клас. Как можеш да я забравиш?

Не отговорих и той пак започна да тропа ритмично с вилицата си.

Добър въпрос.

Ама донесе чашата си с чай на масата и продължихме да си седим така. Сякаш чакахме приливната вълна да се стовари върху нас и вече бе прекалено късно, за да бягаме и да се спасяваме. Когато телефонът звънна, дори Ама подскочи.

— Кой ще звъни толкова късно?

Казах „късно“, но всъщност бе рано. Почти шест сутринта. Сигурен бях, че всички си помислихме едно и също: каквото и да се бе случило, каквото и да бе пуснал Ейбрахам в света, вече се бе развихрило. Това беше.

Линк сви рамене и Ама вдигна слушалката на черния телефон с шайба, който висеше на стената още от времето, когато баща ми е бил дете.

— Ало?

Гледах я внимателно, докато тя слушаше какво говореше човекът от другата страна на линията. Линк се приведе над масата към мен.

— Жена е, но не мога да кажа коя е. Говори прекалено бързо.

Чух как Ама се опита да овладее дишането си, след като затвори телефона. За секунда остана там, с ръка на слушалката.

— Ама, какво е станало?

Тя се обърна към нас и видях, че очите й бяха насълзени.

— Уесли Линкълн, още ли имаш онази кола?

Ние в момента нямахме — баща ми бе взел волвото.

Линк кимна.

— Да, госпожо. Малко е мръсна, обаче…

Ама вече бе на половината път към вратата.

— Побързайте! Трябва да вървим.

Линк потегли малко по-бавно от обикновено заради Ама. Не че тя щеше да забележи. Мисля, че дори да бе профучал на две колела, пак щеше да й е все едно. Седеше на предната седалка и се взираше пред себе си, стиснала чантичката си с две ръце.

— Ама, какво има? Къде отиваме?

Бях се навел от задната седалка към нея и тя дори не ми се развика да си сложа колана. Нещо със сигурност не бе наред.

Когато Линк зави по улица „Блекуел“, ми стана ясно.

— Какво, по… — възкликна той и се обърна към Ама. — Майчице!

По улицата имаше дървета, изтръгнати от земята с корените. Приличаше на сцена от някой от филмите за природни бедствия, които Линк обичаше да гледа по „Дискавъри“. Човекът срещу природата. Но това не беше природата. Беше резултат от свръхестествено бедствие — Бесовете.

Усещах ги, усещах и унищожението, което носеха със себе си. Тежестта му се стоварваше върху мен. Били са тук, на тази улица. Бяха направили всичко това, а причината бях аз.

Заради Джон Брийд.

Ама накара Линк да обърне по съседната улица, но пътят бе блокиран, затова трябваше да минем по главната. Всички улични лампи бяха потрошени, а слънцето тепърва изгряваше и светлината едва си пробиваше път през мрака, оцветявайки небето от черно до всички възможни оттенъци на синьото. За миг си помислих, че главната улица може да се е спасила от торнадото на Бесовете, но после видях зеленото. Защото сега всичко бе зелено. Забравете за открадната люлка. Сега самият древен дъб го нямаше. Статуята на генерал Джубал А. Ърли не стоеше в средата, със сабя, извадена за битка.

Генералът бе паднал, сабята му бе строшена. Черните купища скакалци, които покриваха статуята от седмици, бяха изчезнали. Дори те го бяха изоставили.

Не помня някога Генералът да не е бил там, охраняващ своя зелен парк и града. Той беше повече от статуя. Беше част от Гатлин, вплетен в нестандартните ни традиции. На 4 юли закачвахме американското знаме на гърба му. На Хелоун поставяхме на главата му вещерска шапка, а от ръката му висеше пластмасова тиква, пълна с бонбони. За възстановката на битката при Хъни Хил някой винаги мяташе на бронзовите му рамене истинско палто от униформата на войник от Конфедерацията. Генералът бе един от нас, бдеше над Гатлин от своя пост, поколение след поколение.

