Прелестен хаос

17.XII Преминаването отвъд

Шестнайсет тела лежаха в градската морга. Според Предвещаващата песен на майка ми трябваше да са осемнайсет. Не знаех защо земетресението бе спряло и армията от Бесове изчезна. Може би унищожаването на града вече не бе толкова привлекателно за тях, след като ние се бяхме махнали от него. А и всъщност градът си бе унищожен. Но ако бях научил нещо за Ейбрахам, то бе, че за всяко негово действие има основателна причина. Знаех и друго — че животът ми се бе превърнал в място, където рационалното вървеше ръка за ръка със свръхестественото, управлявано от някаква перверзна, странна математика, която не можеше да греши. Знаех без никакво съмнение, че трябваше да има още две тела. Ето колко силно вярвах в песните. Номер седемнайсет и осемнайсет. Това бяха числата, които се повтаряха постоянно в главата ми, докато шофирах към Здравния център.

Имах смътното и ужасяващо подозрение, че знаех кой е липсващият седемнайсети.

Резервният генератор се включваше и изключваше. Личеше по премигващите светлинки в сградата. Боби Мърфи не бе на рецепцията. Всъщност никъде не се виждаше жив човек от персонала. Днешните катастрофални събития в „Градината на вечния покой“ нямаше да предизвикат голяма емоция сред обитателите на Центъра, място, където повечето хора не усещаха нищо, дори то да се стовареше върху тях с пълна сила. Шестнайсет. Чудех се дали имат шестнайсет маси в моргата. Бях доста сигурен, че нямат.

Пътешествието до моргата вероятно тук бе напълно редовно събитие. Имаше повече от една въртящи се врати между мъртвите и живите, през които човек минаваше, докато вървеше по тези коридори. Когато влизаш през вратите на Здравния център, вселената ти постепенно се свиваше, ставаше все по-малка и по-малка, докато целият ти свят не се превърнеше в един коридор, една сестра, една стая два на три метра с прасковени стени.

Когато се озовеш тук, вътре, вече не ти пука много какво се случва там, навън. Това място бе като пространство между световете. Особено за мен, защото всеки път щом хванех ръката на леля Пру, наистина се озовавах в друг свят.

Нищо не изглеждаше реално, което беше иронично, защото отвъд тези стени събитията бяха по-реални от всякога. И ако не измислех какво да правя с някои от тях — като това как да се справя с могъщата Лилум от демонския свят и с неплатения кръвен дълг, който разрушаваше Гатлин и няколко малко по-големи свята извън него — скоро нямаше да има никакви прасковени стени, които да наричаме свой „дом“.

Тръгнах по мрачния коридор към стаята на леля Пру. Аварийните лампи светнаха за миг и видях фигура в болнична нощница, стояща в края на коридора, влачеща цялата метална подпора на системата си в ръка. После светлините изгаснаха и не виждах нищо. Ново светване, но този път пред мен нямаше никого.

Само че можех да се закълна, че това беше леля ми.

— Лельо Пру?!

Настана отново мрак. Чувствах се наистина сам — и то не от онази, спокойната самота, която човек понякога изпитва. Усещах как някой се движи в мрака. Светлина.

— Какво, по дя… — стреснах се аз и подскочих.

Леля Пру стоеше пред мен, лицето й бе на сантиметри от моето. Виждах всяка бръчка, всеки белег от всяка сълза и всеки път като карта на чародейските тунели. Тя ме подкани с пръст, сякаш искаше да я последвам някъде. После го допря до устните си.

— Шшш…

Лампите отново угаснаха и нея я нямаше.

Затичах се, препъвайки се в мрака, докато стигнах до стаята на леля Пру. Бутнах вратата, но тя не се отвори.

— Леа, аз съм!

Вратата се отвори и пред мен застана Леа, вдигнала пръст към устните си в почти същия жест, който преди секунди бе направила леля ми. Обърках се.

— Шшш… — каза тя, докато затваряше вратата зад мен. — Време е.

Ама и майката на Макон, Арелия, седяха до леглото. Тя явно бе дошла в града специално заради леля Пру. Очите им бяха затворени и се държаха за ръце над тялото на леля ми. На пода до леглото забелязах блещукането и потръпването на хиляди малки плитчици и мъниста.

