Прелестен хаос

13.XII Perfidia

Стоварихме се поред тълпата, за малко щяхме да се пребием. Разпознах плащовете им. Само аз бях достатъчно висок, за да виждам над главите им, но нямаше значение. Знаех къде се намирахме.

Процесът — или нещо подобно — беше в разгара си.

Моливът на Лив се движеше по страниците на червения бележник с бясна скорост, докато тя се опитваше да опише с думи всичко, което ставаше край нас.

— Perfidia. Латинската дума за „предателство“. Казват, че ще бъде съдена за предателство.

Лицето на Лив бе побледняло, а гласът й едва се чуваше сред шума от заобикалящата ни тълпа.

— Познавам това място.

Разпознах високите прозорци с тежките златни завеси и дървените скамейки. Всичко беше същото — гласовете на хората в тълпата, каменните стени, високият таван, който сякаш продължаваше в безкрая. Хванах Лена за ръката и започнах да си пробивам път към предната част на залата, точно под празния дървен балкон. Лив и Джон разбутваха тълпата и ни следваха.

— Къде е Мариан? — попита Лена паникьосано. — И чичо Макон? Не виждам нищо сред всички тези хора.

— Не ми харесва — каза тихо Лив. — Нещо не е както трябва.

И аз го усещах по същия начин.

Стояхме в центъра на същата претъпкана зала, където бях и първия път, когато преминах през Temporis Porta. Но тогава приличаше на място от средновековна Европа — картинка, която можеш да видиш в учебника си по световна история. Помещението бе толкова голямо, че го помислих за гигантски кораб или катедрала. Място, което можеше да те пренесе някъде през океана или към рая, за който Сестрите винаги говореха.

Сега изглеждаше различно. Не можех да го оприлича на нещо, но дори с черните си роби присъстващите — чародейци, смъртни, Пазители или каквито там бяха — приличаха на обикновени хора.

Такива, за които знаеш разни неща. Защото макар в момента да седяха на претъпканите излъскани дървени скамейки, които обикаляха цялата зала, те изглеждаха така, сякаш можеха да седят и в салона на гимназията в очакване да започне събранието на Дисциплинарния комитет. Те очакваха същото нещо. Драма.

И дори по-лошо. Чакаха, искаха кръв. Някого, когото да обвинят и да накажат.

Атмосферата бе като на процеса на века. Сякаш тълпи репортери се бяха скупчили пред стените на Централния затвор на Южна Каролина, когато вътре някой осъден щеше да получи смъртоносната си инжекция. Екзекуциите бяха отразявани от всички телевизионни канали и вестници. Появяваха се малки групички протестиращи, но гласовете им не се чуваха. Всички други висяха там с часове и дни, в очакване на зрелището. Не беше много по-различно от горенето на вещици в „Салемският процес“.

Внезапно тълпата се понесе напред, мърморейки, точно както знаех, че ще стане, и чух удара на чукчето.

— Silentium.

Лена ме хвана за ръката.

Нещо става.

Лив посочи към другия край на залата.

— Видях Макон. Ето там е…

Джон се огледа наоколо.

— Не виждам Мариан.

Може би тя не е тук, Итън.

Тук е.

Трябваше да е тук, защото знаех какво щеше да стане. Вдигнах глава към балкона и им посочих с ръка към Мариан, която отново беше там.

Виж…

Отново облечена в черния си плащ и с вдигната качулка, отново с ръце, завързани на китките със златно въже. Стоеше на балкона, надвиснал над залата, по същия начин, както преди. Високият мъж, който беше дошъл в архива, бе до нея.

Хората около нас все още шепнеха. Погледнах към Лив и тя започна да ни превежда.

— Той е Главният пазител. Той ще… — Очите й се разшириха. — Това не е процес, Итън. А произнасяне на присъдата.

Чух латинските думи, но този път не се опитвах да разбирам. Знаех какво означават, преди Пазителят да ги повтори на английски. Мариан беше призната за виновна.

Слушах, без да слушам, вперил очи в лицето й.

— Отвъдният съвет на пазителите, който отговаря единствено пред Общия ред, но не и пред някой човек и създание, не и пред някоя сила, била тя Мрак или Светлина, признава Мариан от Западните пазители за виновна в измяна.

Спомних си първия път, когато чух тези думи.

— Има определени последствия от нейните действия. Последствията трябва да бъдат платени. Пазителят, макар и смъртна, ще се завърне в Мрачния огън, от който са дошли всички сили.

Все едно я осъдиха на смърт. Болка нахлу в цялото ми тяло. Гледах как свалят качулката от обръснатата глава на Мариан. Взирах се в очите й, обградени от тъмни кръгове, сякаш е била бита. Не можех да кажа дали следите бяха от физическа или от емоционална болка, или дори от предсмъртна. В моите представи бе дори нещо още по-ужасно.

Единствено аз бях подготвен за гледката. Лив падна на колене и се разплака. Лена залитна и се притисна до мен и аз я хванах за ръката. Само Джон стоеше неподвижно, с прибрани в джобовете си ръце.

Ехото от гласа на Главния пазител отекна отново из залата.

— Редът е нарушен. Докато новият Ред не се възцари, старият трябва да бъде поддържан и цената да бъде платена.

— Цялата тази съдебна драма. Ако не те познавах по-добре, Ангелус, щях да си помисля, че се бориш за телевизионен рейтинг — разнесе се гласът на Макон над тълпата, но не го виждах.

— Твоята типична за смъртен безотговорност осквернява това свещено място, Макон Рейвънуд.

