Прелестен хаос

9.X Изненадващи открития

Седяхме в архива на фона на светлината на мигащите свещи. Стаята бе сравнително запазена, което си бе направо чудо. Архивът бе подгизнал, не изгорял — благодарение на автоматичните пръскачки на тавана. Тримата се бяхме разположили край дългата маса в центъра на стаята и чакахме, пиейки чай от термос. Разбърквах разсеяно моя.

— Не трябва ли Съветът да те посети в „Lunae libri“.

Мариан поклати глава.

— Не съм сигурна дали дори биха ме допуснали там. Това е единственото място, на което ще говорят с мен.

— Съжалявам — каза Лена.

— Няма за какво да съжаляваш. Само се надявам…

Резкият пукащ звук на светкавица изпълни стаята, после се разнесе гръм и избухнаха ослепителни лъчи светлина. Не беше като Пътуването на инкубусите, а нещо друго. Първо се появи книгата.

„Хроники на чародейците“.

Това беше заглавието, изписано на корицата. Книгата се приземи на масата между нас. Бе толкова огромна, че дървените дъски изскърцаха от тежестта й.

— Какво е това? — попитах аз.

Мариан постави пръст до устните си.

— Шшш…

Появиха се три фигури в плащове, една след друга. Първи беше висок мъж с гола глава, който вдигна високо ръка. Тътенът спря веднага. Втората беше жена, която отметна назад качулката си, за да разкрие неестествената си смайваща белота — бяла коса, бяла кожа и толкова бели ириси, че сякаш бяха направени от нищото. И накрая мъж с размерите на бейзболист защитник изплува от мрака между масата и старото бюро на майка ми, разпилявайки документите и листовете по пода. В ръка държеше голям месингов пясъчен часовник. Но той бе празен, без нито една песъчинка вътре.

Единственото общо помежду им беше облеклото — черните плащове с качулки и странните очила, които носеха, сякаш това бе някаква униформа.

Огледах очилата по-внимателно. Бяха направени от златни, сребърни и бронзови нишки, преплетени в дебела плитка. Стъклото бе насечено на фасети като диамант в годежния пръстен на майка ми. Чудех се как успяваха да виждат.

— Salve, Мариан от „Lunae libri“, Пазителко на света, на истината и на света без край. — Почти подскочих от ужас, защото говореха в съвършен унисон, като един човек. Лена ме стисна за ръката.

Мариан пристъпи напред.

— Salve, Велик отвъден съвет на пазителите. Съвет на мъдростта, на знанието и на това, което не може да бъде узнато.

— Знаеш ли каква е целта на посещението ни?

— Да.

— Имаш ли да ни кажеш нещо, което не знаем?

Мариан поклати глава.

— Не.

— Признаваш ли, че си предприела действия извън допустимите от Реда, нарушавайки свещения си обет?

— Допуснах ученичката ми, която бе под моя отговорност, да извърши такива, да.

Исках да се намеся и да обясня, но между съвършения звук на техните хорови гласове и белите очи на жената едва успявах да си поема дъх.

— Къде е споменатата?

Мариан обгърна своя плащ по-плътно до тялото си.

— Не е тук. Отпратих я надалече.

— Защо?

— За да я предпазя.

— От нас ли? — попитаха тримата без никаква следа от емоция.

— Да.

— Ти си мъдра, Мариан от „Lunae libri“.

Точно сега Мариан изобщо не изглеждаше мъдра, а по-скоро ужасена.

— Чела съм „Хрониките на чародейците“ — историите и сведенията за чародейците, които съхранявате. И знам как постъпвате със смъртните, извършили нарушение — като нея. Знам и как постъпвате с чародейците.

Те изучаваха Мариан като насекомо под лупа.

— Грижа ли те е за нея? За тази, която вече няма да бъде Пазителка? За човешкото момиче?

— Да. Тя ми е като дъщеря. И вие нямате право да я съдите.

Гласовете се извисиха.

— Не смей да говориш за силата и правомощията ни. Тук говорим за твоите.

