Прелестен хаос

21.XII Последната игра

Беше последният ден. Нямаше какво повече да се решава. Утре бе слънцестоенето и бях направил избора си. Лежах в леглото и се взирах в синия таван, боядисан в цвета на небето, за да пречи на пчелите да си правят гнезда там. Още една сутрин.

Още едно боядисано синьо небе.

Прибрах се от дома на Лена и легнах да спя. Оставих прозореца си отворен, в случай че някой поискаше да ме види, да ме преследва или да ме нарани.

Никой не дойде.

Усещах мириса на кафе и чувах стъпките на баща си отдолу. Ама беше до печката. Вафли. Определено печеше вафли. Сигурно чакаше да се събудя.

Реших да не казвам на баща ми. След всичко, което бе преживял с майка ми, не мислех, че щеше да разбере. Не исках да мисля как щеше да му се отрази. Как може би отново щеше да полудее, както преди. Бях прекалено уплашен, за да мисля за тези неща. Сега, когато вече нямаше значение как се чувствах, изпитвах всички възможни чувства на света.

Понякога животът си прави странни шеги с нас.

С Линк се опитахме да обядваме в „Дейри Кийн“, но в крайна сметка се отказахме. Той не можеше да яде, аз също. Нали знаете как осъдените на смърт трябва да си избират последното ястие и това е много важен момент за тях? При мен не се получаваше така.

Не исках скариди със зърнена каша, нито кейк с кафява захар. Не можех да задържам никаква храна. А и никога не ти дават единственото нещо, което искаш.

Време.

Накрая отидохме до баскетболното игрище на площадката в основното училище и поиграхме малко. Линк ме остави да спечеля, което бе странно, защото преди аз го оставях да печели. В последните шест месеца нещата наистина се бяха променили доста.

Не говорихме много. В един момент той хвана топката, след като му я подадох, и я задържа. Гледаше ме по същия начин, както когато седеше до мен на погребението на майка ми, въпреки че се предполагаше на тази пейка в църквата да седи само семейството на починалата.

— Не съм добър в тези неща, нали знаеш?

— Да… Нито пък аз.

Извадих навития стар комикс, който носех в задния си джоб.

— Ето ти нещо, да ти напомня за мен.

Той го разви и се разсмя.

— „Аквамен“? Смяташ, че този смешен комикс ще ми напомня за теб и жалките ти сили?

Свих рамене.

— Не можем всички да бъдем Магнито.

— Ей, човече — каза той, като дриблираше с топката и я местеше от едната си ръка в другата. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Не. Искам да кажа, сигурен съм, че изобщо не желая да го правя. Но нямам избор.

Линк беше наясно с липсата на избор. Бе живял целия си живот така.

Затупка по-силно с топката.

— И няма никакъв друг начин?

— Не, освен ако не искаш да седнеш с майка си на верандата и да наблюдавате Края на дните.

Опитвах се да го изкарам на шега, но нещо напоследък не ми се получаваше. Може би Счупената ми душа бе виновна за това.

Линк спря да дриблира и пъхна топката под мишница.

— Хей, Итън…

— Какво?

— Спомняш ли си онова „Туинки“ в автобуса? Онова, което ти дадох във втори клас, в деня, когато се запознахме?

— Което намери на пода и ми го даде, без да ми кажеш? Отлично помня.

Той се ухили и метна топката.

— Не беше падало на пода. Това си го измислих.

Топката се удари в обръча и се изтърколи на улицата.

Оставихме я там.

Намерих Мариан и Лив в архива, отново заедно на мястото, на което принадлежаха.

— Лельо Мариан!

Бях толкова щастлив да я видя, че почти я смачках, докато я прегръщах. Когато най-накрая я пуснах, видях, че тя ме чака да го кажа. Нещо, каквото и да е — за причината, поради която я бяха пуснали.

Затова започнах. Поднесох им историята бавно, парченце по парченце, въпреки че те невинаги си пасваха. Отначало и двете бяха облекчени — мислеха, че ще чуят някакви добри новини. Гатлин и смъртният свят нямаше да бъдат унищожени в свръхестествен Апокалипсис. Чародейците нямаше да загубят силите си или да се подпалват неволно, въпреки че в случая със Сарафина това ни спаси живота. Те чуха това, което исках да чуят. Всичко щеше да бъде наред.

Трябваше да е наред.

Щях да дам живота си в замяна на това — тази част обаче я пропуснах.

Но и двете бяха прекалено умни, за да оставят историята да свърши така. И колкото повече парченца им давах, толкова по-бързо умовете им ги напасваха, за да създадат цялата сбъркана истина. Разбрах точно кога запълниха и последното парченце.

Ужасният миг, когато видях как израженията на лицата им се промениха и усмивките им изчезнаха. Лив не ме погледна. Въртеше бясно селенометъра на китката си и извиваше кожените си гривни.

— Ще измислим нещо. Винаги го правим. Трябва да има и друг начин.

— Няма.

Не беше нужно да го казвам; тя вече го знаеше.

Без да каже нито дума, Лив махна една от гривните си и я завърза на китката ми. По лицето й се стичаха сълзи, но тя не вдигаше очи към мен. Опитах се да си представя какво ли е да си на нейно място, но не можех. Беше прекалено тежко.

Спомних си как загубих майка си, как се взирах в костюма, оставен на стола в ъгъла на стаята ми, който ме чакаше да го облека и да призная, че майка ми е мъртва. Спомних си как Лена падна на колене в калта, хлипаща в деня на погребението на Макон. Сестрите, които гледаха невиждащо в ковчега на леля Пру, мачкайки кърпичките си в ръце. Кой щеше да ги развежда сега из града и да се грижи за тях? Никой не ти казва това. По-трудно е да бъдеш онзи, който остава след смъртта на другия.

Спомних си колко спокойно леля Пру премина през Последната врата. Тя беше в покой със себе си, но къде бе покоят за останалите от нас?

Мариан не каза нито дума. Гледаше ме, сякаш искаше да запамети лицето ми и да замрази този момент във времето, така че никога да не го забрави. Тя знаеше истината. Мисля, че бе очаквала нещо такова да се случи от момента, в който Отвъдният съвет на пазителите я беше освободил.

Нищо не ни се дава даром, винаги трябва да се плати цената.

Ако зависеше от нея, тя щеше да направи същото, за да защити хората, които обичаше.

Бях убеден, че и Лив би постъпила така. По своя си начин точно това бе направила тя за Макон. Същото бе направил Джон за нея на водната кула. Може би сега се чувстваше гузна, че Избраника се оказах аз, а не Джон.

Надявах се, че знаеше истината — че не беше виновна за това, нито аз, нито той. Независимо колко пъти ми се бе искало да повярвам, че е така.

Това бе моят живот и беше настъпил моментът да свърши.

Аз бях Водача. Това бе моята най-важна и най-ужасна мисия.

Винаги е била изписана в картите, онези, които Ама толкова отчаяно се опитваше да промени.

Винаги съм бил аз.

Но те не ме оставиха да кажа нищо от това. Мариан ме прегърна, а Лив прегърна и двама ни. Някога майка ми ме прегръщаше така, сякаш ако зависеше от нея, никога нямаше да ме пусне. После Мариан ми прошепна нещо тихо. Беше от Чърчил. И се надявах да го запомня, където и да отивах.

„Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.“