Прелестен хаос

19.IX Дяволът, когото познаваш

Сънувах. Не като в сън, в който можех да почувствам вятъра, докато падам, или да помириша кръвта във водите на реката, а истински, обикновен сън. Наблюдавах как в съзнанието ми се разиграват сцени, само че нещо бе объркано. Целият сън бе сбъркан — именно защото не чувствах нищо. Все едно седях на тротоара и гледах как животът преминава пред очите ми… и ме подминава.

Нощта, в която Сарафина призова Седемнайсетата луна. Луната се разцепва на две над главата на Лена, двете й половини оформят крилете на пеперуда — едното зелено, другото жълто. Джон Брийд на своя „Харли Дейвидсън“ и Лена, седнала зад него, обвила го с ръце. Празният гроб на Макон. Ридли държи в ръка черно вързопче, а изпод плата излиза светлина. Сиянието лежи върху калната земя. Самотно сребърно копче, изгубено някъде на предната седалка на Бричката в една дъждовна нощ.

Образите прехвърчаха в периферията на съзнанието ми, без да мога да ги докосна. Сънят бе успокояващ. Може би моето подсъзнание не смяташе, че той е някакво поредно пророчество, парченце от пъзела, който създаваше съдбата ми на Водач. Може би наистина бе просто сън. Леко се носех между състоянието на сън и на будност. Умът ми търсеше по-конкретни мисли, опитвайки да премине през омарата така, както Ама пресяваше брашното за торта. Отново и отново продължавах да се връщам към образа на Сиянието.

Сиянието в ръцете ми.

Сиянието в гроба.

Сиянието и Макон, в морската пещера до Голямата бариера.

Макон се обърна и ме погледна.

— Итън, това не е сън. Събуди се! Сега!

После Макон бе обхванат от пламъци и не виждах нищо, защото болката бе толкова силна, че вече не можех да мисля или да сънувам.

Стряскащ звук прозвуча сред ритмичното жужене на скакалците под прозореца ми. Изправих се стреснато в леглото си, звукът се усилваше все повече, докато се мъчех да се събудя.

Беше Лусил. Бе скочила на леглото ми и съскаше, козината на гърба й бе настръхнала. Ушите й бяха присвити и за миг си помислих, че съска срещу мен. Проследих погледа й през мрака в стаята.

До леглото ми имаше някой. Лъскавата дръжка на бастуна му отразяваше бледата лунна светлина.

Не умът ми се бе опитвал да открие конкретни мисли и образи от миналото. А Ейбрахам Рейвънуд.

— По дяволите!

Отдръпнах се назад и се ударих в дървената табла на леглото зад мен. Нямаше къде да се скрия, но мислех само как да се махна по-далече оттук. Инстинктите ми надделяха — бягай или се бий. А нямаше никакъв начин да тръгна да се бия с Ейбрахам Рейвънуд.

— Ставай! Сега!

Притиснах слепоочията си с ръце, сякаш той все още можеше да стигне до мислите ми чрез пулсиращата болка в главата ми. Ейбрахам ме наблюдаваше втренчено, преценявайки реакциите ми.

— Добра вечер, момче. Виждам, че също като внука ми, още не си научил къде ти е мястото — поклати глава той. — Малкият Макон Рейвънуд. Това дете винаги ме е разочаровало.

Ръцете ми неволно се свиха в юмруци. Ейбрахам изглеждаше развеселен и повдигна укорително пръст.

Паднах на пода пред него, задъхвайки се тежко. Ударих лицето си в грубите дъски на пода и виждах само кожените му ботуши. Опитах се да повдигна глава.

— Така е по-добре — усмихна се Ейбрахам, а бялата му брада ограждаше като в рамка още по-белите му остри зъби.

Изглеждаше различно от последния път, когато го бях видял, на Голямата бариера. Белият му костюм за неделни разходки го нямаше, беше заменен от черен, много по-внушителен; черната му вратовръзка бе стегната грижливо под яката на ризата му. Илюзията за приятелски настроения южняшки джентълмен бе изчезнала. Това нещо, стоящо пред мен, не приличаше на човек, а още по-малко на някого като Макон.

Ейбрахам Рейвънуд, бащата и прародителят на всеки инкубус в рода Рейвънуд, бе чудовище.

— Не бих използвал думата „чудовище“. Но пък и не мисля, че твоето мнение за мен има някакво значение, момче.

Лусил изсъска още по-силно.

Опитах се да се надигна от леглото и да овладея гласа си да не трепери.

— Какво, по дяволите, правиш в главата ми?

Той повдигна въпросително вежда.

