Прелестен хаос

24.XI Повече грешно, отколкото правилно

Беше Денят на благодарността, което означаваше две неща. Посещение от леля ми Каролин. И годишното „състезание“ между ореховия пай на Ама, ябълковия пай на Ама и тиквения пай на Ама. Ама винаги печелеше, но конкуренцията бе жестока и обсъждането предизвикваше много шум и яростни емоции край масата.

Тази година го очаквах с нетърпение, повече от обикновено. Ама печеше пай за пръв път от месеци и част от мен подозираше, че го прави само за да не заподозре някой, че има нещо необичайно. Но не ми пукаше. В компанията на баща ми, облечен в спортното си сако, а не като миналата година — с пижама, на леля Каролин и Мариан, които играеха на скрабъл със Сестрите, сред носещото се от фурната ухание на пай, почти забравих скакалците и жегата и че леля Пру не беше с нас. По-неприятното беше, че това ми напомни за всички други неща, които забравях напоследък — неща, които не би трябвало да забравям. Чудех се колко още ще мога да помня въобще.

Имаше само един човек, който може би знаеше отговора на този въпрос.

Стоях около минута пред вратата на Ама, преди да почукам. Да получиш отговор за нещо от Ама, беше все едно да се опиташ да извадиш зъбите на алигатор. Тя винаги пазеше тайни. Това бе част от нея, също като бонбоните „Ред Хотс“ и кръстословиците, кухненската й престилка и суеверията й. Може би бе част от същността й на гадател. Но този път бе различно.

Никога не я бях виждал да се отделя от печката на Деня на благодарността, докато пайовете й все още се пекат, или да пропусне да направи любимите на чичо Абнър лимонени целувки. Беше крайно време да си отгледам онези капачки на коленете.

Протегнах ръка, за да потропам.

— Ще влизаш ли най-накрая, или ще пробиеш дупка на килима от стоене там? — провикна се Ама отвътре.

Отворих вратата, готов за гледката на рафтовете, пълни с бурканчета и стъкленици, пълни с всякакви неща, от сол на кристали до пръст от гробищата. Лавиците бяха отрупани с книги и вестници, с тетрадки, изписани с рецептите на Ама. Отдавна бях разбрал, че тези рецепти най-вероятно нямат нищо общо с готвенето. Стаята й винаги ми бе приличала на аптека, наситена с мистерия и с лек за всичко, което те мъчи.

Но днес бе различно. Вътре цареше хаос — като в моята, след като бях изсипал съдържанието на двайсет кутии за обувки на пода. Сякаш бе търсила нещо, което не можеше да намери. Бутилките, обикновено грижливо подредени по рафтовете, с етикетите навън, бяха струпани накуп върху скрина й. Книгите бяха на купчини по пода, на леглото, навсякъде, но не и на лавиците. Някои от тях бяха отворени — стари дневници, изписани на гула, езика на предците й. Имаше и други неща, които никога досега не бях виждал — черни пера, клонки и кошница с камъни.

Ама седеше в средата на този хаос.

Пристъпих напред.

— Какво е станало тук?

Тя протегна ръка и аз я издърпах, за да се изправи.

— Нищо не е станало. Почиствам. Няма да е зле да се опиташ да направиш същото в онзи хаос, който наричаш своя стая — сопна ми се тя. Опитваше се да ме разкара, но аз не поддадох. — Хайде. Върви. Пайовете са почти готови.

Мина покрай мен. След миг щеше да бъде навън, в коридора, на път за кухнята.

— Какво не ми е наред? — изстрелях бързо и Ама замръзна на място.

Първо не каза нищо.

— Ти си на седемнайсет. Предполагам, че повечето неща в теб не са наред — каза накрая, но без да се обърне с лице към мен.

— Имаш предвид като това да пиша с погрешната ръка или внезапно да намразя шоколадовото мляко и бърканите ти яйца? Да забравям имената на хора, които съм познавал през целия си живот? За такива „не наред“ неща ли говориш?

Ама се обърна бавно, кафявите й очи искряха. Ръцете й трепереха и тя бързо ги пъхна в джобовете на престилката си, за да не забележа.

Каквото и да ставаше с мен, Ама беше наясно.

Пое си дълбоко дъх. Може би най-накрая щеше да ми каже.

