Прелестен хаос

7.XII Картите на провидението

Прибрах се у дома много след полунощ. Всички вкъщи спяха освен един човек. Лампата в стаята на Ама светеше, светлината се процеждаше между спуснатите сини капаци на прозорците. Чудех се дали тя знаеше, че съм излизал и къде съм ходил. Тайничко дори се надявах да е така. Това, което се канех да направя, щеше да стане сто пъти по-лесно. Ама не беше от хората, с които човек умира от желание да се кара. Не познавах по-твърдоглава личност от нея. Живееше по собствени правила, по собствен закон — нещата, в които вярваше, които за нея бяха толкова сигурни, колкото че слънцето изгрява всяка сутрин. Тя освен това бе и единствената майка, която ми бе останала. В повечето дни дори единственият ми родител, въпреки че баща ми бе жив. От мисълта, че трябва да се карам с нея ми се гадеше.

Но не толкова, колкото ми се гадеше от това, че бях само наполовина себе си. Половината на човека, който някога бях. Ама го е знаела, но не ми каза нито дума. А всички други думи, които ми бе казвала, са били лъжа.

Потропах на вратата й преди да си променя решението. Тя отвори веднага, сякаш ме бе очаквала. Носеше белия си халат с розови рози, който й бях подарил миналата година за рождения ден. Не ме погледна. Погледът й бе вперен покрай мен, като че ли виждаше нещо повече от стената зад мен. Може и така да беше. Сигурно имаше частички от мен, разпръснати из цялата къща като парчета от счупена бутилка.

— Чаках те — каза тя. Гласът й беше тих, уморен. Отстъпи встрани, за да мога да вляза.

Стаята й все още изглеждаше като претършувана от крадци, но едно нещо бе различно. На малката кръгла маса до прозореца бяха подредени карти. Отидох до нея и вдигнах една. Кървящото острие. Това не бяха карти таро.

— Пак ли се опитваш да гадаеш бъдещето? Какво ти казват тази вечер, Ама?

Тя прекоси стаята и започна да прибира картите на купчинка.

— Не ми казаха кой знае какво. Май съм видяла всичко, което има да се види.

Още една карта привлече погледа ми. Взех я и я вдигнах пред нея.

— А тази? Счупената душа. Какво ти казва тя?

Ръцете й трепереха толкова силно, че успя да я вземе от мен едва на третия опит.

— Мислиш, че знаеш нещо, но част от нещо е същото като нищо.

— Имаш предвид част от душата ми? Че е същото като нищо? — казах аз. Знаех, че с това ще я нараня, но исках да разбере как се чувствах в момента.

— Откъде си чул това? — попита тя с треперещ глас. Стисна верижката на врата си и започна да търка златния амулет, който висеше на нея.

— От един твой приятел в Ню Орлиънс.

Очите й се разшириха и тя политна назад, но успя да се хване за стола и да седне на него. От реакцията й разбрах, че каквото и да й бяха показали картите тази вечер, посещението ми при бокора бе пълна изненада за нея.

— Истината ли ми казваш, Итън Уейт? Ходил ли си при този дявол?

— Отидох, защото ти ме излъга. Нямах друг избор.

Но Ама не ме слушаше. Тя разбъркваше бясно картите.

— Лельо Айви, покажи ми нещо. Дай ми знак какво означава това.

— Ама!

Тя си мърмореше нещо и пререждаше колодата карти отново и отново.

— Не виждам нищо. Трябва да има начин. Винаги има начин. Просто трябва да се потърси по-внимателно.

Хванах я нежно за раменете.

— Ама, остави картите. Говори с мен.

Тя вдигна карта с рисунка на врабче със счупено крило.

— Забравеното бъдеще. Знаеш ли как се наричат тези карти? Картите на провидението, защото показват повече от бъдещето. Показват съдбата ти. Знаеш ли каква е разликата?

Поклатих глава. Боях се да кажа каквото и да било. Ама беше станала неконтролируема.

— Бъдещето ти може да се промени.

Погледнах в тъмните й очи, които бяха пълни със сълзи.

— Може би и съдбата може да се промени.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето й и тя поклати глава истерично.

— Колелото на съдбата смазва всички ни.

Не можех да понеса да го чуя още веднъж. Ама не просто изпадаше в мрачното си настроение, както обикновено. Тя полудяваше, а аз бях тук и гледах как това се случва.

Тя се изправи, прибра полите на халата си и се отпусна на колене на пода. Очите й бяха затворени, но беше вдигнала глава към синия таван.