— Моята смъртна безотговорност е нещо, което нямаш капацитета да проумееш, Ангелус. И те предупреждавам, че няма да подкрепя решението ти.

Главният пазител се провикна, така че да го чуе цялото множество.

— Ти нямаш власт тук.

— А ти нямаш право да съдиш смъртна за предателство към Реда.

— Пазителят принадлежи и на двата свята. Пазителят знае цената. Пазителят избра да допусне унищожението на Реда — отговори мъжът.

— Пазителят е смъртна. Името й е Мариан Ашкрофт. Вече е осъдена на смърт като всеки смъртен. След четирийсет или петдесет години присъдата й ще бъде изпълнена. Така става със смъртните.

— Нямаш право да се изказваш тук — надигна отново глас Главният пазител. Зрителите вече ставаха нетърпеливи.

— Ангелус, тя е слаба. Не притежава сили, не може да се защити сама. Не можеш да наказваш мокрото дете заради проливния дъжд.

— Не разбирам.

— „Единственото нещо, което не се подчинява на правилата на мнозинството, е съвестта на човека.“

Макон цитираше Харпър Лий. Никога не бях разпознал дори един от цитатите на Мариан, но този го помнех от часовете по английски миналата година, когато четяхме „Да убиеш присмехулник“. И от майка ми.

Джон бе навел глава към Лив и си шепнеха нещо. Когато забеляза, че ги гледам, той спря.

— Това е пълна простотия.

Поне веднъж бях съгласен с него.

— Но не можем да направим нищо.

— Защо?

Не знаех как да му го обясня.

— Знам как ще свърши. Тя е призната за виновна в измяна. Ще бъде изпратена обратно в Черния огън, или както там го наричат. Няма как да попречим на това — казах с треперещ глас. — Бил съм тук и преди.

— Така ли? Но аз не съм — каза Джон, пристъпи напред и запляска драматично с ръце.

Цялата зала притихна. Той стисна рамото на Лена, докато минаваше покрай нея.

— Ей, цялата тази работа вони — провикна се високо, докато си пробиваше път към предната част на залата, където стоеше Макон. Най-накрая го видях.

Джон стигна до него и вдигна ръка, сякаш двамата бяха мятали кошове на баскетболното игрище и сега очакваше Макон да плесне дланта си в неговата, за да му даде пет.

— Добър опит, старче.

Макон бе изненадан, но вдигна ръка. Ръкавът му бе спуснат доста надолу, сякаш ризата му бе прекалено дълга.

Какво става, Лена?

Нямам представа.

Косата й започна да се вие по краищата. Надуших лек мирис на дим във въздуха.

Лена, какво правиш?

Мисля, че е по-правилно да попиташ какво прави той?

Джон махна небрежно с ръка към Главния пазител, който държеше Мариан на балкона.

— Започвам да си мисля, че не слушате достатъчно добре този прекрасен джентълмен, бивш мой брат инкубус — каза той и скочи върху една от пейките, избутвайки някакъв мъж в роба по пътя си.

— Прекрачваш границата, изчадие и творение Ейбрахамово. Не мисли, че „Хрониките на чародейците“ те споменават с добро.

— О, не съм си го и помислял. Пък и кога ли хората са били мили с мен? Аз съм кретен. От друга страна, ти си дори по-голям кретен и от мен.

Джон подскочи над пейката, едва докосвайки долната част на дървения балкон. Черните му ботуши се преметнаха напред и назад във въздуха. Тежките златни завеси зад нас избухнаха в пламъци.

Изрита един плешив, татуиран мъж в главата. Разпознах татуировката. Беше белегът на тъмен чародеец.

Сега Джон вече се изкатери по балкона, над главите ни. Постави едната си ръка на рамото на Мариан, а другата обви около раменете на Главния пазител.

— Ангелус, така ли се казваш? Човече, кой те е наказал така? Виж сега каква е работата. Моята приятелка, Лена, ето там, е Самородна. — Сред тълпата се разнесе тих шепот, а хората в близост до нас отстъпиха няколко крачки назад. — Защо не им покажеш?

Лена му се усмихна и най-близката до олтара завеса се подпали. Цялата зала започна да се изпълва с дим.

— А Макон Рейвънуд, той е… добре де, той е смахнат. Дори не знам какво точно е в момента. Дълга история. Имаше една сфера, един огън и няколко лоши, много лоши чародейци… Но ти вероятно си чел за това, нали? В малката си шпионска чародейска книжка.

Погледнах към Мариан и Пазителя. Трудно беше да се каже кой е по-изненадан от ставащото.

— Както и да е, да се върнем на Макон. Могъщ тип е, да знаеш. И много му харесва да прави един номер. Хайде, не се срамувай — погледна той подканващо към него.

Макон сви рамене, затвори очи и над него избухна зелен блясък. Тълпата направо се разбяга назад към стените, но там пък имаше прекалено много пушек вече.

— И оставам аз. Аз не съм Самороден. — Кимна към Макон. — Не съм и това, което е той. — Джон се ухили. — Но работата е там, че докоснах и двамата. И сега мога да правя същото като тях. Това е моята сила, така да се каже. Обзалагам се, че в твоята книжка не пише за чародеец като мен, нали?

Главният пазител се опита да отстъпи назад, но Джон го притисна към себе си още по-близо.

— И така, Ангелус… Нека да проверим какво може да прави странен тип като теб.

Пазителят бе бесен и този път се отдръпна назад по-рязко. Вдигна ръка с насочени към Джон пръсти. Джон наподоби абсолютно точно движението му. Появи се ярка светлина, като светкавица…

Всички стояхме от другата страна на Temporis Porta.

Дори Мариан.