— Не знам за какво говориш. Но аз… работя по въпроса. Може да има нещо общо с жегата и с тези проклети буболечки, с проблемите на чародейците…

Лъжеше ме. За пръв път в живота си даваше някакъв отговор, колкото и странен да бе той, и това ме стресна още повече.

— Ама, какво не ми казваш? Какво знаеш?

— „Зная, че Изкупителят ми е жив.“21

Погледна ме предизвикателно. Беше ред от химн, с който бях израснал в църквата, докато правех балончета с дъвка и се опитвах да не заспя.

— Ама.

— „Каква утеха тези сладки думи носят“ — довърши тя и ме потупа по гърба.

— Моля те.

Но тя вече бе излязла в коридора и пееше, което беше малко налудничаво. Звучеше, както когато си мислиш, че нещо лошо ще се случи, но се опитваш да се убедиш, че не е така. Ужасът обаче си личи в гласа ти, макар да се надяваш, че ще го прикриеш.

Не можеш.

— „Жив е, жив е Онзи, който умря“ — пееше и ме побутваше пред себе си. — „Живее Той, Водача, неподвластен на смъртта.“

Вратата се затръшна след мен.

— Сега…

Вече бе изминала половината коридор, все още напявайки си останалата част от химна.

— Нека да хапнем, преди лелите ти да са нахлули в кухнята и да изгорят къщата до основи.

Гледах я как подтичва и крещи още преди да е стигнала до кухнята.

— Всички да се съберат в дневната, преди храната ми да е изстинала.

Май щях да имам повече късмет, ако бях попитал нейния Водач, неподвластния на смъртта.

Когато се довлачих до дневната, всички вече бяха заели местата си. Лена и Макон явно току-що бяха пристигнали и стояха в единия край на стаята, а Мариан бе потънала в дълбок разговор с леля Каролин в другия. Ама все още подвикваше нареждания от кухнята, когато птицата се охлаждаше. „Почиваше“, както се изразяваше тя. Леля Грейс се запрепъва към масата, размахвайки кърпичката си.

— Не карай таз хубава птица да чака повече. Умряла е достойно и заслужава нашето уважение.

Телма и леля Мърси се влачеха точно зад нея.

— Ако наричаш „достойна смърт“ изстрела със сачми, предполагам, че си права — измърмори леля Мърси, като мина покрай сестра си, за да седне точно пред бисквитите.

— Не започвай, Мърси Лин. Знаеш, че вегетарианството е една стъпка по-близо до света без бельо и свещеници. Това си е доказан факт.

Лена седна до Мариан, опитвайки се да сдържи смеха си. Дори Макон се затрудняваше да задържи обичайното си хладнокръвно изражение. Баща ми стоеше зад стола на Ама и я чакаше най-накрая да дойде от кухнята, за да го отмести за нея като истински южняшки джентълмен. Като слушах как леля Грейс и леля Мърси се заяждат помежду си, ми стана още по-мъчно за леля Пру. Тя ми липсваше.

Но докато заемах мястото си, забелязах, че още някой го нямаше.

— Къде е Лив?

Мариан погледна към Макон, преди да отговори.

— Тя реши да си остане вкъщи тази вечер.

Леля Грейс чу достатъчно от разговора и реши да се намеси.

— Е, ама туй никак не е американско. Ти покани ли я, Итън?

— Лив не е американка. И, да, поканих я.

Беше почти вярно. Бях помолил Мариан да я доведе. Това си беше покана, нали? Мариан разгъна кърпата си в скута.

— Не мисля, че щеше да се чувства удобно, ако бе дошла.

Лена прехапа долната си устна, сякаш й стана зле.

Заради мен.

Или заради мен, Лена. Не я поканих лично, беше малко… грубо. Чувствам се като кретен.

Аз също.

Нямаше какво повече да си кажем, защото точно тогава Ама влезе, носейки зелена тенджера.

— Добре… Време е да благодарим на бог и да ядем.

Седна, баща ми придърпа стола й и зае своето място. Всички се хванахме за ръце и леля Каролин сведе глава, за да каже молитвата за Деня на благодарността, каквато ни беше традицията.

