Беше нужно повече от просто убеждаване, за да накарам Ама да ме пусне на купона на Савана Сноу. А нямаше начин да се измъкна тайничко. Ама вече не излизаше никъде. От онова гледане на картите таро в криптата на вуду кралицата не беше ходила до Уейдърс Крийк. Нямаше да си го признае, но когато веднъж я попитах защо вече не се прибира в своята къща, тя стана отбранителна.
— Мислиш ли, че мога да оставя Сестрите да се грижат сами за себе си? Знаеш, че Телма не е съвсем на себе си от инцидента насам.
— О, мис Ама. Стига си вдигала пара. Може малко да бях объркана, ама сега съм си съвсем наред — провикна се Телма от съседната стая, където оправяше леглата.
Леля Мърси обичаше да спи с една възглавница и две одеяла. Леля Грейс предпочиташе две възглавници и едно одеяло. Леля Мърси не понасяше използвани вече одеяла, което означаваше, че трябва да бъдат изпрани, преди да ги поставиш близо до нея. Леля Грейс не обичаше възглавници, които миришат на коса, дори тя да е нейната собствена. Тъжното е, че след „инцидента“ вече знаех повече за техните предпочитания относно възглавниците и тайните местенца за криене на шоколадов сладолед, отколкото някога съм искал да знам.
Инцидентът.
Използвахме думата „инцидент“ за катастрофата на мама. Сега беше любезният южняшки код за състоянието на леля Пру. Не знаех дали това ме караше да се чувствам по-добре или по-зле, но след като Ама започна да я използва, нямаше шанс да я накарам да се откаже.
И все пак опитах.
— Сестрите не издържат много след осем часа. Какво ще кажеш всички да се съберем, да поиграем на скрабъл и аз да изляза, след като заспят?
Ама поклати глава, докато вадеше и пъхаше тави с курабийки във фурната. Захарни курабийки с канела. С меласа. С маслено тесто. Курабийки, но не и пай. Бяха за доставка. Никога не носеше курабийки на Великите. Не знам защо, но Великите не си падаха много по тях. Което означаваше, че още не си говореше с тях.
— За кого готвиш тази вечер, Ама?
— Какво, вече си прекалено добър за моите курабийки?
— Не, но ти извади хартиените поставки, което означава, че не са за мен.
Ама започна да подрежда курабийките на подноса.
— Голям умник ми се извъди. Занеси ги в Здравния център. Мисля, че милите сестри там ще имат нужда от една или две за подкрепа в тез дълги нощи.
— Е, мога ли да отида на партито?
— Явно си по-глупавичък, ако си мислиш, че Савана Сноу те иска някъде в близост до себе си.
— Това е просто обикновен училищен купон, Ама.
Тя понижи глас.
— Няма такова нещо като „обикновен училищен купон“, когато водиш със себе си чародеец, инкубус и бивша Сирена.
Бърр… дори шепнейки, Ама можеше да ме скастри. После затръшна вратата на фурната и се изправи със скръстени на ханша ръце.
— Четвърт инкубус — прошепнах в отговор. Сякаш това щеше да промени нещо. — Купонът е в къщата на Сноу. Знаеш какви са те. — Докарах най-невинното си изражение на лицето. — Добри, благочестиви хора. Държат библии точно до леглата си.
Ама ме погледна изпитателно. Предадох се.
— Нищо няма да се случи.
— Ако получавах по пет цента всеки път, когато си казвал това, щях да живея в дворец. — Ама покри курабийките с прозрачно фолио. — Щом партито ще е в дома на Сноу, защо въобще ще ходиш? Тя не те покани миналата година, доколкото помня.
— Знам. Но реших, че ще бъде забавно.
Срещнах се с Лена на ъгъла на улица „Дав“, защото тя също не бе имала късмет с чичо си и й се бе наложило да се измъкне тайно от къщи. Толкова се боеше, че Ама ще я види и ще я изпрати обратно у дома, че бе паркирала катафалката на една пресечка от нас. Не че някой би могъл да пропусне колата й.