Винаги се бях надявал, че нещата в моя роден град ще се променят. И после те наистина започнаха да се променят. Сега ми се искаше Гатлин отново да стане скучното място, което познавах през целия си живот. Нещата да бъдат такива, каквито мразех да бъдат. Да се върне времето, когато винаги знаех какво предстоеше да се случи месеци напред, а накрая дори и то не се случваше.

Не исках да виждам това, което сега се разкриваше пред очите ми.

Все още се взирах през задния прозорец в падналия Генерал, когато Линк намали скоростта.

— Човече, тук все едно е паднала бомба.

Тротоарите пред магазините по главната улица бяха обсипани със стъкла. Прозорците на всички бяха изпотрошени и магазините стояха безименни и беззащитни. Виждах рисуваното златно „М“ от прозореца на „Малка мис“, отделено от останалите букви. Изцапани розови и червени рокли лежаха по тротоара, хиляди мънички пайети отразяваха частиците от унищожения ни обикновен живот.

— Не е бомба, Уесли Линкълн.

— Госпожо?

Ама оглеждаше останалото от главната улица.

— Бомбите падат от небето. Това е дошло от ада.

Не каза нищо повече, само посочи с пръст към края на улицата. Продължавай! Това ни нареждаше.

Линк изпълни указанията й, но никой от нас двамата не попита къде отиваме. Щом Ама не ми бе казала досега, значи не смяташе тепърва да го прави. Може би не отивахме на някое конкретно място. Може би просто искаше да види какво от града ни бе унищожено и какво — пощадено.

После видях мигащите червени и бели светлини в края на улицата. Огромни облаци черен дим се издигаха към небето. Нещо гореше. И не просто нещо, а сърцето и душата на нашия град, поне за мен. Място, което смятах, че ще се съхрани завинаги.

Окръжната библиотека на Гатлин. Всичко, което означаваше нещо за Мариан, всичко, което бе останало от майка ми, бе погълнато от пламъци. Електрическият стълб бе пречупен на две и се бе стоварил върху разцепения покрив на сградата, оранжеви пламъци изяждаха дървото от две страни. Пожарните коли изливаха вода, но веднага след като загасяха огъня на едно място, той избухваше на друго. С покрито с пепел лице отец Рийд, който живееше малко по-надолу по улицата, хвърляше кофи с вода, за да ограничи периметъра на пожара. Поне петнайсетина души, членове на неговото паство, се бяха събрали да помогнат, което бе иронично, като се имаше предвид, че мнозинството от тях бяха подписали една от петициите на мисис Линкълн за прочистване на библиотеката от повечето книги в нея, тъй като били опасни. „Хората, които забраняват книги, не са по-добри от онези, които палят книги на клади“, бе казала тогава майка ми.

Не мислех, че ще дойде ден да видя как наистина горят книги.

Линк намали, маневрирайки между паркираните коли и пожарните.

— Библиотеката! Мариан ще полудее! Мислиш ли, че онези неща са го направили?

— Нима се съмняваш? — Гласът ми звучеше някак отдалече, сякаш не бе мой. — Спри, за да сляза. Книгите на майка ми са там.

Линк се накани да отбие до тротоара, но Ама постави ръката си на волана.

— Продължавай да караш.

— Какво?! — Бях решил, че ни е довела тук, защото пожарникарите се нуждаеха от допълнителна помощ. — Не можем да си тръгнем. Трябва да помогнем. Това е библиотеката на Мариан.

Това е библиотеката на мама.

Ама продължи да гледа през прозореца.

— Казах, продължавай да караш, освен ако не искаш аз да застана назад волана. Мариан не е тук и не само тя има нужда от помощ тази нощ.

— Откъде знаеш?

Ама се напрегна. И двамата знаехме, че бях поставил под съмнение способностите й на гадателка, дарба, която бе толкова голяма част от нея, колкото библиотеката бе от мама. Тя се втренчи пред себе си, кокалчетата на ръцете й побеляха, докато стискаше чантичката си.

— Това са само книги.

За миг не знаех какво да кажа. Сякаш ме бе зашлевила през лицето. Но както ставаше при плесницата, след първоначалната изненада дойде просветлението.

— Щеше ли да го кажеш на Мариан… или на мама, ако беше тук? Те са част от семейството ни…

— Погледни по-добре, преди да ми четеш лекции за семейството си, Итън Уейт.