И тогава чух друг глас, глас, който бях чувал толкова други пъти, когато се бях чувствал безпомощен като сега.

— Простете, господа, мадам… Но ние тук на юг не говорим така с една дама. — Макон се появи зад нас, а Бу Радли стоеше до краката му. — Ще ви помоля да проявите повече уважение към доктор Ашкрофт. Тя е уважаваният и обичан Пазител на нашата общност. Обичана от мнозина, които притежават голяма сила в света и на чародейците, и на инкубусите.

Макон бе безупречно облечен. Бях убеден, че е със същия костюм, който носеше на Дисциплинарната среща, на която дойде, за да спаси Лена от мисис Линкълн и готовата да я линчува тълпа.

Леа Рейвънуд се материализира до него в черния си плащ. Бейд, планинската й лъвица, изръмжа в краката й.

— Брат ми казва истината. Семейството ни подкрепя него и Пазителя. Трябва да знаете това, преди да продължите по този път. Доктор Ашкрофт не е сама тук.

Мариан погледна Макон и Леа с благодарност.

Някой друг се появи зад Леа.

— И ако трябва да съдите някого, това съм аз — каза решително Лив, мина покрай Леа и Макон и застана крачка пред тях. — Не съм ли аз тази, която сте дошли да накажете? Е, ето ме.

Мариан я сграбчи за ръката и я дръпна назад.

Членовете на Съвета я огледаха с важни, строги изражения на лицата си.

— Мнението на инкубуса и сукубата не ни интересува.

— Те застават тук от името на семейството ми — каза Лив. — Нямам никой друг освен професор Ашкрофт.

— Ти си смела, човешко дете.

Лив не помръдна, нито пусна ръката на Мариан.

— Благодаря.

— И глупава.

— Така са ми казвали. Доста често, всъщност.

Лив ги погледна, сякаш изобщо не се страхуваше, но знаех, че това не може да е вярно. Гласът й обаче не го издаваше. Като че ли бе облекчена, че този момент най-накрая е дошъл и може да спре да се бои от него. Съветът обаче не бе свършил с нея.

— Ти бе дала свещен обет и избра да го нарушиш.

— Избрах да помогна на приятел. Избрах да спася живот. И бих го направила отново — отвърна Лив.

— Не си ти тази, която трябва да взема такива решения.

— Приемам последствията от действията си. Както казах, направих го и ще го направя отново, ако се наложи. Така правиш, когато трябва да помогнеш на хората, които обичаш.

— Любовта не е обект на интереса ни — отговориха гласовете като един.

— „Всичко, от което се нуждаеш, е любов.“

Лив цитираше „Бийтълс“ на Съвета на пазителите. Щом ще се проваляше, явно искаше да се провали със стил.

— Разбираш ли какво казваш?

Лив кимна.

— Да.

Членовете на Съвета се огледаха из стаята, очите им се местеха от Лив до Мариан, Макон и Леа и обратно.

Изпука светкавица и стаята се изпълни с горещина и енергия. „Хрониките на чародейците“ започнаха да светят.

Високият мъж се обърна към другите двама, гласът му звучеше по-дълбок, по-плътен без гласовете на останалите.

— Ще обсъдим това, което бе казано на Пазителите. Трябва да бъде платена цената за деянието. И тя ще бъде платена.

Макон сведе глава.

— Пожелаваме ви безопасно пътуване. Посетете ни и следващия път, когато минавате през нашия град. Надявам се да имате възможност да останете по-дълго и да опитате от прочутия ни пай с извара.

Жената с млечнобелите очи свали очилата си и го погледна. Но беше невъзможно да се каже дали наистина го виждаше, защото очите й изобщо не се движеха.

Светкавицата изпука отново и те изчезнаха. Разнесе се гръм, докато книгата се размърдваше върху масата в следващите няколко секунди. После и тя изчезна, последвайки мрачните фигури в ярката светлина.

— По дяволите! — простена Лив и припадна в ръцете на Мариан.

Аз стоях застинал на място.

Нито дяволите, нито самият ад можеха да се сравнят с това.