— Лельо Туайла? Ти ли си? — попитах аз. Видях проблясваща за секунда усмивка.

Ама ми изшътка.

Усетих и как съсухрената ръка на леля Пру се вкопчва в моята и ме потупва успокоително.

Шшш…

Надуших, че нещо гори — шепа треви димяха в цветна керамична купа на перваза на прозореца. Леглото бе покрито с любимата завивка на леля Пру, онази с пришитите на нея малки топчета, а не с болничните чаршафи. Възглавницата й с калъфката на цветя беше под главата й. Харлон Джеймс IV се беше сгушил в краката й.

Имаше нещо различно в леля Пру. Към тялото й нямаше прикрепени тръбички, лепенки или жици, свързани с монитор. Беше с плетените си пантофи и с най-хубавия си халат — онзи с розовите цветя и със седефените копчета. Сякаш се канеше да направи редовната си обиколка по улицата на Сестрите и да изкоментира кой от съседите се нуждае от нова боя на оградата.

Оказах се прав. Тя беше номер седемнайсет.

Избутах Ама и Арелия и хванах ръката й. Ама отвори едно око и ме стрелна с поглед.

— Дръж встрани ръцете си, Итън Уейт. Няма нужда да отиваш там, където е тръгнала тя.

Този път щях да й се опълча.

— Тя е моя леля, Ама. Искам да се сбогувам с нея.

Арелия поклати глава, без да отваря очи.

— Нямаме време за това. — Гласът й заглъхваше, като че ли потъваше в някаква далечна стая.

— Леля Пру дойде при мен. Мисля, че иска да ми каже нещо.

Ама отвори и двете си очи и ме погледна.

— Има свят на живите и има свят на неживите. Тя живя добър живот и е готова. Точно сега имам достатъчно проблеми, за да опазя хората, които обичам, в света на живите. Така че, ако нямаш нищо против… — изсумтя, сякаш слагаше вечерята, а аз закъснявах да седна на масата.

Погледнах я така, както никога преди. Погледът ми казваше:

Всъщност имам нещо против.

Тя въздъхна и ме хвана за ръката. С другата стиснах крехката длан на леля Пру. Затворих очи и зачаках.

— Лельо Пру?

Нищо не се случи.

Лельо Пру.

Отворих очи.

— Какво не е наред? — прошепнах аз.

— Не мога да кажа. Целият този хаос и тези демони, вдигащи толкова врява, сигурно са я уплашили.

— Всички тези тела — допълни тихичко Арелия.

Ама кимна.

— Прекалено много хора се преместиха в отвъдното тази нощ.

— Но още не е свършило. Трябва да са осемнайсет. Така каза песента.

Ама ме погледна със сгърчено от мъка лице.

— Може би песента е сгрешила. Дори картите и Великите бъркат понякога. Може би не всичко се търкаля надолу по хълма толкова бързо, колкото си мислиш.

— Това са песните на мама и тя каза „осемнайсет“. Никога не е бъркала и ти го знаеш.

Знам го, Итън Уейт. Не беше нужно да го казва. Виждах го в очите й, в начина по който бе стисната челюстта й и лицето й бе изопнато.

Протегнах отново ръката си.

— Моля те.

Ама погледна през рамо.

— Леа, Арелия, Туайла, помогнете ни малко.

Хванахме се за ръце в кръг — смъртни и чародейци. Аз, загубеният Водач. Леа, светлата Сукуба. Ама, гадателката, която се луташе в мрака. Арелия, ясновидката, която виждаше повече, отколкото искаше. И Туайла, която някога бе призовавала духовете на мъртвите, гадателката в отвъдния свят. Трябваше ни светлина, за да покаже на леля Пру пътя към дома.

Всички те вече бяха част от моето семейство.

Ето ни, държахме се за ръце в болничната стая и се сбогувахме с човек, който в много отношения вече отдавна си бе отишъл.

Ама кимна към Туайла.

— Ще ни окажеш ли честта?