Макон бил пределно ясен, че никой няма да ходи на никакви партита, не и докато Общият ред все още бе нарушен — и особено не и в дома на Сноу. Ридли заявила също достатъчно ясно, че ще отиде. Как очаквали от нея да се държи като нормално смъртно момиче, след като не й позволявали да върши нормални неща със смъртните й приятелки? Картите били свалени на масата. В крайна сметка леля Дел се пречупила, въпреки несъгласието на Макон.
И така Ридли излязла право през вратата, а Лена трябвало да търси начин да се измъкне скришом.
— Той смята, че съм в стаята си, плачейки, защото не ми е позволил да изляза — въздъхна Лена. — И аз бях там. Докато измислях стратегията си за бягство.
— И как се измъкна? — попитах аз.
— Трябваше да използвам около… петнайсет различни заклинания. Скриване, заслепяване, забрава, преобразяване, удвояване…
— Удвояване? Искаш да кажеш, че можеш да се… клонираш? — Това определено бе ново.
— Не, само мириса си. Всеки, който направи заклинание за откриване в къщата, може да бъде заблуден за около минута-две — въздъхна тя. — Но няма начин да заблудя чичо Макон. Ако разбере, че съм излязла, с мен е свършено. Мислиш, че е лошо да живееш с Гадателка? Чичо Макон сега прави само едно — да упражнява уменията си за ловене на мисли.
— Страхотно. Значи имаме цяла вечер.
Притиснах я близо до себе си, а тя се облегна назад на колата си.
— Ъмм… Може би повече. Няма начин да се прибера обратно вкъщи тази нощ. Мястото е обвито със заклинания.
— Можеш да останеш с мен, ако искаш — прошепнах аз, целунах я по шията и си проправих път към ухото й. Устата ми вече гореше, но не ми пукаше. — Защо тогава да ходим на тъпия купон, когато разполагаме с тази чудесна кола тук?
Тя се надигна на пръсти и ме целуна дълго, докато главата ми започна да бумти силно като сърцето ми. После се дръпна и отстъпи назад.
— Леля Мърси и леля Грейс биха харесали това, нали? Направо ми се иска да видя израженията на лицата им, когато сляза на закуска рано сутринта. Може да нося една от твоите хавлии.
Тя започна да се смее и аз се опитах да си представя гледката, само че бумтенето в главата ми бе толкова силно, че се предадох.
— Да кажем само, че думите, които ще се чуят, ще бъдат доста по-различни от „странно“ и „интересно“.
— Обзалагам се, че ще се обадят на нравствената полиция.
Беше права.
— Да, само че ще арестуват мен, задето съм компрометирал твоя морал.
— Тогава предполагам, че нямаме друг избор, освен да вземем Линк, преди да имаш този шанс.
Не помнех кога за последно бях стъпвал в къщата на Савана, но се почувствах неудобно в мига, в който тръгнахме нагоре по вътрешните стълби. Имаше нейни снимки навсякъде — носеше блестящи корони и всякакви други атрибути на миските, както и онова изражение, което не можех да понасям: Не съм ли по-добра от теб? Имаше снимки и в униформата на мажоретка с помпони в ръце, както и няколко, които предположих, че бяха от специална фотосесия за модели — Савана позираше по бански костюми с изкуствени мигли и прекалено много червило. От прегледа на снимките изглеждаше, че носи червило още от времето, когато е била с памперси.
Оказа се, че в дома на Сноу нямаха нужда от допълнителна парти украса. Освен масата, отрупана със стотици кексчета във формата на баскетболни топки, освен купата с пунш с малки ледени кубчета — пак като топки, освен сандвичите със салата с пилешко, изрязани в кръгли форми за бисквитки, Савана бе най-голямата декорация. Все още носеше униформата си на мажоретка, на едната си буза бе изписала името на Линк, а на другата — гигантско розово сърце. Стоеше по средата на двора — чакаше, усмихваше се, лицето й бе грейнало, сякаш бе коледна елха. В секундата, в която видя Линк, сякаш някой включи светлинките по нея.
— Уесли Линкълн!
— Здрасти, Савана.
Тя очевидно се надяваше, че между тях ще избухнат някакви сериозни искри, но нямаше шанс. За Линк имаше само едно момиче, което можеше да предизвика такива искри в него, и то щеше да се появи след няколко минути. И сигурно буквално щеше да вдигне във въздуха това място.
