Прелестен хаос

13.XII До края на вечността и след това

— Това истинско ли беше? — прошепна Лена.

Посочих към двойната врата — изпод процепа до пода се просмукваше дим. Сграбчих Мариан и я прегърнах, Лив направи същото. Отстъпих неловко назад, защото се бяхме озовали в една прегръдка, но Лена зае мястото ми.

— Благодаря ви — каза тихо Мариан.

Макон стовари ръката си върху рамото на Джон.

— Не мога още да реша дали това там бе брилянтен акт на чиста самоотверженост или просто безскрупулен опит да погълнеш силите на всички ни.

Джон сви рамене.

— Забелязах, че не ми позволи да те докосна по кожата.

Едва сега си спомних, че ръкавът на ризата на Макон бе дръпнат много надолу над ръката му.

— Все още не си готов, за да приемеш моята сила. Но и така да е било, искрено съм ти задължен. Показа невероятен кураж там. Няма да го забравя.

— О, стига. Тези типове бяха задници. Нищо особено не съм направил — отвърна смутено Джон и се отдръпна встрани, но по лицето му личеше, че е много горд от тази похвала.

По лицето на Лив радостта личеше още повече.

Мариан хвана ръката на Макон и той ни поведе през тунела. Със скоростта, с която ходеха, дори краткият път до нашето мазе щеше да отнеме адски дълго време.

— Уф, това е нелепо — каза Джон, чу се бързо раздиране на въздуха и за миг всички бяхме в кабинета на Макон.

— Какви бяха всъщност силите на Ангелус? — попитах аз, докато все още се опитвах да осмисля станалото.

— Не знам, но той определено не желаеше ние да разбираме — каза замислено Макон.

— А-ха. Разкара ни оттам много бързо, не успях да го докосна — потвърди Джон.

— Чувствам се ужасно. Мислиш ли, че опожарих онази красива стара зала? — Лена бе на съвсем друга вълна.

Джон се разсмя.

— Не, аз го направих.

— Това е зла зала — каза Макон. — Можем само да се надяваме, че наистина сте го направили.

— Защо това дело бе толкова важно за този Ангелус? Все пак няма да напишат повече от една страничка за него в тези чародейски хроники, нали? — попита Джон.

Макон помогна на Мариан да седне на един стол.

— Той ненавижда смъртните.

Мариан все още трепереше. Макон дръпна одеялото от леглото си и го уви около раменете й. Спомних си как тя бе направила същото за Сестрите след нападението на Бесовете. Световете ни вече не бяха две отделни вселени, чародейска и смъртна. Вече всичко се сриваше едновременно и заедно. Нещата не можеха да останат такива, не и за дълго.

Лив придърпа стола си близо до този на Мариан и я прегърна. Лена щракна с пръсти към камината. От цепениците се издигнаха пламъци, които стигаха сигурно почти до тавана. Поне не беше дъжд.

— Може би не е свързано само с него. Може би е намесен и Ейбрахам — въздъхна Джон. — Той не се отказва лесно.

Макон сбърчи вежди.

— Това е интересна идея. Ангелус и Ейбрахам. Заради обща цел, може би?

Лив се обади първа.

— Да не намеквате, че Пазителите са в заговор с Ейбрахам? Защото това е абсурдно по толкова много причини, че дори не знам откъде да започна. Просто не е възможно.

Джон отиде до камината и протегна ръце, за да ги стопли.

— Някой забеляза ли колко много тъмни чародейци имаше в онази зала?

— Забелязах онзи, когото ритна в главата — усмихнах се аз.

— Беше случайно — сви той рамене.

Макон поклати глава.

— Както и да е, присъдата е произнесена. Разполагаме с една седмица да измислим нещо, преди да…

Всички погледнахме към Мариан. Очевидно бе, че тя е в шок. Очите й бяха затворени, бе се увила плътно с одеялото и се олюляваше леко напред и назад. Мисля, че отново преживяваше тази нощ.

Макон тръсна ядосано глава.

— Лицемери.

— Защо? — попитах аз.