След секунди стаята изчезна сред сенките, а светлината избледня. Усещах порива на вятъра, въпреки че бяхме вътре.

Или поне така си мислех.

Мракът стана по-плътен и в един момент се озовахме в огромна стая, с лице към кръгла врата. Разпознах я веднага — вратата в задната част на „Изгнание“, клуба в Тунелите. Този път обаче помещението бе празно. Бях сам.

Поставих и двете си ръце на вратата, докосвайки сребристата кръгла дръжка във формата на колело, която я отваряше. Натиснах с цялата си сила, но не успях да я накарам да се завърти.

— Трябва да вкараш малко повече мускули в туй, Итън.

Обърнах се и леля Пру стоеше зад мен, с плетените си пантофи и домашната си роба, подпряна на подвижната си метална болнична система. Тя дори не бе прикрепена към тялото й.

— Лельо Пру! — метнах се на врата й аз и я прегърнах, усещайки костите й под тънката й кожа. — Не си отивай.

— О, стига си дрънкал. Същият досадник кат Ама си. Всяка нощ идва таз седмица и ме уговаря да остана. Все слага под възглавницата ми някакви неща, които вонят кат старите памперси на Харлон Джеймс — сбърчи тя нос. — Достатъчно се застоях на туй място. Вече дори не пускат мойте филми по телевизията.

— Не можеш ли да останеш? Има толкова много места из Тунелите, които трябва да се маркират. А и не мисля, че леля Мърси и леля Грейс ще се оправят без теб.

— Затуй исках да говоря с теб. Важно е, така че внимавай. Слушаш ли ме?

— Слушам те.

Знаех, че искаше да ми каже нещо важно, нещо, което никой от другите нямаше да разбере.

Леля Пру се наведе и ми прошепна.

— Трябва да ги спреш.

— Да спра кого? — попитах аз, а космите на врата ми настръхнаха.

Още шепнене.

— Знам точно какво съ опитват да направят, затуй поканих половината град на моето парти.

Нейното „парти“.

— Имаш предвид погребението ти?

Тя кимна.

— Планирам го, откакто станах на петдесет и две. Искам да стане точно тъй, както съм наредила. С китайски порцелан и ленени салфетки, с голяма купа с пунш и Сиси Хъникът да пее „Изумителна благодат“25. Оставих списък с подробностите в чекмеджето на нощната ми масичка, ако е оцеляла от торнадото.

Не можех да повярвам, че това е причината да ме доведе тук. Но все пак тя си беше такава, леля Пру.

— Разбрах, лельо.

— Списъкът с гости е много важен, Итън.

— Ясно. Искаш да си сигурна, че всички правилни хора ще бъдат там.

Тя ме погледна, сякаш съм идиот.

— Не. Искам да съм сигурна, че погрешните няма да дойдат. Искам да знам, че определени хора няма да се домъкнат на мойто тържество. Туй не е коледен купон в пожарната.

Говореше сериозно, но в очите й видях палава искра, сякаш всеки момент щеше да запее — абсолютно фалшиво и в типично свой оперен стил — любимия си химн „Да се облегнеш под вечните мишци“26.

— Искам да затръшнеш вратата, преди Юнис Хъникът да вкара и единия си крак в църквата. Не ме интересува дали Сиси ще пее, нито че таз Юнис твърди, че Всемогъщият е сложил ръка на рамото й. Тя няма да получи нито чаша от моя пунш.

Прегърнах я толкова силно, че я повдигнах във въздуха.

— Ще ми липсваш, лельо Пру.

— Разбира се, че шъ ти липсвам. Но времето ми е дошло и имам работа да върша, да се срещна със съпрузите си. Да не споменавам и няколкото Харлон Джеймсовци. Сега, имаш ли нещо против да отвориш вратата пред една стара дама? Не съ чувствам много добре днес.

— Тази ли? — Докоснах металната врата пред нас.

— Същата — кимна леля Пру и се пусна от дръжката на системата си.

— Накъде води?

Тя сви рамене.

— Не мога да ти кажа. Само знам, че оттук трябва да мина.

— Ами ако не трябва да се отваря?

