Прелестен хаос

1.XI Страната на „лошото око“

Спадналите очила, затвореното стъклено око и разпиляната коса — за пръв път я виждах така, нестегната в маниакалния си кок — Лилиан Инглиш почти приличаше на човек. На приятен човек.

Позвъних на 911. После седнах в изтърканото кресло, загледан в тялото на мисис Инглиш, чакайки линейката. Дали беше мъртва? Още една случайна жертва в тази война, която не бях сигурен дали можем да спечелим. Още нещо, за което носех отговорност.

Линейката пристигна скоро. Когато Уди Портър и Бъд Суит откриха пулс, си отдъхнах. Наблюдавах как товариха носилката в задната част на „буса“, както Уди наричаше линейката.

— Знаеш ли на кого да се обадим за нея? — попита ме Бъд, когато затръшна вратата.

Да, имаше един човек.

— Ще звънна на някого.

Върнах се в малката къща на мисис Инглиш, минах през коридора и отидох в кухнята. Тапетите там бяха с шарки на колибрита. Не исках да звъня на баща си, но го дължах на мисис Инглиш след всичко, което бе преживяла. Вдигнах бледорозовата слушалка на телефона и се взрях в редичките с цифри. Ръката ми започна да трепери.

Не можех да си спомня номера у дома.

Може би бях в шок. Това си казвах, но знаех, че има и още нещо. Какво ставаше с мен? Защо?

Затворих очи, надявайки се пръстите ми сами да наберат номера. Комбинация от цифри мина през ума ми. Номерът на Лена и на Линк, и на библиотеката. Но един не можех да си спомня — моя.

Лилиан Инглиш не беше на училище за първи път от цяла вечност. Поставиха й диагноза „тежко изтощение“. Предполагам, имаше логика в това. Ейбрахам и Сарафина могат да изтощят всекиго, дори без помощта на Царицата на демоните.

Това бе причината няколко дни по-късно с Лена да се мотаем сами в класната стая. Часът бе свършил, директор Харпър бе събрал купчината с есета, които той така или иначе нямаше да оцени, но двамата все още седяхме по чиновете си.

Мисля, че искахме да останем още малко на мястото, където мисис Инглиш никога не се бе държала като марионетка, където тя самата бе Царица на демоните. Истинската мисис Инглиш беше десницата на правосъдието, дори да не бе Колелото на съдбата. В нейните часове винаги имаше дисциплина.

Предвид на тези нейни способности и цялата тази история с процеса, човешките изпитания и прочие, разбирах защо Лилум се чувстваше така добре в тялото й.

— Трябваше да се досетя. Държеше се странно през цялата година — въздъхнах аз. — И със сигурност стъкленото й око беше от погрешната страна поне веднъж.

— Мислиш, че Лилум е идвала в училище и ни е водила часовете по английски? Каза, че тя е говорела много странно. Щяхме да го забележим — каза Лена и беше права.

— Все пак трябва да е била в тялото й от известно време, защото Ейбрахам и Сарафина дойдоха в дома й. И, повярвай ми, знаеха много добре какво търсят.

Седяхме в мълчание в противоположни краища на стаята. Днес бях откъм страната на „лошото око“. Такъв ден беше. Бях разказал на Лена три пъти всяка подробност от онзи ден, с изключение на частта със забравянето на телефонния ми номер. Не исках да я тревожа. Но тя постоянно се връщаше към станалото и искаше да знае още и още.

Не я винях. Аз бях там и все още не проумявах всичко.

Най-накрая Лена се обади откъм „добрата страна“.

— Защо според теб трябва да намерим Единия, който е двама?

Беше по-притеснена от мен, може би защото тъкмо бе разбрала за това. Или защото бе намесена и майка й.

— Забрави ли речта на Лилум за изпитанието и скачането в кладата?

Бях й казал всичко, което помнех.

— Не, естествено. Но ако този „един“ може да направи това, което ние не можем? Да създаде Нов ред, или каквото там трябва.