Проследих погледа й и разбрах, че Ама не говореше напразно. Вече знаеше какво всъщност бяхме загубили. Аз последен го осъзнавах. Сърцето ми спря да бие, а ръцете ми се свиха в юмруци, когато Линк посочи надолу по улицата.

— О, човече, това не е ли къщата на лелите ти?

Кимнах, но не успях да кажа нищо. Не намирах подходящите думи.

— Беше — кимна Ама. — Продължавай.

Вече виждах червените светлини на линейката и пожарната на ливадата пред къщата на Сестрите — или това, което преди бе къщата им. Вчера бе горда, бяла, двуетажна постройка в колониален стил, с веранда, обикаляща от всички страни и рампа за инвалидната количка на леля Мърси. Днес бе само наполовина, разрязана през средата като детска къща за кукли. Но вместо отвън да се виждаха идеално подредените във всяка стая мебели, всичко в дома на Сестрите бе изтърбушено и изпотрошено. Синият кадифен диван лежеше обърнат на гърба си, масичките и люлеещите се столове бяха съборени около и върху него, сякаш всичко в къщата се бе плъзнало на една страна. Снимки и картини бяха паднали от стените върху леглата. А пред зловещите очертания се издигаха планини от боклуци: дървени дъски, неидентифицирана пластмаса и парчета от мебели, порцеланова вана за баня с животински крачета — половината от къщата, която не бе оцеляла.

Подадох главата си през прозореца, взирайки се в останките от дома на Сестрите. Имах чувството, че Бричката се движи на забавен кадър. Мислено оглеждах това, което някога бяха стаи. Стаята на Телма бе на долния етаж, в задната част, най-близо до външната врата на кухнята. Тя още бе там. Леля Грейс и леля Мърси деляха най-мрачната стая, зад стълбището. Все още го виждах, това поне беше някаква утеха. Леля Грейс и леля Мърси, Телма.

Леля Пру.

Не откривах нейната стая. Не виждах розовата й кувертюра за леглото с малки цветчета и кръгчета. Не виждах дрешника й, пълен с нафталинови топчета — обичаше да ги слага навсякъде; гардероба й и неговите нафталинови топчета, нито чергата на пода на стаята й, която също винаги миришеше на нафталин.

Всичко бе изчезнало, сякаш някакъв гигантски юмрук бе дошъл от небето и бе смазал тази част от къщата, бе я превърнал в прах и отломки.

Гигантският юмрук бе пощадил всичко друго на улицата. Съседните къщи бяха недокоснати, в дворовете им не бе паднало нито едно дърво, нито една керемида от покривите. Станалото приличаше на резултат от торнадо — така, както то отвява на случаен принцип нещо, съсипвайки някоя къща, а тези до нея остават напълно непокътнати. Но това не бе следствие от природно бедствие. Знаех чий е този безмилостен юмрук.

И че това бе послание за мен.

Линк подкара Бричката към къщата, Ама изхвърча навън още преди колата да спре напълно и се затича към линейката, сякаш вече знаеше какво щяхме да открием там. Застинах на място, стомахът ми се преобърна.

Телефонното обаждане. Не е било обикновеното клюкарстване в стил Гатлин за бурята, която явно се бе опитала да унищожи част от града.

Бил е някой, който е звъннал на Ама, за да й каже, че къщата на пралелите ми е била ударена от торнадото и че… какво? Линк ме сграбчи за ръката и ме повлече през улицата. Май почти всички съседи се бяха скупчили край линейката. Виждах ги, но не различавах лицата, защото всичко ми се струваше толкова сюрреалистично. Нищо от това не можеше да се случва наистина. Една Хейни бе излязла навън с розови пластмасови ролки в косата и по пухкав пеньоар въпреки жегата, а Мелви Хейни бе по потник и шорти, с които очевидно спеше. Мисис и мистър Ридъл — всички ги наричаха Ма и Па Ридъл, които държаха малко химическо чистене в гаража си, бяха облечени като за евакуация. Ма Ридъл въртеше бясно в ръцете си станциите на портативното си радио, въпреки че то очевидно не улавяше и не излъчваше нищо. Па Ридъл стискаше здраво ловджийската си пушка.