— Чичо Абнър, лельо Айви, бабо Сула… Нуждая се от помощта ви. Простете прегрешението ми, както Господ Бог прощава на всички ни.

Гледах я как чака, шепнейки думите пак и пак. Мина цял час, преди да се откаже, изтощена и победена.

Великите не се появиха.

Когато бях малък, майка ми казваше, че всичко, което човек трябва да знае за Юга, може да се открие или в Савана, или в Ню Орлиънс. Очевидно същото важеше и за живота ми.

Лена не беше съгласна. На следващата сутрин спорехме за това на последните чинове в кабинета по история. Май аз побеждавах.

— Счупената душа не е две неща, Лена. Тя е едно нещо, разделено наполовина.

Когато й разказах и споменах „две души“, Лена чу само тази част с двете и предположи, че аз се предлагам за ролята на „Единия, който е двама“.

— Може да е всеки от нас. Колкото аз съм Единият, който е двама, толкова и всеки друг може да бъде. Погледни ме в очите!

Усещах как в нея се надига паника.

— Не казвам, че аз съм този, Лена. Аз съм обикновен смъртен. Щом е нужен чародеец, за да разруши Реда, ще е необходимо много повече от един смъртен, за да го възстанови, не мислиш ли?

Тя не изглеждаше напълно убедена, но дълбоко в себе си знаеше, че съм прав.

За добро или за лошо, бях само това — смъртен. Това бе източникът на целия проблем между нас. Причината едва да успяваме да се докосваме и да не можем истински да бъдем заедно. Как можех да спася чародейския свят, когато дори не можех да живея истински в него?

Лена понижи гласа си.

— Линк. Той е две неща, инкубус и смъртен.

— Шшш… — Погледнах към Линк, но той тънеше в невежество за нашия спор. В момента се мъчеше да издълбае с химикалката си „Линкубус“ в чина си. — Да ти кажа, напълно съм убеден, че не влиза в определението за „Единия, който е двама“.

— Джон също е две неща, чародеец и инкубус.

— Лена.

— Ридли. Сигурно все още има следа от Сирената вътре в нея, независимо че е смъртна. Две — продължи да изброява тя възможните кандидати. — Ама е гадателка и смъртна. Две неща.

— Не е Ама!

Явно го бях изкрещял, защото целият клас се обърна към нас. Лена се засрами и сведе очи.

— Не е ли, мистър Уейт? Защото ние си мислехме, че е — обади се мистър Евънс. Изглеждаше готов да извади малките розови листчета, с които ни изпращаше при директора за наказание.

— Съжалявам, сър.

Прикрих се зад учебника си и понижих глас.

— Знам, че звучи странно, но станалото е за добро. Сега знам защо се случват всички тези шантави неща — особените сънища, как виждах половината от себе си навсякъде. Всичко вече има обяснение и звучи логично.

Не беше напълно вярно, а и Лена не бе съвсем убедена, но тя не каза нищо повече, нито пък аз. Между жегата и буболечките, Ейбрахам и Бесовете, Джон Брийд и Лилум, обсебваща тялото на учителката ни по английски, имахме достатъчно неща, за които да се притесняваме.

Поне така си казвах.

Плакатите бяха навсякъде, сякаш фактът имаше нужда от реклама. Беше време за Зимния бал и тази година. Организационният комитет — съставен, естествено, от Савана Сноу и нейния фенклуб — реши да го нарече „Снежния бал“24. Савана настояваше, че няма нищо общо с нея и името е избрано само заради горещата вълна, а това бе причината всички останали да го наричаме подигравателно „Кишавия бал“. С Лена смятахме да ходим на бала.

Отначало тя не искаше заради всичко, което бе станало миналата година. Когато й подадох билетите, ме погледна така, сякаш всеки миг щеше да ги подпали.

— Шегуваш се, нали?

— Не, напротив.

Седях срещу нея на масата в столовата и разбърквах леда в содата си със сламка. Нещата не вървяха на добре.

— Как изобщо ти хрумна, че мога да поискам да отида на техните тъпи танци?

— За да танцуваш с мен — казах аз и я погледнах с престорено жален поглед.

— Мога да танцувам с теб в стаята си — протегна ми тя ръка. — Всъщност, я ела! Мога да танцувам с теб веднага, тук.

— Не е същото.

— Няма да дойда.

— Тогава ще отида с някого другиго.

Очите й се присвиха.

— Като Ама.

Тя поклати глава.

— Защо си се заинатил толкова за това? И не ми минавай с номера за танцуването.

— Това е последният ни шанс.