След като Макон се убеди, че Пазителите са си отишли, се отправи към вратата.

— Мариан, неприятно ми е, че трябва да те оставя, но има няколко неща, за които се налага да се погрижа. Или по-скоро, да се погрижим.

Лив усети намека и тръгна след него.

Но Макон не гледаше към нея.

— Лена, бих искал да дойдеш с мен, ако нямаш нищо против.

— Какво? — попита объркано тя.

Лив вече бе взела дневника си и изглеждаше дори по-объркана от нея.

— Аз мога да помогна. Знам къде са всички книги…

— Това е прекрасно, Оливия. Но информацията, която търся, не е в книгите, които си чела. Членовете на Съвета не предоставят на другите Пазители достъп до информация, свързана с произхода на самия Съвет. Тези сведения се пазят от чародейците.

Кимна към Лена, която вече прибираше своите неща в чантата си.

— Разбира се, да — отвърна Лив, но личеше, че е засегната. — Мога да си представя какво е.

Макон се спря на вратата.

— Леа, имаш ли нещо против да оставиш Бейд? Мисля, че Мариан може да се възползва от компанията й.

Което всъщност означаваше, че не искаше да оставя Мариан сама тази нощ без деветдесеткилограмов охранител до себе си.

Леа почеса голямата котка по главата.

— Нямам нищо против. И без това трябва да се върна в Здравния център, а те не са много гостоприемни с животните.

Бейд заобиколи масата, около която се бяхме събрали, и си избра местенце близо до Мариан.

Лена ме погледна. Личеше й, че не желае да ме оставя сам с Лив и Мариан, но не искаше и да откаже на Макон. Особено когато той бе помолил нея за помощ, а не Лив.

Хайде, върви. Всичко е наред, Лена. Добре съм.

Тя ми отговори с много демонстративна целувка и многозначителен бърз поглед, който хвърли към Лив. И после двамата с чичо й ни оставиха.

След като тръгнаха, седнах в архива с Лив и Мариан; исках да се насладя на този миг, колкото се можеше по-дълго. Не помнех кога за последно бяхме седели така тримата и усещането ми бе липсвало. Да гледам как Лив и Мариан си подхвърлят цитати, а аз да се издънвам с грешното предположение.

Лив най-накрая се надигна.

— Трябва да тръгвам. Не искам да ви вкарвам в повече проблеми.

Мариан гледаше втренчено дъното на чашата си с чай.

— Оливия, мислиш ли, че не бих могла да те спра, ако бях поискала?

Лив имаше вид, сякаш не можеше да реши дали да се разплаче, или да се разсмее.

— Ти дори не беше там, когато помогнах на Итън да освободи Макон от Сиянието.

— Бях там, когато слезе в Тунелите с Итън и Линк. Можех да те спра тогава — каза с треперещ глас Мариан. — Но някога имах приятелка. И ако можех да върна времето, ако можех да направя нещо, за да я спася, щях да го направя. Сега я няма и вече нищо не може да я върне обратно.

Стиснах ръката й.

— Съжалявам — каза Лив. — И съжалявам, че те вкарах в толкова много проблеми. Искаше ми се да убедя Пазителите да те оставят на мира.

— Не можеш. Никой не може. Понякога всеки постъпва правилно и въпреки това остава каша за разчистване. И някой трябва да поеме отговорността.

Лив гледаше в една от подгизналите кутии на пода.

— Трябваше да съм аз.

— Не съм съгласна. Това беше моят шанс да попадна на друг приятел. Някой, когото обичам много — усмихна се Мариан и се пресегна към ръката на Лив. — А и трябва да има поне един библиотекар в този град — независимо дали ще е Пазител.

Лив я прегърна и я притисна в прегръдките си така, сякаш никога вече не смяташе да я пусне. Мариан отвърна на прегръдката й, после погледна към мен.

— Итън, ще ти бъда благодарна, ако изпратиш Лив до „Рейвънуд“. Ако й дам колата си, не съм сигурна, че ще си я получа цяла обратно.

