Прелестен хаос

21.XII Изоставените

Лена не беше в стаята си в „Рейвънуд“. Седнах на леглото й да я изчакам и вперих поглед в тавана. Замислих се за нещо и взех възглавницата й, после зарових лице в нея. Спомних си как миришеха възглавниците на мама, след като си бе отишла. Беше като магия за мен, сякаш част от нея все още съществуваше в моя свят. Исках Лена да има поне това.

Спомних си как счупихме леглото й, онзи път, когато покривът падна върху нас, и другия, когато се бяхме разделили и мазилката се сипеше отвсякъде. Погледнах стените, сетих се за думите, които се изписаха сами върху тях, когато Лена за пръв път ми каза как се чувства.

Не само ти си влюбен.

Стените в стаята вече не бяха стъклени. Изглеждаше така, както в първия ден, когато се срещнахме. Може би по този начин Лена се опитваше да задържи нещата. Като ги върне както са били в началото, когато пред нас имаше море от възможности. Не можех да мисля повече за това…

Навсякъде имаше изписани думи, предполагам, защото така се чувстваше тя.

Не ставаше по този начин. Не можеш просто да върнеш часовника обратно. Нямаше да се получи за никого. Дори за нас.

Стореното бе сторено.

Мисля, че тя също го знаеше, защото бе оставила съобщение за мен, изписано по стените на стаята си с черен маркер. Като в доброто старо време.

Отпуснах глава на стената до думите.

Лена.

Тя не ми отговори.

Лена, ти не си изоставена. Ти си оцеляла.

Думите й започнаха бавно да изплуват в съзнанието ми, накъсано…

Няма да оцелея, няма да преживея това. Не можеш да го искаш от мен.

Знаех, че плачеше. Представих си я как лежи на зелената трева в „Грийнбриър“. Това бе следващото място, на което щях да я потърся.

Не бива да си сама. Изчакай ме. Идвам.

Толкова много неща исках да й кажа, че не знаех откъде да започна и просто спрях. Изтрих очи с ръкава на блузата си и отворих раницата си. Извадих резервния маркер, който Лена държеше в нея, така, както хората си държат резервната гума в багажника на колата си.

За пръв път свалих капачката му и стъпих върху момичешкия стол пред нейната стара бяла тоалетна масичка. Той простена под тежестта ми, но ме издържа. А и не ми беше нужно много време. Очите ми пареха от сълзите в тях и ми бе трудно да гледам.

Започнах да пиша по тавана, там, където мазилката бе напукана, над главите ни, където се бяха появявали толкова други думи, по-хубави думи, пълни с надежда.

Не бях голям поет, но пишех истината и това беше достатъчно.

Открих я да лежи сред овъглената трева в „Грийнбриър“, на същото място, където я бях намерил, когато потроши стъклата на прозорците в училище. Ръцете й бяха пъхнати под главата, както тогава. Взираше се в тънката ивица синьо небе над нас.

Легнах до нея.

Тя не се опитваше да прикрие сълзите си.

— Различно е, знаеш ли? Небето изглежда различно сега.

Говореше на глас, не използваше Келтската нишка. Внезапно говореното бе станало нещо специално. Както и всички други обикновени неща.

— Така ли?

Тя си пое тежко дъх.

— Когато те срещнах за първи път, това ми направи най-голямо впечатление. Погледнах към небето и си помислих: „Ще обикна това момче, защото дори и небето изглежда различно“.

Не можах да й кажа нищо, гърлото ми бе пресъхнало, не можех да дишам.

Но Лена не бе свършила.

— Помня точния момент, в който те видях. Бях в колата си. Ти играеше баскетбол навън с приятелите си. И топката излезе от игрището и ти изтича да я вземеш. И погледна към мен.

— И аз го помня. Не знаех, че си ме видяла.

Тя се усмихна.

— Да те видя ли? Аз почти се блъснах с катафалката.

Погледнах отново към небето.

— Вярваш ли в любовта отпреди първия поглед, Лена?

А ти вярваш ли в любовта след последния поглед, Итън?

След смъртта, това искаше да каже тя.

Не беше честно. Трябваше да се оплакваме за вечерния си час. Да се опитваме да намерим място освен „Дейри Кийн“, където да получим работа през лятото заедно. Да се тревожим дали ще постъпим в един и същи колеж. Не това.

Тя се претърколи по тревата и се отдалечи от мен, хлипаше и скубеше нещастните стръкчета трева, които попаднеха под ръцете й. Отметнах внимателно косата й встрани и й прошепнах:

— Да.