— Винаги съм имал подозрения относно намеренията на Отвъдния съвет и мога да кажа, че те нямат нищо общо със запазването на хармонията в световете. Властта променя хората. Опасявам се, че те вече не са принципните водачи, каквито са били някога — обясни с възмущение в гласа той. Определено му беше трудно да прикрие разочарованието си.

И изтощението. Там се беше представил добре, но изглеждаше така, сякаш не е спал от дни. Сега, когато вече спеше, постоянно се изненадвах, че има нужда от сън като всички нас.

— Но Мариан е тук, с нас, в безопасност — допълни той и постави ръка на рамото й. Тя не вдигна глава.

— Засега.

Исках да се върна обратно, да премина пред Портата на времето и да размажа всички в онази зала. Не можех да понеса да гледам Мариан така.

Макон се отпусна в стола до нея.

— Да, засега. Но мога да кажа същото и за всекиго от нас. Имаме седмица, преди присъдата да бъде приложена — защото тя беше осъдена за измяна. Толкова време е необходимо на оповестяването на Perfidia да се изпълни. Няма да позволя да й се случи нищо, Итън. Това е повече от обещание.

Лив се свлече на масичката пред нея, абсолютно отпаднала.

— Ако някой ще направи нещо, за да сме сигурни, че нищо няма да се случи на Мариан, това съм аз. Ако не бях тръгнала с теб, ако бях останала в библиотеката, както се предполагаше…

— Сега кой е мрънкащата и депресирана чародейка? — побутна я по рамото Лена. — Това си е моята роля. Ти се предполага да си закачливата хиперумна блондинка, помниш ли?

— Колко грубо от моя страна. Извинявам се — усмихна се Лив. Лена й се усмихна в отговор и преметна ръка през рамото й, сякаш двете бяха приятелки. Всъщност в известен смисъл те бяха. През последните дни и месеци всички бяхме обвързани от една обща нишка, която сплиташе съдбите ни. Защото Осемнайсетата луна почти бе дошла, а никой от нас нямаше отговори.

Джон седна до Лив.

— Вината не е твоя. — Метна ми гаден поглед. — Негова е.

Дотук бяхме с приятелството.

Изправих се.

— Трябва да закараме Мариан в дома й.

Тя ме погледна за пръв път.

— Аз… не мога.

Разбирах я. Нямаше да може да заспи сама, не и в скоро време. Лив и Мариан бяха отново под един покрив за първи път след толкова време, само че този път бяха в стаята на Лив, а покривът им бе таванът на Тунелите. Зачудих се дали заклинанията за прикритие работи и срещу Пазителите. Надявах се да е така.

Имаше едно място, където можехме да отидем, независимо че световете ни спираловидно излизаха извън контрол. Мястото, където започна всичко за мен и Лена. Мястото, което беше само наше.

На сутринта след процеса на Мариан отидохме да го намерим отново. Рушащата се градина на „Грийнбриър“ беше черна и овъглена, но вече се виждаха места, където тревата бе почнала пак да расте. Но тънките стъбълца не бяха зелени, а кафяви като всичко останало в окръг Гатлин. Невидимите стени, които защитаваха „Рейвънуд“ от опустошение, не се простираха дотук. И все пак си беше нашето местенце. Поведох Лена към каменната плоча, където бяхме открили медальона на Женевиев. Струваше ми се, че се е случило преди години, а не една година по-рано.

Лена седна на камъка и ме дръпна до нея.

— Помниш ли колко красиво бе тук?

Погледнах я, най-красивото момиче, което някога бях виждал.

— Все още е.

— Представяш ли си как ще изглежда, ако всичко това го няма? Ако не успеем да го поправим, ако няма нов Ред?

Не можех да мисля за нищо друго, освен за жегата, буболечката и пресъхнали езера. Какво щеше да последва? Наводнение?

— Не знам дали ще има някакво значение. Може би и нас няма да ни има и дори няма да забележим разликата.

— Мисля, че и двамата сме видели достатъчно от другия свят, за да знаем, че това не е вярно. — Тя разбираше, че исках да я накарам да се почувства по-добре. — Колко пъти видя майка си? Тя знае какво се случва, може би по-добре от всеки друг.