Чувствах силата на семейството си. По същия начин се бях почувствал, когато се присъединих към чародейския кръг. Въпреки че Лена и Макон бяха единствените истински чародейци тук, пак я усещах. Недоловимото жужене на нашата сила, а не онова на скакалците, поглъщащи града, или на инкубусите, раздиращи небето.

И тогава чух и нещо друго, но не беше благодарствената молитва, а песен, тътнеща в главата ми толкова силно, че се уплаших да не я разцепи на две.

Осемнайсет мъртъвци? Жътварят?

Леля Каролин приключи молитвата си, а аз бях готов да започна моята.

Шест парчета пай по-късно, ореховият — и, разбира се, Ама — бяха обявени за победители. Баща ми се бе оттеглил на обичайната си следпуйкова дрямка на дивана, приклещен между Сестрите. Вечерята бе прекратена прекалено рано, когато всички проявихме гигантската глупост да се отпуснем назад в твърдите си дървени столове и да се предадем.

Не ядох толкова много, колкото обикновено. Чувствах се гузен. Мислех само за Лив, как седи сама в Тунелите на Деня на благодарността, независимо дали за нея бе такъв празник като за нас или не.

Знам.

Лена стоеше на прага на кухнята и се взираше в мен.

Лена. Не е каквото си мислиш.

Тя дойде до плота, където бяха подредени купищата остатъци от вечерята.

— Мисля, че трябва да опаковаш останалото от пайовете на Ама и да го занесеш долу.

— Защо?

Лена сведе засрамено очи.

— Не разбирах как се е чувствала до вечерта, в която Ридли направи заклинанието Furor. Знам какво е да нямаш приятели. Но сигурно е дори още по-ужасно да имаш и да ги загубиш.

— Да не казваш, че искаш да бъдем пак приятели с Лив? — попитах с недоверие аз.

Тя поклати глава. Личеше, че й е трудно.

— Не. Но казвам, че ти вярвам.

— Това да не е от онези тестове, които момчетата не разбират и на които винаги се провалят?

Лена се усмихна и започна да покрива пая с готварското фолио на Ама.

— Не и днес.

Тъкмо тръгвахме към входната врата, когато Ама се появи.

— Къде си мислите, че отивате?

— В „Рейвънуд“. Ще занеса на Лив малко от твоя орехов пай.

Ама се опита да ме стрелне с онзи поглед, но този път не й се получи.

— Значи ми казваш, че ще слизаш в Тунелите.

— Само за да видя Лив, обещавам.

Тя търкаше несъзнателно златния си амулет на гърдите.

— Отиваш и веднага се връщаш. Не желая да чувам за никакви заклинания или огньове, Бесове или някакви други демони. За нито един. Чу ли ме?

Винаги я чувах, дори когато не говореше.

Лена повдигна капака на външната чародейска врата в пода в стаята на Ридли. Все още не вярвах, че ще ме пусне да сляза сам. Но пък момичетата винаги усещат, когато гаджето им мисли как да целуне друго момиче — не сме чак толкова добри в преструвките. И сега случаят не бе такъв.

Подаде ми пая.

— Ще те чакам тук. Искам да поогледам наоколо.

Чудех се дали е идвала в стаята на Ридли от нощта, в която намерихме Джон. Знаех, че се притесняваше за братовчедка си, особено след като вече не притежаваше никакви сили.

— Няма да се бавя дълго.

Целунах я и пристъпих надолу по стъпалата, които не виждах.

Чух гласовете им още преди да ги видя.

— Не съм сигурна дали това е подходяща южняшка вечеря за Деня на благодарността, тъй като никога досега не съм присъствала на такава. Но си я бива, доста е изискана — в сравнение с това, което ям обикновено.

Лив. Звучеше подозрително щастлива.

Знаех чий беше другият глас, не ми беше нужно да го виждам.

— Ти си късметлийка. Аз също не съм имал. Ейбрахам и Силас не си падаха много по празниците. А и да не забравяме, че не се нуждаем чак толкова от храна. Така че няма с какво да го сравня.

Джон.

— Какво, никакъв Хелоуин? Коледа? Ден на подаръците22?

Лив се смееше, но личеше, че въпросът й е сериозен.

— Нито един от тези.

— Това е доста зловещо и тъжно. Съжалявам.

— Не е голяма работа.

— Значи това ти е първият Ден на благодарността — разсмя се тя.