Прегърнах Мариан и й прошепнах:

— Бъди внимателна.

— Винаги съм.

Трябваше да обикаляме много по улиците на опустошения Гатлин. Така че пет минути по-късно минах покрай нашата къща, а Лив бе до мен на предната седалка — както преди, когато доставяхме книги от библиотеката или когато отивахме в „Дейри Кийн“. Както миналото лято.

Но преобладаващото навсякъде кафяво и неспирното жужене на десетките хиляди скакалци ми напомняше, че не е.

— Почти надушвам пая оттук — каза Лив, поглеждайки към къщи с копнеж.

Погледнах към отворения прозорец.

— Ама от доста време не е правила пай, но сигурно надушваш пърженото й пиле с орехи.

Лив въздъхна.

— Нямаш представа какво е да живееш в Тунелите, особено когато Кухнята не е съвсем наред. Седмици наред вече карам само на запасите си от „Хобнобс“. Ако не получа нова доставка, съм загубена.

— Нали знаеш, че наблизо има едно нещо, наречено „Стоп енд Шоп“? Магазин?

— Знам. Има освен това и нещо, наречено „пърженото пиле с орехи на Ама“.

Знаех накъде водеше този разговор и още преди Лив да довърши изречението си, бях отбил към алеята пред нас.

— Хайде. Обзалагам се, че е изпекла и бисквити.

— Убеди ме!

Ама прегърна Лив силно — личеше, че още й е жал за нея след станалото през лятото. За щастие Сестрите бяха заспали. Не се чувствах готов да отговарям на въпроси от типа защо в къщата има момиче, което не е Лена.

Лив започна да се тъпче по-бързо, отколкото се справяше Линк в най-добрите си дни. Докато аз бях на третото си парче, тя вече протягаше чинията си за втори път.

— Това е второто най-добро пържено пиле, което съм яла в живота си — каза тя, докато си облизваше пръстите.

— Второто най-добро? — попитах аз, но видях как изненадано я изгледа Ама. Защото по стандартите на Гатлин Лив току-що изрече най-голямото богохулство. — Кое тогава е най-доброто?

— Това, което ще изям сега. А може би онова след него — отвърна Лив и плъзна чинията си по масата.

Видях как Ама се усмихна доволно, докато сипваше втората порция.

— Почакай да стане готово последното, топло-топло от тигана. Не си вкусвала такова нещо досега, нали, Оливия?

— Не, госпожо. Но освен това не съм яла домашно приготвена храна от Седемнайсетата луна насам.

Ето пак. Познатият облак надвисна отново в кухнята и аз избутах чинията си. Хрупкавата коричка вече не ми се услаждаше.

Ама подсуши дървената си лъжица с кърпа.

— Итън Лоусън Уейт. Отиди да донесеш на приятелката си нещо от килера, от най-хубавите ми провизии, на най-горната лавица.

— Да, госпожо.

Ама се провикна след мен, преди да стигна до коридора.

— И не вземай от бурканите с туршията от динени кори. Пазя я за майката на Уесли. Тази година се вкисна.

Вратата на мазето беше срещу стаята на Ама. Дървените стъпала бяха покрити с черни следи от изгоряло от онзи път, когато с Линк оставихме там горещата тенджера, докато се опитахме сами да си направим оризови лакомства. Почти изгорихме дупка в едното стъпало и Ама ми беше сърдита с дни. Всеки път, когато слизах тук, нарочно стъпвах върху отпечатъка.

Слизането в мазе в Гатлин не се различава много от преминаването през някоя чародейска врата. Мазето ни не можеше да се сравни с Тунелите, но винаги мислех за него като за някакъв подземен свят. Под леглата и мазетата — това са местата, където се пазят най-добре тайните в нашия град. Съкровището може да бъдат купчини списания, натрупани в килера, или бисквитите на Ама, престояли една седмица в направо гигантския й фризер. И в двата случая се връщаш със стомах или ръце, пълни с нещо.