— А, усетил си как се храня. Не е зле за смъртен. — Наведе се напред. — Кажи ми… Какво е чувството? Винаги съм се чудил. Как е, когато прониквам в мислите, които са ти най-скъпи, в твоите тайни и мечти… Като пронизване ли е или по-скоро като ухапване?

Бавно се надигнах, но се олюлявах, не можех да запазя равновесие.

— Чувството е, че трябва да се разкараш от ума ми, психар такъв!

Ейбрахам се разсмя високо.

— Бих се радвал. Няма какво толкова да се види вътре. Седемнайсет години и едва си жив. Освен някои безсмислени лигавения с онова жалко момиче, чародейският парцал.

Трепнах. Исках да го сграбча за яката и да го изхвърля през прозореца. И щях да го направя, ако можех да помръдна ръцете си.

— Така ли? И ако мозъкът ми е толкова безполезен, защо тогава дебнеш в стаята ми?

Цялото ми тяло се тресеше. На думи се перчех, но се бях съсредоточил да не припадна пред най-мощния инкубус, който някога бе живял.

Ейбрахам отиде до прозореца и прокара пръст по перваза и солта, която Ама бе оставила там. Облиза кристалчетата, полепнали по него.

— Не мога да се наситя на вкуса на солта. Придава на кръвта много пикантен оттенък. — Млъкна и погледна към ливадата отвън. — Имам въпрос към теб. Нещо мое ми беше взето. Мисля, че ти знаеш къде мога да го намеря.

Заби пръста си в прозореца и стъклото се разби на парчета.

Пристъпих бавно към него. Сякаш влачех краката си през сгъстяващ се цимент.

— Защо смяташ, че ще ти кажа нещо?

— Да видим… За начало, от страх. Погледни — кимна той към предния ми двор и се наведе през прозореца. — Хънтинг и кучетата му не са изминали целия този път напразно. Обичат среднощните купони.

Сърцето ми заби в ушите ми. Те бяха отвън — Хънтинг и кървавата му глутница.

Ейбрахам се обърна отново към мен, очите му искряха.

— Стига разговори, момче. Къде е Джон? Знам, че безполезният ми внук не го е убил. Къде го е скрил Макон?

Ето каква била работата. Някой най-накрая го каза. Джон бе жив.

Знаех, че е истина. Чувствах, че сякаш винаги съм го знаел. Така и не намерихме тялото на Джон. През цялото това време сигурно е бил в чародейските тунели, мотаейки се в някой клуб като „Изгнание“, в очакване да настъпи неговото време.

Обзе ме гняв, думите едва излизаха от устата ми.

— За последно го видях в пещерата на Голямата бариера, когато помагаше на теб и Сарафина да унищожите света.

Ейбрахам изглеждаше доста самодоволен.

— Не съм сигурен, че разбираш отговорността на ситуацията, затова нека те осветля. Смъртният свят — твоят свят, включително този жалък малък град — върви към унищожение, благодарение на племенницата на Макон и нейното нелепо поведение, не заради мен.

Паднах назад на леглото си, сякаш Ейбрахам ме бе блъснал. Имах чувството, че наистина го бе направил.

— Лена направи това, което трябваше. Призова се сама.

— Тя унищожи Реда, момче. И направи грешния избор, когато избра да си тръгне от нас.

— Какво ти пука? Не изглежда да те е грижа за някого другиго освен за себе си.

Той се разсмя.

— Добър аргумент. Трябва да призная, че макар да сме в опасно положение, то ми предоставя определени възможности.

Като изключим Джон Брийд, не можех да се сетя за какво говореше. А и не исках чак толкова да разбирам. В този момент се бях съсредоточил само върху едно — да прикрия от него колко ме е страх.

— Не ме интересува дали Джон има нещо общо с твоите възможности. Казах ти, не знам къде е.

Ейбрахам ме наблюдаваше внимателно, като Сибила, която може да прочете всяка бръчица и изражение по лицето ми.

— Представи си пукнатина, която се спуска по-надълбоко от Тунелите. Пукнатина, която слиза под земята, в места, където обитават само най-мрачните от мрачните демони. Младостта и непокорността на приятелката ти създадоха такава пукнатина. — Млъкна и прелисти небрежно учебника ми по световна история на бюрото. — Не съм млад, но с възрастта идва силата. Имам свои специфични дарби. Мога да призовавам демоните и създанията на мрака без помощта на „Книгата на луните“. Ако не ми кажеш къде е Джон, ще ти демонстрирам за какво говоря — довърши той и ми се усмихна по своя особен, зловещ начин.