Нямаше какво да кажа. Лена бе права, но не можех да позволя да понесе сама на крехките си плещи цялото бреме.

— Не го направи нарочно, Лена.

— Не знам дали това може да ме облекчи, все пак разруших света.

Притеглих я до гърдите си, заслушан в нежния ритъм на сърцето й.

— Светът не е разрушен. Още не.

Тя изскубна няколко сухи стръкчета.

— Но нечий живот скоро ще бъде. Единият, който е двама, трябва да се жертва, за да създаде новия Ред.

Никой от нас не можеше да го забрави, макар изобщо да не бяхме близо до отговора кой е той.

И ако Осемнайсетата луна наистина бе рожденият ден на Джон, значи ни оставаха само пет дни, за да разберем това. Животът на Мариан — животът на всички ни — зависеше от нещо толкова малко.

От него.

Или от нея.

Можеше да бъде всеки.

Който и да бе, се чудех какво ли правеше сега — дали имаше някаква представа какво се случва? Може би изобщо не се тревожеше. Може би не знаеше, че краят наближава.

— Не се безпокой. Джон ни купи малко време. Ще измислим нещо — усмихна се тя. — Беше готино да го видиш да прави нещо за нас, а не срещу нас, както обикновено.

— А-ха. Дано да е така.

Не знам защо, но все още не можех да се примиря с присъствието на Джон в живота ни. Независимо че Лена бе решила да даде на Лив шанс да бъдат приятелки.

— Какво трябва да означава това? — попита нервно тя.

— Чу Макон. Ами ако просто се е възползвал от възможността да погълне всичките ви сили?

— Не знам. Може би просто трябва да приемем някои неща на доверие.

Не исках да го правя.

— И защо?

— Защото хората се променят. Нещата се променят. Всичко и всеки, когото познаваме, са се променили.

— А ако не искам? — упорствах аз.

— Няма значение. Променяме се, независимо дали го искаме или не.

— Но някои неща са си същите — казах аз. — Не е нужно да решаваме как да работи светът. Дъждът продължава да вали от небето, не да се изкачва нагоре. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Така е било и така ще бъде. Защо на вас, чародейците, ви е толкова трудно да приемете тази идея?

— Предполагам, че си падаме малко смахнати на тема контрол.

— Мислиш ли?

Косата на Лена леко се накъдри.

— Трудно е да не правиш нещо, когато можеш да го правиш. А в моето семейство няма много неща, които да не можем да правим.

— Наистина ли? — целунах я аз.

Тя се усмихна, без да отдръпва устните си от моите.

— О, млъкни.

— Трудно ли е да не правиш това? — попитах аз, докато я целувах по шията. По ухото. По устните.

— Ами това? — отвори уста тя, за да се оплаче, но не продължи.

Целувахме се, докато ударите на сърцето ми започнаха да отслабват. Дори и тогава обаче не бях сигурен дали щяхме да спрем, но го направихме.

Защото чухме познат звук във въздуха.

Времето и пространството се отвориха. Видях върха на бастуна ми, докато Ейбрахам Рейвънуд се появяваше през дупката в небето, а въздухът зад него се затваряше с пукот и трясък.

Беше облечен с черния си костюм, а на главата му се извисяваше черният цилиндър, с който приличаше на баща на Линкълн.

— Дали чух нещо за някакъв нов Ред? — Свали шапката си и потупа с ръка ръба й, за да махне несъществуващия прах. — Всъщност оказа се, че разрушеният ми върши чудесна работа. И съм сигурен, че моето момче Джон ще бъде на същото мнение, щом се върне обратно там, където му е мястото.

Преди да отговоря, чух звук от стъпки в калта. Секунди по-късно видях черните й мотористки ботуши.

— Трябва да се съглася.

Сарафина стоеше до каменния свод, черната й къдрава коса — същата като на Лена — се виеше свободно по раменете й. Въпреки че бе ужасно горещо, носеше дълга черна рокля с ивици плат, които обвиваха тялото й на кръст. Приличаше ми на усмирителна риза.