— Итън, да не ми казваш, че те е страх да отвориш таз глупава малка врата? Завърти туй проклето колело най-накрая!

Сложих ръце на кръглата дръжка и напънах с цялата си сила. Тя не помръдна.

— Шъ накараш една стара жена да прави всичко сама? — изпуфтя леля Пру и ме избута настрани. После се протегна с треперещата си ръка към вратата.

Тя се отвори веднага и ослепителна светлина и вятър, и пръски вода заляха стаята. Зърнах отражението на синя водна повърхност. Протегнах ръка към леля Пру и тя я пое. Помогнах й да премине през прага. За секунда останахме така, на срещуположните страни на вратата.

Тя погледна през рамо в синевата зад себе си.

— Изглежда, че това е пътят ми. Ще ми покажеш ли накъде да вървя, както ми обеща?

Замръзнах на място.

— Обещал съм да ти покажа пътя ли?

Тя кимна.

— Разбира се. Ти ми каза за Последната врата. Откъде иначе шъ зная за нея?

— Не знам нищо за Последната врата, лельо Пру. Никога не съм минавал през нея.

— Естествено, че си минавал. Стоиш отвъд нея и в тоз момент.

Погледнах и ето ме, другото ми аз. Мъглив и сив, трептящ като сянка.

Това бях аз от старата видеокамера. Аз от сънищата ми.

Моята Счупена душа.

Той се отправи към кръглата врата. Леля Пру махна с ръка към него.

— Шъ ме проводиш ли до онзи фар?

В мига, в който го каза, видях пътеката от камъни, водеща до зелен хълм, на който се издигаше бял каменен фар.

Квадратен и стар, изграден от обикновени, поставени един върху друг блокове, а на върха им, високо в чистата синева на небето се издигаше бяла кула. Ширналата се отвъд вода беше дори още по-синя. Тревата, която се движеше в ритъма на вятъра, бе зелена и жива и ме накара да копнея за нещо, което никога не бях виждал.

Но предполагам, че го бях виждал, защото ето ме, вървях по каменната пътека.

Стомахът ми се преобърна и внезапно някой изви ръката зад гърба ми, като че ли Линк упражняваше хватките си върху мен.

Глас — най-гръмкият глас във вселената, от най-силния човек, когото познавах, прогърмя в ушите ми.

— Върви напред, Прудънс. Нямаш нужда от помощта на Итън. Туайла ще бъде с теб и всичко ще бъде наред, когато стигнеш до фара.

Ама кимна с усмивка и внезапно Туайла се появи до леля Пру — не онази Туайла, създадена от светлината, а истинската, изглеждаща по същия начин както в нощта, в която бе умряла. Леля Пру ме погледна и ми даде въздушна целувка, после хвана ръката на Туайла и се обърна към фара.

Опитах се да видя дали другата половина на душата ми беше още там, но кръглата врата се затръшна толкова рязко, че звукът отекна из целия клуб зад мен.

Леа завъртя колелото й с двете си ръце, напъвайки с всички сили. Опитах се да й помогна, но тя ме отблъсна. Арелия също бе тук, мърморейки си нещо, което не разбирах. Ама продължаваше да ме държи и хватката й бе толкова здрава, че ако бяхме на състезание по борба, тя щеше да спечели със сигурност.

Арелия отвори очи.

— Сега. Трябва да е сега.

Настана мрак.

Отворих очи и всички стояхме около безжизненото тяло на леля Пру. Беше си отишла, но ние вече го знаехме. Преди да кажа каквото и да било, Ама ме избута от стаята и ме поведе надолу по коридора.

— Ти… — започна тя, но едва говореше, а костеливият й пръст трепереше, насочен към мен.

Пет минути по-късно бяхме в колата ми и тя пусна ръката ми само докато ни докарах до вкъщи. Половината пътища в града бяха затворени заради земетресението.

Взирах се във въртящия се волан пред мен и мислех за дръжката — колело на кръглата врата.

— Какво беше това? Последната врата?

Ама се обърна и ме зашлеви през лицето. Никога не ми бе посягала, през целия ми живот. Никога.

— Да не си посмял да ме уплашиш отново така!