Минутите обаче се оказаха по-скоро час. Тогава Ридли влезе с апломб и вдигна светкавично градусите в компанията.
— Привет, момчета.
Линк извърна толкова рязко глава, че щеше да си счупи врата, и на лицето му се появи усмивка, широка почти километър, и така потвърди онова, което знаех. Ридли още беше под кожата му и май навсякъде другаде. Познавах това чувство. Изпитвах същото към Лена.
Ъъъ, това не е хубаво, Лена.
Знам.
— Хайде, да вървим. Мисля, че ще стане грозно.
Хванах Лена за ръка, обърнах се и видях Лив.
По дяволите.
С цялата дандания вечерта бях забравил за поканата, която бях дал на Лив.
— Лена — усмихна се Лив.
— Лив — отвърна с подобие на усмивка Лена. — Не знаех, че ще идваш.
— Така ли? Оставих бележка на Итън — усмихна ми се многозначително Лив.
— Така.
Лена ми хвърли поглед, който означаваше, че ще има за какво да си говорим по-късно.
Лив сви рамене.
— Е, нали го знаеш какъв е…
Всъщност познаваш ли го наистина, това чу Лена в думите й.
— О, да, знам. — Лена вече не се усмихваше.
Започнах да се паникьосвам и забелязах масата с пунш и закуски на около пет метра. Стори ми се безопасно разстояние.
— Ще отида да взема нещо за ядене. Някой иска ли нещо?
— Не — усмихна ми се Лив, сякаш всичко бе наред.
— Нищичко.
Усмивката на Лена показваше, че не бива да се притеснявам — после ще намери време да ме убие.
Изнесох се от мястото възможно най-бързо.
Мисис Сноу стоеше до купата с пунш и говореше с двама мъже, които досега не бях виждал. И двамата носеха шапки и строги ризи.
— Изненада е — обясняваше им тя. — Затова дъщеря ми пожела да организира това събиране. Искаше да си поговорите с Уесли в по-неформална обстановка.
— Много мило от страна на дъщеря ви, госпожо.
— Савана е много разумно и благородно момиче. Винаги поставя интересите на другите пред своите. Приятелят й, Уесли, е наистина много талантлив баскетболист. Затова съпругът ми ви покани да дойдете тук. Уесли освен това е от добро семейство, редовно посещава църквата. Майка му е най-отговорният член на общността ни.
Застинах на място, с шоколадов бонбон във формата на баскетболна топка, натъпкан наполовина в устата ми. Тези бяха скаути от колеж. И бяха тук, за да се срещнат с Линк.
Погледнах към другия край на двора, където Линк и Савана танцуваха, а Ридли кръжеше като акула край тях. Всеки миг Рид щеше да атакува и във водата нямаше да остане нищо друго, освен кръв.
Впуснах се към тях, като за малко щях да съборя купата с пунш по пътя си.
— Извинявай, Савана, трябва да говоря с Линк за малко. — Сграбчих го за ръката и го избутах към задната врата на двора.
— Какво ти става, по дяволите? — Линк ме погледна, сякаш бях полудял.
— Дошли са скаути, от университета. Мисис Сноу е организирала цялата постановка за теб. Ако позволиш на Ридли да се доближи до Савана тази вечер, ще съсипеш всичко.
— За какво говориш? — попита Линк и изглеждаше наистина объркан.
— Баскетбол. Набират играчи за колежите. Това е билетът ти, за да се измъкнеш оттук.
Той поклати глава.
— О, човече. Не си разбрал. Не искам билет за измъкване от града. Сега се чудя само как да се измъкна от този купон.
— Какво?
Той вече клатеше глава и се обърна, за да се върне при другите.
— Не съм тук заради Савана. Тя никога не е била важна. Но Ридли, да — за добро или лошо.
Погледна ме така, като че би щеше да ми казва, че страда от някаква смъртоносна болест.
— Не е за мен тази работа…
— Коя, Пластилиново човече?
Това бе новият прякор, който му бе измислила Ридли. Беше се подпряла с гръб на портата. За разлика от другите мажоретки, не носеше униформата си. Зелената й рокля бе толкова тясна на някои места и толкова отворена на други, че човек не знаеше къде да погледне.