— Извинете ме, госпожо, съжалявам…

Линк си проправяше с лакти път през тълпата, докато стигнахме до линейката. Металните й задни врати бяха отворени.

Мариан седеше на кафеникавата трева, върху която някой бе покрит с одеяло. Видях и Телма. После две слабички фигури между тях двете — кльощави глезени се подаваха под дълги бели нощници с много волани и дантели.

Леля Мърси клатеше глава.

— Харлон Джеймс… Не обичаше бъркотии. Изобщо не би му харесало това.

Мариан се опита да я завие с одеяло, но тя го отблъсна.

— В шок си, трябва да се стоплиш. Така каза пожарникарят — опита се да я уговори Мариан, после ми подаде одеялото на мен, за да опитам аз.

Тя бе фокусирана, опитваща се да защити хората, които обичаше, и да ограничи щетите. Правеше го, въпреки че нейният свят гореше само на няколко пресечки оттук. Нямаше начин да се ограничат и намалят тези щети.

— Той избяга, Мърси — измърмори леля Грейс. — Казах ти, туй куче не е стока. Прудънс шъ дъ е оставила кучешката вратичка отворена. Отново.

Не се сдържах и погледнах към мястото, където някога бе изрязана кучешката врата. Сега цялата стена липсваше.

Взех одеялото и го увих нежно около раменете на леля Мърси. Тя се притискаше към Телма като малко дете.

— Трябва да кажем на Прудънс Джейн. Знайш, чи е луда по туй куче. Трябва да й кажем. Шъ побесней кат оса през юни, ако го чуй от някой друг, а не от нас.

Телма прегърна и двете ми пралели.

— Всичко ще бъде наред, тя ще се оправи. Има само малко усложнения, както стана с теб преди няколко месеца, Грейс, помниш ли?

Мариан изгледа Телма замислено — като майка, която оглежда дали детето й е добре, когато се е прибрало от игра навън.

— Добре ли се чувстваш, мис Телма?

Телма изглеждаше объркана, почти какъвто вид имаха Сестрите през повечето време.

— Не знам какво стана. В един момент сънувах как съм на среща с Джордж Клуни и похапваме шоколадова торта, а в следващия — къщата се разпадна около нас. — Гласът й потрепваше, сякаш не бе сигурна в думите, които изговаряше. — Едва успях да се добера до старите момичета и когато намерих Прудънс Джейн…

Леля Пру. Вече не чувах нищо друго. Мариан ме погледна.

— Тя е с парамедиците. Не се тревожи. Ама е при нея.

Избутах я и минах покрай нея. Двама парамедици се бяха навели над някого, лежащ на носилка. От металните тръби излизаха гумени тръбички и изчезваха в крехкото тяло на леля ми на места, които не можех да видя, защото бяха скрити с бели лепенки. Парамедиците окачваха на тръбите още торбички с някаква прозрачна течност, гласовете им почти не се чуваха сред хаотичната глъч, хлипания и сирени. Ама бе коленичила до леля Пру, държеше ръката й и нашепваше нещо. Зачудих се дали се молеше, или говореше на Великите. Вероятно и двете.

— Тя не е мъртва — обади се Линк зад мен. — Мога да я помириша… искам да кажа, усещам го. — Пое отново дълбоко въздух. — Мед и сол, и червен сос с бекон.

Усмихнах се, въпреки ситуацията, и издишах дълбоко.

— Какво казват? Ще се оправи ли?

Линк се вслуша в наведените над леля ми парамедици.

— Не знам. Казват, че когато къщата е паднала, е получила удар и в момента е неконтактна.

Обърнах се да погледна към леля Мърси и леля Грейс. Ама и Телма им помагаха да седнат в инвалидните колички и отпращаха доброволците пожарникари, сякаш не знаеха, че това са мистър Роулс, който изпълняваше рецептите в „Стоп енд Шоп“ и Ед Лондри, който работеше на бензиностанцията.