Защо Джон Брийд бе толкова важен за него? Спомних си как Лив и Макон го обсъждаха в кабинета в Тунелите. Джон бе ключът. Въпросът бе — за какво?

— Казах ти…

Ейбрахам не ме остави да продължа. Раздра пространството така, както го правеха инкубусите, и се озова на секундата до леглото ми. Виждах омразата в черните му очи.

— Не ме лъжи, момче!

Лусил изсъска отново и чух още едно раздиране на въздуха. Нямах време да видя кой бе този път. Нещо тежко се стовари върху мен, падайки в леглото като чувал с тухли от тавана. Главата ми се удари в дървената табла и си прехапах долната устна.

Противният метален вкус на кръвта от сънищата ми изпълни устата ми.

Разчупването на стогодишното махагоново дърво под мен заглуши гневното ръмжене на Лусил. Почувствах удар от лакът в ребрата си и разбрах. Не ме бе захлупил чувал с тухли, а човек.

Разнесе се силен, трясък, докато рамката на леглото и матракът се разбиваха на пода. Опитах се да направя нещо, но не можех, бях като прикован към пода от тялото върху мен.

Моля те, моля те, нека да не е Хънтинг!

Една ръка се появи и се размаха пред лицето ми — така правеше майка ми, когато бях малък и тя рязко набиваше спирачките на колата.

— Пич, споко!

Спрях да се боря.

— Линк?!

— Кой друг би рискувал да се разпадне на милиони частици, за да ти спаси жалкия задник?

Почти се разсмях. Линк никога преди не бе пътувал по инкубуския начин и сега знаех защо. Разкъсването на пространството и влизането в него явно бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Линк май още не се справяше добре с него.

Гласът на Ейбрахам се разнесе в мрака на стаята.

— Да го спасиш? Ти? Мисля, че е малко късно за това.

Линк почти подскочи от ужас, щом чу гласа на Ейбрахам. Преди да успея да кажа нещо, вратата на спалнята ми се отвори толкова рязко, че почти изхвърча от пантите си. Чух щракането на ключа за лампата и черни петна избухнаха пред очите ми, докато свикнах със светлината.

— Божичко…

— Какво, в името божие, става тук?

Ама стоеше на прага, облечена в халата на рози, който й бях купил за Деня на майката; косата й бе навита на ролки, а едната й ръка стискаше здраво старата дървена точилка.

— Мамка му… — прошепна Линк. Осъзнах, че буквално е седнал в скута ми.

Но Ама дори не го забеляза. Очите й бяха вперени в Ейбрахам Рейвънуд.

Насочи точилката към него с присвити очи. Пристъпи напред като диво животно, само дето не можех да кажа кой е хищникът и кой плячката.

— Какво търсиш в тази къща? — попита гневно и тихо тя. Ако беше уплашена, доста добре го прикриваше.

Ейбрахам се разсмя.

— Наистина ли смяташ, че можеш да ме прогониш с точилка, сякаш съм улично куче? Можеш и по-добре, мис Тредо.

— Разкарай се от дома ми или, кълна се в милостивия бог, щеше да ти се иска да си улично куче.

Лицето на Ейбрахам стана сериозно. Ама насочи точилката към гърдите му, като че ли бе меч.

— Никой не заплашва момчето ми. Нито Ейбрахам Рейвънуд, нито самият Сатана. Чу ли?

Точилката вече бе допряна в тялото на Ейбрахам. Със скъсяването на разстоянието напрежението между двамата се усилваше видимо. С Линк застанахме от двете страни на Ама.

— Ще попитам за последен път — каза Ейбрахам, без да сваля очи от Ама. — И ако момчето не отговори, вашият Луцифер ще си вземе почивка от своя ад и ще дойде да се позабавлява в ада, който ще изсипя над този град. — Млъкна, погледна към мен и попита: — Къде е Джон?

Разпознах изражението в очите му. Беше същото като във видението, когато уби собствения си брат и се „нахрани“ с него. Порочен и садистичен. За момент си помислих да кажа някое случайно място, просто за да разкарам това чудовище от дома си.

Но не можах да го измисля достатъчно бързо…

— Кълна се в бог, не знам…

Вятърът нахлу през счупения прозорец, яростен и буреносен, разпиля листовете и тетрадките ми из цялата стая. Ама отстъпи назад, а точилката й литна във въздуха. Ейбрахам не помръдна, вятърът фучеше навсякъде, но не и край него — дори яката на фрака му не помръдна, сякаш вихрушката бе ужасена от него, също като нас.

— Не бих се клел, момче — усмихна се Ейбрахам. Страшна, безжизнена усмивка. — Бих се молил.