— И на двама ни. Ще го отпразнуваме заедно — добави той.

От думите му и начина, по който ги каза, стомахът ми се сви, сякаш бях ял прекалено много пай и после се бях върнал отново към пуйката.

Подадох глава зад ъгъла. Джон и Лив се бяха привели над масата в кабинета на Макон. На нея имаше две свещи и един алуминиев поднос с вечеря. Пуйка. Почувствах се ужасно, особено след пиршеството, което бе приготвила Ама за нас.

Лив държеше в ръка запалката на Джон и се опитваше да запали свещите на масата.

— Ръката ги трепери.

— Не е вярно — отвърна тя и погледна към ръката си. — Тук става течение.

— Притеснявам ли те? — попита Джон с усмивка. — Всичко е наред, нищо няма да ти направя.

— Притеснена? Моля те — отвърна Лив, но бузите й добиха познатия румен цвят. — Не се боя от теб, ако това си мислиш.

Двамата се гледаха втренчено за миг.

— Ауч! — Лив изпусна запалката и разтърси ръка. Явно си бе изгорила пръста.

— Добре ли си? Дай да видя — каза веднага Джон и грабна ръката й, после разтвори дланта й, за да огледа пръстите. Постави широката си длан върху нейната мъничка ръка и я закри почти изцяло.

Лив прехапа устни.

— Мисля, че трябва да я полея със студена вода…

— Чакай.

— Какво…? — Лив погледна към ръцете им. Джон махна своята и тя размърда невярващо пръстите си. — Как го направи?

Джон изглеждаше засрамен.

— Както ти казах, ако докосна чародеец, поглъщам силите му. Не ги крада. Просто така става.

— Ти си Тавматург. Лечител. Като Риан, братовчедката на Лена. Не си…

— Не се тревожи. Не беше тя. Взех я от едно момиче, с което се сблъсках веднъж.

Не можех да кажа дали беше саркастичен или не.

Облекчение се разля на лицето на Лив.

— Това е забележително. Знаеш го, нали? — каза, загледана в пръста си.

— Не знам нищо. Само че съм изрод по природа.

— Не съм убедена, че природата има нещо общо с това, след като в цялата вселена няма друг като теб, поне доколкото знаем. Но си специален.

Каза го толкова уверено и естествено, сякаш всички вярвахме в това. Сякаш не говореше за Джон Брийд.

— Толкова съм специален, че никой не ме иска — разсмя се той, но някак огорчено. — Толкова специален, че правя неща, които не помня.

— У дома, в Англия, наричаме това „алкохолен тур“ — обикаляш по баровете и някъде по средата вече не само пълзиш, но и не помниш нищо.

— На мен ми се губят цели седмици, Оливия.

Мразех начина, по който произнасяше името й. О-ли-ви-я. Все едно искаше да натърти на всяка сричка и да го задържи на езика си възможно най-дълго.

— Постоянно ли става? — попита с любопитство Лив, но ми се стори, че имаше нещо повече от обичайния й чисто научен интерес. Защото звучеше и натъжено.

Той кимна.

— Освен когато бях затворен в Сиянието. Не че там ставаше нещо, което да си заслужава да се помни.

Прочисти гърлото си и влязох в стаята.

— Така ли? Значи можеш да се върнеш обратно в онова нещо.

И двамата ме погледнаха стреснато. Лицето на Джон се помрачи и момчето, което бе говорило с Лив, изчезна.

— Итън. Какво правиш тук? — попита смутено Лив.

— Донесох ти малко от прочутия орехов пай на Ама. Липсваше ни на вечеря. Нямах намерение да ви прекъсвам.

Само че го направих.

Лив метна кърпата си на масата.

— Не ставай глупав. Не прекъсваш нищо. Ние просто бяхме седнали на вечеря — ако може да се нарекат така съмнителните части на тази птица тук.

— Хей, не говори така за първия ни Ден на благодарността, съкровище — ухили й се Джон, а после ме погледна предизвикателно.

Не му обърнах внимание.

— Лив, може ли да ми отделиш една минута?

Тя отмести стола от масата си.

— След теб, Водачо.

Усещах очите на Джон, забити в гърба ми, докато излизахме от стаята.

Съкровище.

Сграбчих Лив за ръката, веднага след като бяхме достатъчно далече, за да не може да ни чуе дори един инкубус.

