Прелестен хаос

19.XII Време за скръб

Кремавият лист бе плътен и нагънат осем пъти, завързан с лилава копринена панделка. Намерих го в най-долното чекмедже в тоалетната масичка, точно както бе казала леля Пру. Прочетох го на глас на Сестрите, които се впуснаха в пререкания с Телма за него, докато Ама не ги спря.

— Щом Прудънс Джейн е искала да използваме скъпия китайски порцеланов сервиз, ще го използваме. Няма смисъл да се спори с мъртвите — каза тя и скръсти ръце на гърдите си.

Леля Пру бе починала преди два дни. Стори ми се неправилно да я наричаме „мъртва“.

— Сега остава да ми кажеш, че не иска и погребални картофи27 — каза леля Мърси и размаха възмутено носната си кърпичка.

Проверих в листа.

— Иска. Но не желае да ги приготвя Джанин Мейбъри. И не иска отгоре им да има натрошен чипс.

Леля Мърси кимна с глава важно, сякаш четях „Декларацията за независимост“.

— Право си е. Джанин казва, че така стават по-вкусни, но Прудънс Джейн винаги е твърдяла, че го правят само за да им излиза по-евтино.

Брадичката й потрепери. Леля Мърси бе развалина. Откакто чу за смъртта на леля Пру, само размахваше кърпичката си и се бършеше с нея. Леля Грейс обаче се бе разшетала. Пишеше съболезнователни картички, за да уведоми всички колко им е мъчно на нея и на сестра й за смъртта на леля Пру, въпреки че Телма се опита да й обясни, че обикновено се прави обратното — другите хора се предполагаше да им изпращат такива картички на тях. Леля Грейс я бе погледнала, сякаш Телма се бе побъркала.

— И защо шъ ми ги пращат на мен? Това са мои картички. Прудънс бе моя сестра.

Телма поклати глава, но не каза нищо повече.

Когато възникнеше спор за нещо, ме караха да чета писмото отново. А то бе толкова ексцентрично и особено, колкото бе и самата леля Пру.

„Скъпи момичета“, започваше писмото. За тях си те не бяха Сестрите, а винаги „момичетата“.

Само леля Пру можеше да сложи фейсконтрол за присъстващите на погребението й.

Писмото продължаваше в този дух. Освен изискването всичките Харлон Джеймсовци да присъстват заедно с Лусил, както и малко скандалният подбор на аранжимента на „Изумителна благодат“ и погрешната версия на „Остани с мен“28, най-голямата изненада бе хвалебственото слово.

Искаше Ама да го изнесе.

— Това е абсурдно — изсумтя тя.

— Това е поискала леля Пру. Виж! — Посочих й листа.

Ама не го погледна.

— Значи и тя е глупачка, като всички вас.

Потупах я по гърба.

— Няма смисъл да се спори с мъртвите. — Тя ме изгледа сърдито и аз свих рамене. — Поне не ти се налага да си наемаш смокинг.

Баща ми също се предаде и се надигна от стола си.

— Ами, аз по-добре да започна да търся шотландските гайдари.

В крайна сметка шотландските гайдари ни бяха подарък от Макон. След като чу молбата на леля Пру, той настоя да ги доведе лично от клуб „Хайландс Елк“, Колумбия, столицата на щата. Поне така каза, но доколкото познавах него и системата на Тунелите, бях убеден, че са дошли директно от Шотландия същата сутрин. Те изпълняваха толкова красиво „Изумителна благодат“, че когато хората започнаха да пристигат, никой не искаше да влезе в църквата. Огромна тълпа се струпа на предната алея и по тротоарите и останаха да слушат, докато преподобният не излезе и не ги прикани да заемат местата си.

Останах близо до входа, загледан в множеството. Катафалка — истинска, не като тази на Лена и Макон, спря пред църквата. Леля Пру беше погребана в Съмървил и щеше да остане там, докато „Градината на вечния покой“ не бъдеше възстановена и отново отворена. Сестрите наричаха съмървилското гробище „Новото гробище“, защото съществуваше само от седемдесет години.

Видът на катафалката ми припомни за първия път, когато видях Лена — на път за училище, предишната година. Спомних си как си бях помислил, че е знамение, може би дори за нещо ужасно.