Лена…

Тя не ми отговори, но чувствах как сърцето й биеше все по-силно. Златните очи на Сарафина се втренчиха в мен.

— Смъртният свят е в състояние на прелестен хаос и унищожение, които неминуемо ще доведат до мъчителен край. И сами да го бяхме планирали, нямаше да се получи толкова добре.

Лесно й беше да го каже, след като първоначалният им план се бе провалил.

Беше зловещо да я видим тук, след като бяхме станали свидетели как подпалва родния дом на Лена с нея самата и с баща й вътре. Но в съзнанието ни присъстваше и другият образ — на момичето, не много по-голямо от Лена, което се бори с мрака в себе си.

И загубва.

Издърпах Лена на крака, ръката й направо прогори моята в мига, в който кожите ни се докоснаха.

Лена. С теб съм.

Знам.

Гласът й прозвуча в главата ми някак кух, лишен от емоции.

Сарафина й се усмихна.

— Моята увредена, полуотдадена на мрака дъщеря. Бих искала да кажа, че ми е приятно да се видим отново, но това би било лъжа. Не бих била себе си, ако не бях честна.

Лицето на Лена напълно бе изгубило цвета си. Стоеше толкова изпъната и неподвижна, че не бях сигурен дали изобщо диша.

— Е, значи не си себе си и по-скоро си нищо, майко, защото и двете знаем, че си лъжкиня.

Сарафина размърда небрежно пръсти.

— Нали знаеш какво казват за стъклените къщи и камъните? Не бих посегнала към камък, ако бях на твое място, скъпа. Гледаш ме през едно зелено и едно златно око.

— Не е същото — намесих се аз. — Лена носи и Светлината, и Мрака в себе си.

Сарафина махна с ръка към мен, сякаш бях досадно насекомо, скакалец, опитващ се да си пробие път към слънчевата светлина.

— Във всички нас има и Светлина, и Мрак, Итън. Не си ли го разбрал досега?

По гръбнака ми премина студена тръпка.

Ейбрахам се облегна на бастуна си.

— Говори за себе си, скъпа моя. Сърцето на този стар инкубус е черно като катрана в ада.

Лена не се интересуваше от сърцето на Ейбрахам, нито от липсата на такова у Сарафина.

— Не знам какво искате и не ми пука. Трябва да си тръгнете, преди чичо Макон да е усетил, че сте тук.

— Опасявам се, че не можем да направим това. — Празните черни очи на Ейбрахам бяха втренчени в Лена. — Имаме работа за вършене.

Всеки път щом чувах гласа му, ме изпълваше гняв. Мразех го заради това, което беше причинил на леля Пру.

— Каква работа? Да унищожите целия град, това, което не успяхте да довършите миналия път?

— О, не се притеснявай. Този път ще го довършим. — Ейбрахам извади лъскав златен часовник от малкото джобче на костюма си и го погледна. — Но първо трябва да убия Единия, който е двама.

Откъде знае кой е той, Лена?

Не използвай келтската нишка. Тя може да те чуе.

Стиснах силно ръката на Лена, без да обръщам внимание, че по кожата ми вече се образуваха мехури от изгорялото.

— Нямаме представа за какво говориш.

— Не ме лъжи, момче! — извика Ейбрахам и насочи бастуна си обвинително към мен. — Да не смяташе, че няма да разберем?

Сарафина се взираше в очите на Лена. Не ги беше видяла в нощта, когато призова Седемнайсетата луна. Тогава бе като затворена в някакво тъмно чародейско полусънно състояние.

— Все пак притежаваме „Книгата на луните“.

В небето се разнесе гръмотевица, но дори ядосана — а аз знаех, че е много ядосана! — Лена не успя да предизвика дъжд.

— Може да задържите книгата. Тя не ни е нужна, за да създадем новия Ред.

На Ейбрахам не му допадаше да го предизвикват, особено от чародеец, който бе наполовина Светлина.

— Не. Права си, малко момиченце. Нужен ви е Единият, който е двама. Но ние няма да му позволим да се принесе в жертва. Ще го убием преди това.