Линк се приближи до нея.
— Хайде, Рид. Искам да говоря с теб.
— Малката ти приятелка не смята така. Каза, че не искаш да говориш с мен. Всъщност ми заяви, че трябва да се разкарам от „нейната собственост“.
— Савана не ми е приятелка.
Опитах се да се престоря, че си нямам на идея какво щеше да се случи. Опитах се да не слушам и да не ми личи, че се интересувам от тях двамата.
Но чувах отчаянието в гласа на Линк.
— Винаги си била само ти.
— За какво говориш? — Ридли замръзна на място, но бе прекалено късно.
Линк вече не можеше да се спре.
— Понякога си мисля налудничави неща, като това, че искам да бъдат с теб до края на живота си. Можем да пътуваме с каравана и да обиколим света. Или поне там, докъдето се стига с кола. Можеш да пишеш песни, а аз ще ги свиря на концерти. Не виждаш ли?
Изражението на Ридли бе такова, сякаш всеки миг лицето й щеше да се разпадне на малки парченца.
— Не… знам какво да кажа.
— Кажи, че ще бъдеш моето момиче. Както преди.
Видях я как се олюлява и осъзнах колко трудно трябва да й е сега. Защото тя не беше предишната Ридли, нито той бе предишният Линк. Нищо не беше същото. За никого.
После забеляза Лена и Лив, които ги наблюдаваха, и мен, стоящ от другата им страна. Лицето й отново стана мрачно. Ридли нямаше да позволи да се пречупи, не и в наше присъствие.
— Какво си пил, Пластилинчо?
— Хайде, Рид. Ти си моето момиче. Спри да се преструваш, че не изпитваш същото към мен.
— Аз съм Сирена. Не съм ничие момиче. Не изпитвам нищо. Не се влюбвам. Не мога. — Започна да отстъпва назад. — Това между нас винаги е било просто свалка.
— Рид, вече не си Сирена. И никога няма да бъдеш отново такава.
Ридли се обърна, сините й очи искряха гневно.
— Ето тук грешиш. Няма да остана затворена в това жалко извинение за град завинаги. Няма никакъв начин да пътувам по света с теб в скърцаща каравана. Имам си планове.
— Ридли… — обади се Линк жално.
— Големи планове. И мога веднага да ти кажа, че те нямат нищо общо с теб! — обърна се с лице към нас. — Нито с някого от вас!
Линк изглеждаше така, все едно го бе шамаросала. За момче, което през повечето време се мотаеше и се шегуваше с хората, имаше много отчаян и тъжен вид. Никога досега не го бях виждал да се моли на момиче.
Докато Ридли се отправяше към портата, а Линк изрита градинския стол до него толкова силно, че той почти прелетя двора, Савана видя своя шанс и се вкопчи в него. Приглади русата си коса и тръгна през тълпата към Линк. Постави съблазнително ръка на гърдите му.
— Хайде, Линк. Да танцуваме.
През следващите минути двамата танцуваха и тя се притискаше с цялото си тяло в него. Лена, Лив и аз гледахме като омагьосани, както когато видиш верижна катастрофа на магистралата — гадно е, но просто не можеш да извърнеш поглед.
Лив сбърчи нос.
— Трябва ли да позволяваме това да се случва?
Лена сви рамене.
— Не виждам какво можем да направим, за да го спрем. Освен ако ти не искаш да се намесиш…
— Не, благодаря.
И точно тогава Савана — която очевидно не осъзнаваше, че танцува с момче с разбито сърце, чиито надежди за истинска любов, музикални записи и обикаляне на света с каравана току-що са били съкрушени — реши да действа.
Тримата едновременно затаихме дъх.
Там, под трептящите светлинки, Савана хвана лицето на Линк между дланите си и го придърпа към себе си.
— Мамка му! — Лив извърна очи.
— Това е лошо — кимна Лена, която също не искаше да гледа.
— Прецакани сме — довърших аз.
Целувката продължи цели двайсет секунди.
Докато Ридли се обърна да погледне през рамо назад.
Звукът сигурно се чу на половин километър оттук. Ридли стоеше зад портата, на края на задния двор на Савана, и пищеше толкова силно, че всички на купона спряха да танцуват. Тя стискаше колана си със скорпиона, а устните й се движеха, все едно правеше заклинание.