Какво?

Вярвам в любовта след смъртта.

Лена изхлипа.

Може би така ще го помня, Лена. Може би за мен животът след смъртта ще бъде да те запомня.

Тя се обърна и ме погледна.

— Искаш да кажеш, както майка ти помни теб?

Кимнах.

— Не знам в какво точно вярвам. Но заради теб и заради майка ми знам, че вярвам.

И аз вярвам. Но искам да си тук, с мен. Не ми пука дали ще бъде горещо като в ада и всяко листенце ще умре. Без теб нищо няма да има значение.

Знаех колко й е трудно, защото мислех само за едно — как не искам да я оставям. Но не можех да го кажа. Само щеше да влоши нещата.

Не говорим за мъртви листенца и тревички. Знаеш го. Светът ще се самоунищожи, заедно с всички хора, които обичаме.

Лена поклати глава.

— Не ме интересува. Не си представям свят, в който те няма.

— Може би ще успееш да си представиш света, който винаги съм искал да видя. — Пресегнах се към задния си джоб и извадих оттам нагънатата, измачкана карта, която висеше години наред на стената ми. — Може би ще го видиш заради мен. Отбелязал съм маршрутите със зелено. Не си длъжна да я използваш. Но ми се иска някой да го направи. Планирам го отдавна — всъщност през целия си живот. Това са местата от любимите ми книги.

— Помня — каза тя с тих глас. — Джак Керуак.

— А може да си направиш своя карта. — Усетих как тя затаи дъх. — Смешното е, че преди да те срещна исках само да се махна колкото е възможно по-скоро от този град. Малко иронично, не мислиш ли? Никой не може да отиде по-далече оттам, накъдето съм тръгнал, а сега бих дал всичко, за да остана тук.

Лена ме бутна с ръце по гърдите и се отдръпна назад. Картата падна на земята между нас.

— Не го казвай! Никъде не отиваш!

Наведох се и вдигнах картата, на която бяха отбелязани всички места, на които бях мечтал да отида, преди да разбера кое е мястото, където принадлежах.

— Просто ми я пази, става ли така?

Лена се взираше в нагънатия лист, сякаш бе най-опасното нещо на света. После вдигна ръце и свали гердана от шията си.

— Ако ти ми пазиш това.

— Лена, не.

Но той висеше във въздуха между нас и тя просто го пусна — сребристото копче, червената нишка, коледната звезда, всичките й спомени — в дланта ми. Протегнах ръка и повдигнах брадичката й, за да ме погледне.

— Знам, че е трудно, но можем да се престорим, че не се случва. Искам да ми обещаеш нещо.

— Какво? — Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Трябва да останеш тук и да обвържеш новия Ред със заклинания, или каквато там е ролята ти в това. Иначе всичко, което ще направя, ще бъде напразно.

— Не можеш да искаш това от мен. Вече го преживях веднъж, когато мислех, че чичо Макон е мъртъв, и видя как се справих. Или по-точно, как не се справих — допълни тя с пресипнал глас. — Няма да успея без теб.

Обещай ми, че ще опиташ.

— Не! — разтърси глава Лена с разширени от ужас очи. — Не можеш да се откажеш. Трябва да има друг начин. Все още има време. — Вече изпадаше в истерия. — Моля те, Итън.

Сграбчих я и я притиснах, без да ме интересува дали от допира ни кожата ми щеше да пламне. Щеше да ми липсва всичко от нея.

— Шшш… Всичко е наред, Лена.

Не, не беше.

Заклех се пред себе си, че ще намеря начин да се върна при нея, както майка ми бе открила път към мен. Това бе обещанието, което направих, дори и да не успеех го спазя.

Затворих очи и зарових лице в косата й. Исках да запомня това. Как сърцето й туптеше до моето, когато я прегръщах. Уханието на лимони и розмарин, което ме бе довело до нея, още преди да я познавах. Когато настъпеше моментът, исках това да е последното нещо, което щях да помня. Последната ми мисъл.

Лимони и розмарин. Черна коса и очи в зелено и златно.

Тя не каза нищо повече и аз спрях да я подтиквам да проговори, защото така или иначе не чувахме нищо, освен как сърцата ни се разбиват на парченца и над нас надвисва последната дума, онази, която отказвахме да кажем.

Онази, която щеше да дойде, независимо дали щяхме да я произнесем или не.

Сбогом.