Стана от мястото си и седна на ръба на бюрото на мисис Инглиш, като поклащаше небрежно крака. Новият Ред. Нищо чудно, че не спираше да мисли за това. Лена знаеше, че според думите на Лилум тя щеше да го обвърже, да направи тези заклинания, които щяха да го направят стабилен и непоклатим.

— Как ще го обвържеш, между впрочем? — попитах я аз.

Тя сви рамене.

— Нямам идея.

Все имаше някакъв начин да разберем.

— Може би в „Lunae libri“ ще има някаква информация за това.

Лена се изнерви.

— Да бе, сигурно. Под буквата „Н“ за „Нов ред“. Или на „О“ — за „обвързване със заклинания“. Или на „П“ — за „психарка“, както се чувствам в момента.

— На мен ли го казваш?

Тя въздъхна и залюля по-силно крака.

— Дори да знаех как да го направя, защо трябва да съм аз? Последния ред го разруших.

Изглеждаше уморена, черната й тениска бе на петна от жегата, а герданът й се бе оплел в дългата й коса.

— Може би е трябвало да бъде разрушен. Понякога така трябва да стане с нещата, преди да ги поправиш отново.

— А може би не трябва да бъдат поправени.

— Искаш ли да се махаме вече оттук? Днес вече достатъчно говорихме за процеси и изпитания.

Тя кимна с благодарност.

— Да, да вървим.

Тръгнахме по коридора, хванати за ръце. Забелязах как косата й се накъдри по краищата. Чародейският бриз. Така че не се изненадах, когато мис Хестър дори не вдигна глава от бюрото си и продължи да си лакира ноктите, докато я подминавахме, оставяйки световете на смъртни и на демони зад себе си.

Езерото Моултри беше горещо и кафяво, както Линк бе казал. Не се виждаше и капка вода. Нямаше никого, въпреки че видяхме „сувенир“ от мисис Линкълн и приятелчетата й, забучен в напуканата кал по ронещите се брегове.

Табела.

В долния край бе написала домашния си номер.

— Какво точно има предвид под „апокалиптични знаци“? — попита Лена, като едва сдържаше усмивката си.

— Не знам, но съм сигурен, че ако попитаме мисис Линкълн, още утре ще постави нова табела с уточнения и примери. Може да има забрани. „Не ловете риба. Не скачайте. Не призовавайте дявола. Забранено за мор, жега и скакалци. Категорично не допускаме Бесове.“

Лена изрита с крак засъхналите буци пръст.

— „Никакви кървави реки.“

Бях й разказал за моя сън.

— „Без човешки жертвоприношения.“

— Моля те, не давай на Ейбрахам идеи.

Лена отпусна глава на рамото ми.

— Помниш ли кога за последно бяхме тук? — попитах я аз и я погъделичках с една суха тревичка. — Ти избяга с харлито на Джон.

— Не искам да си спомням това. Искам да помня само доброто, само хубавите моменти — прошепна тя.

— Имаме много такива.

Тя се усмихна и аз знаех, че вече имахме още един.

Като деня, в който я открих да плаче в градината на „Грийнбриър“.

Понякога я поглеждах и всичко спираше. Светът и всички хора изчезваха и аз знаех, че нищо не може да ни раздели.

Притеглих я към себе си и я целунах, до мъртвото езеро, където никой не можеше да ни види и никой не се интересуваше от нас. С всяка секунда болката в тялото ми се усилваше и притискаше сърцето ми, което биеше все по-бързо, но не спрях. Нищо друго нямаше значение. Исках да чувствам ръцете й по кожата си, устните й да захапват долната ми устна. Исках да усещам тялото й до моето, докато спра да чувствам всичко друго.

Защото, имах неприятното предчувствие, че ако не откриехме този, който ни беше нужен, онзи, който бе двама, и ако не го убедяхме да стори каквото трябваше да се направи до Осемнайсетата луна, нямаше да има никакво значение какво щеше да се случи на никого от нас.

Тя затвори очи, аз затворих моите и макар че не се държахме за ръце, ми се струваше, че го правим.

Защото и двамата знаехме какво имаше помежду ни. И никой, и нищо не можеше да ни го отнеме.