— Тя не може… — прошепна Лена.
Стиснах я за ръката.
— Трябва да я спрем. Прави го!
Но беше прекалено късно.
Минута след това всичко бе обхванато от пълен и абсолютен хаос. Усетих как заклинанието минава като вълна през купона. Почти можехме да го видим, как обхваща един човек, после следващия. Личеше къде стоварва удара си от гневните изражения и крясъците, които оставаха след него. В един момент двойките танцуваха, в следващия — се биеха. Хората се блъскаха един в друг, докато случайно оказалите се на пътя им жертви се опитваха да се измъкнат от тълпата. После заклинанието настигнеше и тях и те ставаха тези, които се блъскаха и крещяха.
Чух как купата с пунш се разби на пода, но не я виждах от мятащите се една върху друга мажоретки, които си скубеха косите. Баскетболистите се налагаха един друг с все сила. Дори мисис Сноу крещеше на хората от колежа и нареждаше такива неща, че те едва ли скоро щяха да се решат да пристъпят близо до Гатлин.
Очите на Лена потъмняха.
— Усещам го — Furor. Заклинанието „Ярост“! — извика тя, хвана мен и Лив за ръцете и ни повлече към портата, но беше закъсняла.
Разбрах, че заклинанието се е стоварило и върху нас в мига, в който Лив се обърна и зашлеви Лена през лицето.
— Да не си изгуби ума? — Лена притисна дланта си към ударената буза, която вече бе станала пурпурночервена.
Лив я посочи обвинително с пръст, черният тежък селенометър се завъртя на тънката й китка.
— Това ти е за цялото хленчене, принцесо.
— Какво?
Косата на Лена започна да се къдри, зеленото и златното й око се присвиха.
Лив продължи.
— „Бедничката, красивата аз. Моят прекрасен приятел е толкова влюбен в мен, но сърцето ми е разбито, защото… ами защото така трябва да се държат красивите загадъчни момичета.“
— Млъкни! — извика Лена. Всеки миг щеше да я удари и тя. Чух тътен от небето.
— „Вместо да бъда щастлива, че един страхотен човек ме обича, ще си мацна още малко черен лак на ноктите и ще избягам с друг великолепен тип.“
— Не беше така! — спусна се Лена към Лив, но успях да я хвана и задържа. Започна да вали дъжд.
Лив продължаваше да нарежда.
— „И, да, аз съм най-могъщата чародейка във вселената. В случай че вие, останалите, нисши смъртни все още не сте се почувствали като пълен боклук.“
— Да не си полудяла? — Лена изпищя и тя, но бе трудно да се чуе викът й от целия хаос. — Чичо ми умря. Мислех, че ще стана Мрак.
— Знаеш ли какво е да бродиш с момче, към което изпитваш чувства? Да му помагаш да намери приятелката си, която дори не иска да бъде намерена? Да гледаш как разбива своето и твоето сърце заради някаква тъпа чародейка, която не дава пукната пара за него?
Светкавица разсече небето и дъждът се изсипа върху нас като камъни от ада. Лена се впусна към Лив. Застанах на пътя й и я удържах.
— Лив. Стига. Не си права.
Нямах представа какви ги вършеше тя, но исках да спре.
— Чувства към него? Поне най-накрая си го призна! — изкрещя Лена.
— Не признавам нищо, освен че си малка кучка, която мисли, че светът се върти около нея и красивите й къдрици.
Това беше. Лена освободи ръцете си и се вкопчи в раменете на Лив. Тя падна назад и се удари в земята. Лена нямаше да позволи последната дума да бъде нейна. Или последният удар.
— Добре, малка Мис Не-съм-тук-за-да-открадна-гаджето-ти! — Лена имитираше гласа на Лив. — „Наистина, ние сме само приятели, макар че аз съм по-руса и по-умна от всички останали накуп. Да не споменавам и сладкия си британски акцент?“
Лив изрита кал към нея, но Лена се отдръпна тъкмо навреме. И не спря.