— Какво правиш?

— Опитвам се да вечерям — каза невинно тя. Бузите й поруменяха, но не ме гледаше дръзко.

— Имам предвид, какво правиш с него?

Тя постави ръце на кръста си.

— Нещо конкретно ли търсиш? Затова ли се нуждаеш от мен?

Вървяхме към „Lunae libri“, вече бяхме стигнали до високите рафтове с книги. Факлите по стените се запалваха сами, бележейки пътя, по който минавахме. Лив взе една.

— Последно бях чул, че той не яде нищо друго, освен чипс „Доритос“.

— Не яде. Просто ми правеше компания. Като… приятел.

Застанах пред нея и тя спря на място.

— Лив. Той не ти е приятел.

Тя ме погледна раздразнено.

— Тогава какъв ми е? Щом си такъв експерт.

— Не знам какъв е или на какъв се преструва, но знам, че не ти е приятел.

— А теб какво те интересува?

— Лив, можеше да дойдеш у нас тази вечер. Беше поканена. Макон и Мариан бяха там. Искаха да бъдеш с тях.

— Това си е било направо невероятна покана. Как ли съм я пропуснала?

Знаех, че чувствата й бяха наранени, но не знаех как да оправя нещата. Трябваше да я поканя сам.

— Имах предвид, всички искахме да дойдеш.

— Сигурна съм, че си искал. Също както съм сигурна, че все още мога да покажа синините от последната си среща с Лена.

— Причината бе в заклинанията на Ридли, знаеш го. Пък и ти изобщо не й се даде.

Тя се отпусна.

— Знаех, че можех да дойда у вас тази вечер. Но не ми е мястото там. Не принадлежа никъде всъщност. Както и Джон, предполагам. Може би смъртните и инкубусите не са чак толкова различни.

— Но ти имаш място, на което принадлежиш, Лив. И не е нужно да оставаш тук долу с него. Не си чудовище.

За разлика от него.

Итън? Всичко наред ли е!

Лена се свърза с мен.

Да, Лена. Връщам се след минутка.

Не бързай.

Това беше нейният начин да ми каже, че няма нищо против да си говоря с Лив, независимо дали самата Лив го вярваше или не.

Тя ме гледаше втренчено.

— Какво всъщност правиш тук? Защото съм убедена, че едва ли си загрижен за социалния ми живот.

— Грешиш.

Все още държах подноса с пай.

Тя го взе, махна фолиото и си отчупи парче пай.

— Ммм… Вкусно. Значи няма нищо ново, за което трябва да знам? — попита, докато отчупваше още едно парче. Паят на Ама беше добро средство за разсейване.

— Какво знаеш за Колелото на съдбата?

Тя ме погледна изненадано.

— Странно, че питаш.

И просто така въпросът за личния й живот бе затворен и се върнахме към любимата й тема — всичко друго.

— Защо?

— Мисля за това, откакто намерихме Вратата на времето.

Извади червения си бележник и го отвори по средата. Там имаше рисунка на три съвършено очертани кръга, всеки един разделен от спици на колело в различни цветове.

— Само това си спомням от вратата.

— Изглежда ми точно. Каза, че е някакъв вид код?

Тя кимна.

— Не съм сигурна, защото ти отвори вратата, без да ги използваш. Но потърсих символа в библиотеката на Макон.

— И?

Лив посочи рисунката.

— Повтарящ се кръг. Мисля, че има нещо общо с това, което наричаш „колело на съдбата“.

— И с Temporis Porta.

— Мисля, че да. Но едно не разбирам.

— Какво?

Нещо, което Лив не разбираше, винаги бе лош знак.

— Вратата се отвори сама. Ти дори не докосна някой от кръговете. Ако не го бях видяла с очите си, нямаше да повярвам, че е възможно.

Спомних си допира на твърдото офиково дърво под челото си.

— А пък аз не успях изобщо да мина.

— Но каза, че не разбираш защо. — Все още не схващах накъде водеше мисълта й.

— Каквото и да е това колело на съдбата, мисля, че е свързано с теб, не с мен.

Кимнах и я оставих да вярва в това, но знаех, че не е истина. Все още чувах гласа на Ама в главата си.

Колелото на съдбата ще смаже всички ни.