Опитах се да отпратя мислите си в онази част на съзнанието ми, която можех да заключа от Лена, защото ако тя знаеше какво си мислех, и Сарафина щеше да го знае. Но дори и там едно и също подозрение продължаваше да си проправя път навън.

Те смятаха, че това е Лена.

И щяха да я убият.

Опитах се да я избутам зад себе си. Но в мига, в който помръднах, Ейбрахам протегна ръката си. Краката ми се отлепиха от земята и бях отпратен назад, хванат в желязна хватка, която притискаше гърлото ми. Ейбрахам започна да свива ръката си и аз усетих как невидимата ръкавица се свива около врата ми.

— Причини ми достатъчно проблеми не за един, а за два човешки живота. Това ще приключи сега.

— Итън! — изпищя Лена. — Остави го на мира!

Но ръката само се сви още по-здраво. Усещах, че започва да смачква гръкляна ми. Тялото ми се извиваше и тресеше, и си спомних Джон в Тунелите, когато беше с Лена. Същото потръпване, което не можеше да контролира. Така ли се чувстваше човек, когато е в хватката на Ейбрахам Рейвънуд?

Лена се затича към мен, но Сарафина щракна с пръсти и около нея избухна съвършен огнен кръг. Напомни ми за бащата на Лена, стоящ по средата на пламъците, докато Сарафина го наблюдаваше как умира.

Лена вдигна ръка и Сарафина политна назад. Удари се силно в земята, плъзгайки се по нея и разпръсквайки пръст край себе си с такава скорост, че човешкото око дори не можеше да я проследи.

Изправи се и изтупа калната си рокля с окървавените си ръце.

— Някой се е упражнявал — усмихна се тя. — Аз също.

Направи кръг с ръка и втори огнен кръг заобиколи първия.

Лена! Махай се оттам!

Не можех да кажа думите на глас. Нямах достатъчно въздух.

Сарафина пристъпи напред.

— Няма да има нов Ред. Вселената вече доведе Мрака в смъртния свят. Но нещата ще стават още по-зле.

Светкавица разсече синьото небе на Каролина, спусна се над старата каменна арка и я разби на пух и прах. Навсякъде се разлетяха малки камъчета. Златните очи на Сарафина искряха. Погледнах към Лена — същото ставаше и с нейните. Пламъците от външния кръг около нея се разширяваха и вече докоснаха пламъците от вътрешния кръг.

— Сарафина! — извика Ейбрахам. — Престани с тези игрички! Убий я, или аз ще го направя.

Сарафина пристъпи величествено към Лена, роклята й се вееше около глезените й. Четирите конници на Апокалипсиса бяха нищо в сравнение с нея. Тя беше въплъщение на яростта и отмъщението, на чистия гняв и злото в прелестно извратена човешка форма.

— За последен път ме унижаваш.

Над нас небето започна да се смрачава, превръщайки се в един-единствен плътен черен облак. Опитах да се отскубна от свръхестествената хватка, но всеки път щом помръдвах, ръката на Ейбрахам стискаше по-здраво гърлото ми. Беше ми трудно да държа очите си отворени. Продължавах да мигам и се мъчех да не припадна.

Лена протегна отворените си длани над огъня и кръгът започна да се отдръпва от нея. Пламъците не угасваха, но се движеха според нейната воля.

Черният облак следваше Сарафина и се виеше над главата й. Премигвах упорито в опитите си да се концентрирам. Изведнъж осъзнах, че това, което следваше Сарафина, не бе гръмотевичен облак.

Беше вихрушка от Бесове.

Сарафина надвика съскащия огън.

— На първия ден имаше Тъмна материя. На втория от нея се появи Бездната, на третия оттам се надигна Мрачният огън. На четвъртия ден от дима и пламъците се родиха всички сили. — Спря точно до очертанията на пламтящия кръг. — На петия Лилум, Царицата на демоните, се надигна от пепелта. И на шестия бе създаден Редът, за да крепи баланса на енергията, която не познава граници. — Косата на Сарафина започна да се пърли от жегата. — И на седмия дойде Книгата.

„Книгата на луните“ се появи на земята пред нея, страниците й се разтваряха сами. После спряха рязко. Книгата лежеше отворена в краката й, недосегаема за пламъците.