Беше облекчение да се тревожим за нещо толкова безобидно като някакъв гаф по време на танците, а не за унищожението на света, например. Почти бях разочарован, че Ридли не е наоколо, за да съсипе бала със стил.

Накрая Лена се съгласи, въпреки че продължаваше да ми е сърдита. Не ми пукаше. Щях да направя всичко възможно, за да я убедя. Както се развиваха събитията, не бях сигурен, че някога въобще щеше да има други танци в гимназия „Джаксън“.

Седяхме на затоплените метални скамейки на стадиона и похапнахме обяда си сред това, което се предполагаше да бъде студен декемврийски ден. С Лена не искахме да се срещаме с мисис Инглиш, а Линк не искаше да попадне пред погледа на Савана, така че това място бе станало нашето убежище.

— Все още смяташ да дойдеш утре, нали? — попитах аз, като метнах коричка хляб от сандвича си към Линк. Утре вечер бе Снежният бал и като имах предвид настроението и на Линк, и на Лена, шансът да се доберем до него бе петдесет на петдесет.

— Разбира се. Само още не съм решил дали да изправя косата си да стърчи нагоре или не. Нямам търпение да видиш новия ми смокинг — отвърна той и метна коричката обратно към мен.

— Почакай да видиш моя — каза Лена, докато сваляше ластика от китката си и връзваше косата си на конска опашка. — Решила съм да нося палто и ботуши, както и чадър, в случай че някой реши да изсипе цялата киша от Кишавия бал върху мен.

Изобщо не се опитваше да прикрие сарказма в гласа си.

Така се държаха и двамата, откакто ги убедих да отидем на бала.

— Добре де, може и да не идвате с мен. Но това може да са последните танци в Гатлин — или където и да е. И аз ще отида.

— Престани да го казваш. Няма да са последните танци — изнерви се Лена.

— Деца, деца… Без драми и паника! — Линк ме бутна малко по-силно от нужното по рамото. — Ще бъде страхотно. Лена ще оправи всичко.

— Така ли? — усмихна се леко тя. — Май Джон те е ухапал по-дълбоко, отколкото е трябвало.

— Сигурно. Нямате ли някакво заклинание от типа „Нека тези танци не се провалят“? — попита свъсено Линк, който определено бе потиснат след изчезването на Ридли. — О, не, чакай, нямате. Защото те ще са гадни, независимо какво заклинание ще им направиш.

— Защо не пробваш със заклинанието „Оставам си вкъщи и си затварям устата“? След като ти ще водиш Савана Сноу на бала — троснах му се аз, докато сгъвах опаковката на сандвича си.

— Тя ме помоли!

— Тя те покани и на купона след мача и виж как добре се развиха нещата.

Не започвай с това, Итън.

Да, знам, но е вярно.

Лена ме погледна многозначително.

Само го караш да се чувства по-зле.

Повярвай ми, Савана се справя с тази задача по-успешно.

Линк въздъхна.

— Къде е според теб?

— Кой? — попитах аз, макар че и двамата знаехме за кого говори.

— Сигурно създава хаос и проблеми някъде точно в момента.

Лена сгъваше грижливо торбичката от обяда си на по-малки и по-малки квадратчета.

— Определено създава проблеми.

Звънецът удари.

— Така е по-добре — каза тихо Линк и се изправи.

— Определено по-добре — съгласих се аз.

— Можеше да бъде много по-зле, предполагам. Не че съм си падал по нея, или нещо такова. Не е като да съм бил влюбен.

Не бях сигурен кого се опитваше да убеди, но той пъхна ръце в джобовете си и тръгна през игрището, преди да кажа нещо.

— Да, утре определено ще е гадно за него — стиснах аз ръката на Лена, но я пуснах, преди да ми се замае главата.

— Чувствам се толкова зле за него — каза тя. Спря за миг и обви ръце около кръста ми.

Притеглих я към себе си и тя отпусна глава на гърдите ми.

— Знаеш, че съм готова на всичко за теб, нали?

Усмихнах се.

— Знам, че си готова дори да дойдеш на тъпите танци заради мен.

— Да, готова съм. И ще дойда.

Целунах я по челото. Държах устните си, долепени до кожата й, колкото бе възможно, преди да започне да ми става лошо.

Тя вдигна очи към мен.

— Може пък и да успеем да направим утрешния ден забавен. Да накараме Линк да забрави братовчедка ми поне за малко.

— Точно за това говоря.

— Имам идея. Нещо, което да помогне на разбитото линкубиско сърце.

Краят на конската й опашка започна да се къдри.

Тръгнахме заедно през игрището. Така се надявах наистина да имаше заклинание не само за разбити сърца, но и за разбити души.