— „О, и ако това не е достатъчно, нека се превърна в мъченица, така че всички останали да се чувстват гузни до края на дните си. А пък аз ще прекарам цялото си време с твоя чичо, за да започне той да мисли за мен като за дъщерята, която никога не е имал. А, май имаше една такава преди. Но на кого му пука! Каквото има Лена, ще се опитам да го взема!“
Лив се изправи на крака и се впусна покрай мен, но аз я удържах.
— Престанете! Държите се като идиотки! Това е от заклинанието! Дори не осъзнавате на кого трябва да се сърдите!
— А ти знаеш ли? — изпищя Лена, докато се мъчеше зад гърба ми да се добере до косата на Лив.
— Разбира се! Но единственият човек, на когото съм сърдит, не е тук.
Погледнах в краката си и видях нещо. Наведох се и вдигнах колана на Ридли от калната трева. Подадох го на Лена.
— Виновна е Ридли. Но я няма. Така че не знам на кого да крещя.
Чух двигателя на Бричката да ръмжи. Посочих към портата и всички видяхме как колата потегля.
— Всъщност мисля, че някой друг й е по-сърдит от мен. И изглежда е тръгнал да я търси.
— Наистина ли смяташ, че е някакво заклинание? — Лена погледна въпросително към Лив.
— Не. Мисля, че винаги се бием като улични кучета, когато се опитваме да се социализираме по купони — направи презрителна гримаса Лив.
— Виждаш ли? Пак го направи. Най-умната.
Лена се опита да се освободи от хватката ми, за да я докопа, но аз държах здраво и двете.
— Това е Furor, тъпачке — сопна й се Лив.
— Аз ли съм тъпачка? Казах Furor още преди цялото това нещо да започне.
Избутах ги навън през портата.
— И двете се държите като тъпачки. А сега ще се качим в колата и ще отидем в „Рейвънуд“. И ако не можете да си кажете нещо хубаво една на друга, по-добре мълчете.
Не беше нужно да се притеснявам, защото вече бях научил едно нещо за момичетата. Съвсем скоро щяха да престанат да се заяждат една с друга и да забият зъби в мен.
— Стана така, защото той се бои да вземе решение — каза Лив.
— Не, защото не иска да притеснява никого — тросна й се Лена.
— Откъде знаеш? Никога не казва какво мисли.
— Не е така. Просто никога не мисли за това, което казва.
— Стига!
Побутнах ги през изкривените железни порти на „Рейвънуд“, бесен и на двете. Бесен и на Ридли. Бесен заради всичко, което видях. Furor, ярост, бяс — това бе точното име за станалото, каквото и да бе то. Мразех да се чувствам така и го мразех още повече, защото знаех, че чувствата бяха истински, дори да бе нужно заклинание, за да ги изкара от хората.
Лена и Лив още се дърляха, когато слязохме от колата, макар вече да знаеха, че са били под въздействието на заклинание. Просто не можеха да се въздържат. Или пък не искаха. Тримата влязохме през входната врата и аз застанах помежду им. За всеки случай.
— Защо не му дадеш малко пространство? — Лена мина пред Лив. — Да си чувала някога за третото колело?
Лив я дръпна назад.
— Сякаш съм искала да дойда тук? Значи за пореден път се предполага да разчиствам твоите каши? После ще забравиш за мен до следващия път, когато…
Вече не ги слушах. Гледах към прозореца на Ридли. Видях през него да минава сянка, зад завесите. Но личеше само силует, за който не бях сигурен, че е Ридли. Линк явно я бе настигнал, въпреки че не виждах Бричката.
— Мисля, че Линк е тук.
— Не ме интересува. Ридли има много за обясняване.
Лена вече бе на половината път по стълбището, когато прекосих прага. Веднага усети промяната — самият въздух бе по-различен. Някак по-светъл. Погледнах отново към Лив.
Изражението й отразяваше начина, по който се чувствах аз. Объркан, неориентиран.
— Итън, нещо струва ли ти се странно?
— Да…
— Заклинанието, Furor — каза тя. — Развалено е. Магията не може да премине защитните прегради на имението.
— Ридли! Къде си? — Лена вече би стигнала до спалнята на братовчедка си. Отвори с един замах вратата, без да потропа. Не й пукаше дали Линк е вътре. Не че имаше някакво значение.
Момчето вътре не беше Линк.