Сарафина започна да рецитира по памет.

В мига, в който произнесе последната дума, огънят се раздели и създаде пътека през средата на пламъците.

Видях как Сарафина вдигна ръцете си пред себе си и затвори очи. Разпери пръсти и от върховете им излязоха огнени искри. Но тя се намръщи, изглеждаше объркана. Нещо не беше наред.

Силите й не действаха.

От пръстите й така и не излязоха пламъци, а искрите паднаха надолу и подпалиха роклята й.

На мен самия вече не ми оставаха сили. Усещах, че ще припадна. И тогава чух глас в някакво затънтено ъгълче на съзнанието ми. Не беше Лена или Лилум, нито дори Сарафина. Нашепваше ми отново и отново, толкова тихо, че едва го чувах.

Смъртоносната хватка около врата ми се отпусна, но когато погледнах към Ейбрахам, видях, че положението на ръката му не бе променено. Изпъшках и вдишах така дълбоко въздух, че за малко да се задавя. Думите в главата ми звучаха по-силно.

Две думи.

АЗ ЧАКАМ.

Видях лицето му — моето лице — за частица от секундата. Това беше моята друга половина, моята Счупена душа. Опитваше се да ми помогне.

Невидимата ръка бе махната от гърлото ми и въздухът навлезе в дробовете ми. Изражението на лицето на Ейбрахам бе смесица от изненада, объркване и ярост.

Запрепъвах се, докато тичах към Лена, все още опитвайки се да си поема колкото се може повече въздух. Докато стигна до горящия кръг, Сарафина бе обградена от още един и тя се опитваше да угаси краищата на димящата си рокля.

Спряха на няколко стъпки от нея. Температурата бе толкова висока, че не можех да продължа напред. Лена стоеше пред Сарафина, от другата страна на пламтящия кръг. Косата й димеше, сякаш всеки момент полепналите искрички щяха да я подпалят, лицето й бе почерняло от пушека.

Облакът от Бесове се бе преместил от Сарафина към Ейбрахам. Той наблюдаваше, но не помагаше на своята ученичка.

— Лена! Помогни ми! — извика тя и падна на колене. Приличаше на Изабел в нощта, когато бе Призована, паднала в краката на майка си. — Никога не съм искала да те нараня. Никога не съм искала нищо от това.

Почернялото лице на Лена бе изпълнено с гняв.

— Не. Само искаше да умра.

Очите на Сарафина бяха влажни от дима и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Животът ми никога не е бил такъв, какъвто исках. Нямах право на избор. Борих се упорито с Мрака, но не бях достатъчно силна — закашля се тя, опитвайки се да прогони дима. Лицето й бе покрито с пепел, а очите й бяха зачервени и златистият им цвят почти не се виждаше. — Ти винаги си била по-силната от нас, дори като бебе. Така оцеля.

Разпознах емоцията в очите на Лена. Беше смутена. Сарафина бе жертва на проклятието, от което се бе страхувала през целия си живот, проклятието, което я бе пощадило. Ако не беше станало така, каква ли щеше да бъде майка й?

— За какво говориш?

Сарафина се закашля, черният пушек се извиваше все по-плътно около нея.

— Имаше ужасна буря и дъждът угаси огъня. Ти се спаси сама.

Странното бе, че в гласа й прозвучаха облекчение и радост, сякаш не именно тя бе оставила детето си да умре.

Лена погледна майка си.

— И днес искаш да довършиш започнатото тогава.

Един въглен падна върху роклята на Сарафина и платът пламна отново. Тя започна да тупа по него с голи ръце, докато го угаси. Повдигна очи и погледна Лена.

— Моля те… — Гласът й бе толкова пресипнал, че почти не се чуваше. Протегна ръка към нея. — Нямаше да те нараня. Само щях да го накарам да си помисли, че ще го направя.

Говореше за Ейбрахам, за онзи, който първи я бе тласнал към Мрака, онзи, който стоеше сега тук и я наблюдаваше как изгаря.

Лена поклати глава, но по лицето й се стекоха сълзи.