Така ли се оказа?

Като погледнех назад към всичко, което се случи, всичко, което ме бе довело от онази катафалка до тази, все още не можех да кажа със сигурност.

Не заради Лена. Тя винаги щеше да бъде най-хубавото нещо, което някога ми се бе случвало. А защото всичко се бе променило.

И двамата се бяхме променили. Осъзнавах го.

Но Гатлин също се бе променил и това вече ми беше трудно да го разбера.

И така, стоях на входа на църквата и наблюдавах какво се случва.

Оставях го да се случва, защото нямах избор. До Осемнайсетата луна имаше два дни. Ако с Лена не откриехме какво точно иска Лилум — кого всъщност иска, нямаше как да предвидим колко неща още щяха да се променят. Може би тази катафалка също бе знамение за това, което предстоеше.

Бяхме прекарали часове в архива, но не открихме нищо. И все пак знаех, че след края на погребението пак щяхме да отидем там. Нищо друго не ни оставаше, освен да опитваме отново и отново. Дори да изглеждаше безнадеждно.

Не можеш да се бориш със съдбата.

Това ли ми беше казала майка ми?

— Не виждам каретата си с коне. Бели коне, така бях уточнила в писмото си.

Бих познал този глас навсякъде и винаги.

Леля Пру стоеше до мен. Без да блещука, без да сияе. Съвсем обикновена, каквато си беше. Ако не носеше дрехите, с които бе умряла, щях да я взема за някого от гостите на погребението й.

— Ами… имахме проблем с това. Не успяхме да намерим.

Тя не ми обърна внимание.

— Мисля, че бях ясна и за това, че искам Сиси Хъникът да пее „Изумителна благодат“, както пя на службата за Шарлийн Уоткинс. А не я виждам тук. Ама тез приятелчета наистина влагат сърце в изпълнението си, трябва да им се признае.

— Сиси Хъникът каза, че ако искаме да пее, трябва да поканим и Юнис.

Това обяснение задоволи леля Пру. Обърнахме се пак към гайдарите.

— Мисля, че това е единственият химн, който знаят. И не съм много убеден, че са южняци.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че не са.

Музиката се носеше над тълпата, сближаваше хората. Личеше си, че леля Пру е доволна, независимо какво казваше.

— Хубава тълпа се е сбрала. Доста хора са надошли. Повече, отколкот съм виждала от години. Повече, отколкот имаше на погребенията на всичките ми съпрузи, събрани заедно. — Погледна към мен. — Не мислиш ли тъй, Итън?

Усмихнах се.

— Да, госпожо. Хубава тълпа — отвърнах и разхлабих яката на ризата си. Беше почти четирийсет градуса и имах чувството, че скоро ще припадна.

— Сега, моля те, облечи си сакото — виж колко хубаво ти стои смокингът, и покажи малко уважение към починалите, момко.

Ама и баща ми стигнаха до компромис относно хвалебственото слово. Ама нямаше да го произнесе, но щеше да прочете стихотворение. Когато ни каза какво смята да чете, никой не обърна особено внимание. Само дето се оказа, че две от точките в списъка на леля Пру се засичаха по едно и също време. Защото тя избра да прочете химна „Остани с мен“.

Думите ме поразиха като куршуми. Мракът ставаше все по-дълбок, и макар да не знаех каква беше ролята на здрача тук, беше ясно, че се спуска все по-бързо. Не само утеха не намирах никъде и не само радостта и житейската слава отминаваха.

Ама бе права. Както и човекът, написал този химн преди стотина години.

Промяна и упадък бяха единственото, което виждах край себе си.

Не знаех дали тук имаше нещо или някой, който да не се променяше, но ако имаше, щях да го помоля за много повече, отколкото само да остане с мен.

Исках да ме спаси.

Ама прочете химна и сгъна листа обратно в джоба си. В църквата бе толкова тихо, че карфица да паднеше, щеше да се чуе. Тя остана на подиума, неподвижно, потомка и точно копие на гордата Сула пророчицата. И тогава внезапно си дадох сметка какво бе направила тя.

Това не беше стихотворение, не по начина, по който го прочете. Вече не беше и химн.

Бе пророчество.