Наведох се и вдигнах парче стъкло от боклуците в краката ми. Не личеше какво е, но цветът на стъклото ми напомняше за зелената стъклена котка на леля Пру, онази, която с гордост държеше във витрината в дневната заедно със стъкленото грозде. Обърнах парченцето и видях, че от долната му страна бе залепена червена лепенка. Върху всички вещи на Сестрите имаше различни по цвят лепенки — така те отбелязваха коя вещ при кой роднина ще отиде след смъртта им.

Червена лепенка.

Котката бе предназначена за мен. Пъхнах парченцето в джоба си и гледах как лелите ми потеглят с количките към единствената друга линейка в града.

Ама ме погледна и знаех какво означаваше погледът й.

Не казвай нищо и не прави нищо.

Означаваше, прибери се у дома, заключи вратите и стой вътре. Но тя знаеше, че не мога да го направя.

Една дума продължаваше да стои забита в съзнанието ми. Неконтактна. Леля Грейс и леля Мърси нямаше да я разберат, когато лекарите им я кажеха. Щяха да я разберат така, както я чух аз, когато Линк ми я каза.

Неконтактна. Все едно мъртва.

И за всичко бях виновен аз. Защото не можах да кажа на Ейбрахам къде да намери Джон Брийд.

Джон Брийд.

Всичко ми изплува пред очите.

Мутантът инкубус, който ни вкара в клопката на Сарафина и Ейбрахам, който бе опитал да открадне момичето, което обичах, който бе променил най-добрия ми приятел в нещо, подобно на себе си, и бе унищожил живота ми повече от веднъж.

Моя живот и този на хората, които обичах.

Заради него Ейбрахам бе освободил Бесовете. Заради него градът ми бе унищожен и леля ми почти бе умряла. Книгите бяха изгорени и за първи път причината за това не бяха ограничените умове или жалките хора.

Единственият виновник бе Джон Брийд.

Свих ръце в юмруци. Не бяха гигантски като този стоварил се върху нас, но бяха мои. Точно това беше станалото. Мой проблем. Аз бях Водач. Предполагаше се да намеря пътя — да бъда там заради някаква велика и ужасяваща цел, или каквото там беше онова, което Мариан и Лив бяха казали, че чародейският свят очаква от мен да направя. Трябваше да го открия.

Първо обаче трябваше да открия Джон Брийд.

Нямаше връщане назад, не и след днес.

Едната линейка потегли, после и другата. Сирените отекваха из цялата улица, докато се отдалечаваха и скриваха от очите ми. Затичах се. Мислех за Лена. Тичах още по-бързо. Мислех за майка ми, за Ама, за леля Пру и Мариан. Тичах, докато не ми остана дъх, докато пожарните останаха толкова далече зад мен, че вече не чувах сирените.

Спрях, щом стигнах до библиотеката, и останах там. Пламъците ги нямаше, поне по-големите от тях. В небето все още се издигаше дим. Вятърът въртеше пепелта във въздуха така, че тя приличаше на сняг. Пред библиотеката бяха струпани кутии с книги, някои почернели, други подгизнали от водата.

Едната половина от сградата все още стоеше там. Но това нямаше значение, не и за мен. Тя вече никога нямаше да мирише както преди. Майка ми, това, което се бе запазило от нея в Гатлин, най-накрая вече си бе отишла. Не можеш да възстановиш изгорелите книги. Можеш да купиш нови. Но тези страници няма да са били докосвани от нейните ръце, в тях няма да откриваш странни неща, оставени от нея, за да отбележи нещо интересно.

Част от нея бе умряла тази нощ, отново.

Не знаех много за Леонардо да Винчи. Какво пишеше в онази книга? Може би се учех как да живея, а може би се учех как да умра. След днес можеше спокойно да е всяко от тези неща. А може би трябваше да се вслушам в Емили Дикинсън и да позволя лудостта да добие някакъв смисъл за мен. Иначе бях обречен да си повтарям думите на По, които се бяха забили в главата ми.

Защото имах чувството, че се взирам дълбоко в мрака, толкова надълбоко, колкото е възможно да достигне смъртният взор.

Извадих зеленото парченце стъкло от джоба си и го погледнах, сякаш очаквах то да ми даде отговора какво трябва да направя сега, какво беше необходимо да разбера.