В края на стълбището имаше рамка за врата, но без истинска врата — просто платнена завеса. Отместих я, както бях правил хиляда пъти преди, и ето я, безценната и многократно награждавана колекция на Ама. Всяка къща в града си има килер, но този сигурно бе най-добрият в цели три окръга. В бурканите на Ама имаше всичко — от туршия от динени кори и най-финия зелен грах до мариновани кръгли лукчета и съвършени зелени домати. Да не споменаваме пълнежа за пай и сладката — от праскови, сливи, ревен, ябълки, череши. Лавиците се простираха толкова надалече и навътре, че зъбите ме заболяваха само като ги гледах.

Прокарах ръка по най-горния рафт, където Ама държеше всичките си сладка и туршии победители, тайните рецепти и бурканите, които пазеше за специални случаи. Всичко бе подредено и описано така, сякаш бяхме в армията и те бяха пълни с пеницилин или амуниции — а може би мини, защото трябваше да ги държим точно толкова внимателно.

— Каква гледка само — каза Лив, която бе застанала на прага.

— Изненадан съм, че Ама те е пуснала тук долу. Това е тайното й скривалище.

Лив взе един буркан и го вдигна пред себе си.

— Толкова е лъскаво.

— Сладкото трябва да искри, плодовете да са плътно долепени. В туршиите всичко трябва да е нарязано равномерно, морковчетата да са на хубави кръгли резени, на еднакви пластове.

— Какви пластове?

— Ето, виждаш ли как са подредени в буркана?

— Ясно — усмихна се Лив. — Как ще се почувства Ама, ако разбере, че разкриваш тайните на кухнята й?

Ако имаше някой, който да знае това, наистина бях аз. Бях до Ама в кухнята по-дълго, отколкото можех да помня, изгарях ръцете си на всичко, което не се предполагаше да докосвам, пъхайки камъчета и клонки и всякакви други неща в неподозиращите буркани. Ако Ама не ме докопаше преди това, което често ставаше.

— И трябва водата да покрива това, което е вътре.

— Мехурчетата добри или лоши са?

Засмях се.

— Никога няма да видиш мехурче в буркан, приготвен от Ама.

Лив ми посочи към най-долния рафт. Там имаше буркан, толкова пълен с мехурчета, че човек можеше да си помисли, че Ама е искала точно тях да затвори в него, а не черешите. Приклекнах пред рафта и го извадих. Беше стар буркан, покрит с паяжини. Никога досега не го бях забелязвал.

— Този не може да е на Ама. — Завъртях го в ръце. Имаше надпис: „От кухнята на Прудънс Стейтъм“. Поклатих глава. — На леля Пру е. Явно е по-смахната, отколкото мислех.

Никой никога не даваше на Ама нещо, излязло от друга кухня. Не и ако милееха за живота си. Докато прибирах буркана отново на мястото му, забелязах мръсна примка, висяща в сянката от най-долния рафт.

— Чакай, какво е това? — Дръпнах я и рафтовете издадоха скърцащ звук, сякаш щяха да се разпаднат върху нас. Опипах с ръка и намерих мястото в стената, откъдето излизаше въжето. Дръпнах отново и стената започна да поддава. — Тук има нещо.

— Итън, внимавай!

Рафтовете бавно се отместиха назад, разкривайки друго скрито пространство зад себе си.

Зад стената на килера имаше тайна стая с груби тухлени стени и мръсен под. Стаята продължаваше в мрачен тунел. Пристъпих вътре.

— Това един от Тунелите ли е? — попита Лив, поглеждайки в мрака, прострял се пред мен.

— Мисля, че е смъртен тунел — отвърнах аз.

Лив изглеждаше в безопасност, някак мъничка в килера, заобиколена от старите съкровища на Ама, цветни дъги от плодове и зеленчуци, пленени в буркани.

Внезапно осъзнах къде се намирам.

— Виждал съм снимки на скрити стаи и тунели като този. Робите бегълци са ги използвали, за да напускат къщите нощем, без да бъдат видени.

— Да не казваш…

Кимнах.

— Итън Картър Уейт или някой друг от това семейство е бил част от „подземния път“18.