— Как мога да ти вярвам?

Но още докато го казваше, пламъците започнаха да отслабват в пространството между тях двете. Бяха само на сантиметри разстояние една от друга, пръстите им можеха да се докоснат. Лена протегна ръката си напред. Видях изгарянията по ръката на Сарафина, когато посегна към дъщеря си.

— Винаги съм те обичала, Лена. Ти си моето малко момиченце.

Лена затвори очи. Беше трудно да гледаш към Сарафина, с димящата й коса и изгорената кожа. Сигурно бе направо невъзможно, ако бе твоя майка.

— Иска ми се да можех да ти вярвам…

— Лена, погледни ме — каза Сарафина. Личеше, че силите я напускат. — Ще те обичам до края на вечността и след това.

Спомних си думите от видението. Последното нещо, което Сарафина бе казала на бащата на Лена, преди да го остави да умре. Ще те обичам до края на вечността и след това.

Лена също си ги бе спомнила.

Видях как лицето й се сгърчи от болка, докато отдръпваше ръката си.

— Ти не ме обичаш. Не си способна на любов.

Огънят се издигна отново на същото място, където бе затихнал преди минута. Сарафина бе погълната от пламъците, които някога бе контролирала, но сега силите й бяха непредсказуеми, като на всички чародейци.

— Не! — изпищя тя.

— Съжалявам, Изабел — прошепна Лена.

Сарафина се втурна напред и ръкавите на роклята й пламнаха.

— Ах, ти, малка кучко! Да беше изгоряла заедно с жалкия си баща! Ще те намеря в следващия ти живот…

Писъците се извисиха до невъобразими висоти, докато пламъците поглъщаха тялото й. Беше по-ужасяващо от смразяващите кръвта викове на Бесовете. Това бе звук на болка и смърт, и нещастие.

Тялото й се свлече на земята, а пламъците го обвиха като вихрушка от скакалци, оставящи след себе си единствено беснеещия огън. В същия миг Лена падна на колене, втренчила очи в мястото, където допреди минута стоеше майка й.

Лена!

Изтичах до нея и я отдръпнах от огъня. Тя кашляше и се опитваше да си поеме дъх. Ейбрахам приближи към нас, а черният облак от демонични духове го следваше. Придърпах Лена до себе си, докато наблюдавахме как „Грийнбриър“ гори за втори път.

Кървавият древен инкубус спря до нас, върхът на бастуна му на практика докосваше разтопените подметки на кецовете ми.

— Е, знаете какво казват. Ако искаш нещо да се свърши както трябва, свърши го сам.

— Ти не й помогна. — Не знам защо го казах, не ми пукаше, че Сарафина бе мъртва. Но защо не й помогна?

Ейбрахам се разсмя.

— Спестихте ми усилието да я убия сам. Вече не ми бе толкова полезна, превръщаше се в проблем.

Зачудих се дали Сарафина бе осъзнавала колко заменима е за него. Колко ненужна е била в очите на господаря, на когото бе служила?

— Но тя беше една от вас!

— Тъмните чародейци нямат нищо общо с мен и моя вид, момче. Те са като плъхове. Има много като Сарафина там, откъдето е дошла и тя. — Погледна към Лена, лицето му бе мрачно също като празните му очи. — След като твоята малка приятелка умре, следващата ми задача ще бъде да се отърва от тях.

Не го слушай, Лена.

Но тя изобщо не го слушаше. Не слушаше никого. Знаех го, защото чувах единствените думи, повтарящи се отново и отново в главата й.

Оставих майка си да умре.

Оставих майка си да умре.

Оставих майка си да умре.

Избутах я зад себе си, макар да бях наясно, че тя имаше по-добри шансове да се пребори с Ейбрахам, отколкото аз.

— Леля ми беше права. Ти си дяволът.

— О, колко мило от нейна страна. Искаше ми се да е така. — Извади златния си часовник и погледна колко е часът. — Но за сметка на това познавам неколцина демони, които отдавна чакат възможността да посетят този свят. — Пъхна обратно часовника в джоба си. — Изглежда, хлапета, че времето ви изтече.