Прелестен хаос

21.XII Истината

Потропах на вратата и зачаках сред бледия жълт кръг от светлината на лампата на верандата. Гледах вратата, пристъпвайки неловко от крак на крак, с ръце, пъхнати в джобовете. Искаше ми се да не бях тук. Искаше ми сърцето ми да не препускаше толкова силно.

Щеше да помисли, че съм полудял.

И защо не? Аз самият вече си го мислех.

Първо видях халата, после пухкавите чехли и стъкленото око.

— Итън? Какво правиш тук? С Мичъл ли си? — мисис Инглиш надникна зад мен, потупвайки пластмасовите ролки в косата си, сякаш имаше начин да ги направи да изглеждат по-привлекателни.

— Не, госпожо.

Тя изглеждаше разочарована и веднага превключи на училищния си тон.

— Имаш ли представа колко късно е?

Беше едва девет.

— Може ли да вляза за минутка? Наистина трябва да говоря с вас.

Е, не точно с вас.

— Сега ли?

— Само за минута. Става дума за… процеса.

Процесът на саможертвата, за вземането на решения…

Но това не можех да й го кажа веднага.

Това привлече вниманието й, защото си помисли, че говоря за пиесата, както си знаех, че ще стане.

Последвах я в дневната й за втори път, но тя не помнеше, че това се е случвало. Колекцията от керамични фигурки на лавицата над камината бе подредена идеално, сякаш тук не се бе случвало нищо драматично. Единственият издайнически знак бе, че растението паяк бе изчезнало. Предполагам, че някои неща се счупват толкова зле, че не могат да бъдат поправени.

— Заповядай, Итън, седни.

Автоматично седнах в стола с цветната тапицерия и после скочих като опарен, защото в малката стая нямаше друго място за сядане. Никой истински син на Гатлин не би могъл да седи, докато дамата стои права.

— Добре съм си така, вие седнете, госпожо.

Мисис Инглиш намести очилата си, докато сядаше на стола.

— Хм, трябва да призная, че това ми се случва за пръв път.

Не и за мен. Но нека си остане така.

— Итън? За какво точно искаше да говорим?

Закашлях се леко, за да прочистя гърлото си.

— Може да ви се стори малко странно…

— Слушам те.

Не мисли за това. Кажи думите. Тя ще те чуе някак си.

— Там е работата. Не искам да говоря с вас. Искам да говоря със… знаете. Само дето не знаете. С другото ви аз.

— Моля?

— Лилум, госпожо.

— Произнася се Лилиан, но не мисля, че е подходящо да ме наричаш по първо име. — Млъкна и се поколеба за миг. — Може би те притеснява приятелството ми с баща ти…

Нямах време за това.

— Царицата на демоните? Тук ли е?

— Какво?

Не спирай.

— Колелото на съдбата? Безкрайната река? Чуваш ли ме?

Мисис Инглиш се изправи. Лицето й бе пламнало и никога не я бях виждал толкова ядосана.

— Да не си надрусан? Това някакъв идиотски номер ли е?

Огледах се отчаяно из стаята. Очите ми се спряха на фигурките на лавицата и отидох до тях. Луната бе от камък, светла и кръгла, с полумесец, издълбан върху нея.

— Трябва да поговорим за луната.

— Ще се обадя на баща ти.

Не спирай.

— Осемнайсетата луна. Нищо ли не ви говори?

С периферното си зрение видях как посяга към слушалката на телефона.

Аз посегнах към луната.

Стаята се изпълни със светлина. Мисис Инглиш замръзна на място, пространството започна да се разпада край нея…

Намирах се пред Temporis Porta, но вратите бяха широко отворени. От другата страна имаше тунел с грубо измазани с хоросан стени. Пристъпих напред.

Тунелът бе малък, таванът бе толкова нисък, че трябваше да се привеждам, докато ходех. По стената имаше тънки линии, които изглеждаха така, сякаш някой ги бе използвал, за да отброява нещо. Вървях около километър, когато видях прогнило дървено стълбище. Осем стъпала.

Най-отгоре имаше дървен капак с желязна халка за отваряне. Изкачих се предпазливо по стъпалата, надявайки се, че ще издържат тежестта ми. Щом стигнах горе, се наложи да блъсна капака силно с рамото си и да натисна силно, за да го отворя.

Слънчевата светлина се изля в тунела и върху мен. Намирах се в средата на поле и точно от мястото, където стоях, започваше пътека. Не толкова пътека, колкото две успоредни, виещи се линии, където високата трева бе приведена и утъпкана в пръстта. Полетата от двете страни бяха като от чисто злато, царевица и слънчева светлина — не кафяви, незасегнати от скакалците и сушата. Небето бе в онова синьо, което бях почнал да наричам гатлинско синьо. Ефирно и безоблачно.

Ехо? Тук ли си?

Тя не беше тук, а аз не можех да повярвам къде се намирах.

Бих познал това място винаги; бях виждал достатъчно снимки — плантацията на моя прапрапрапрадядо Елис Уейт. Този, който се бе бил на отсрещната страна на път номер 9 по време на Гражданската война и бе загинал. Оттук можех да видя моя — и неговия — дом, „имението“ Ландинг. Трудно ми беше да кажа дали изглеждаше същото, поне сините капаци на прозорците бяха май непроменени. Погледнах надолу към капака, скрит от калта и тревата, и веднага разбрах. Това бе тунелът, който водеше до килера в мазето на къщата ни. Бях излязъл от другата страна — безопасната, където робите, ползващи мрежата за подпомагане на бегълците, можеха да се скрият в гъстите полета.

Защо Вратата на времето ме бе довела тук? Какво правеше Лилум във фермата на семейството ми, преди повече от сто и петдесет години?

Лилум? Къде си?

Половин ръждясал велосипед лежеше от едната страна на пътя. Или поне приличаше на част от такъв. Виждах къде е бил разрязан металът и как по рамката бе прокаран маркуч. Сигурно е бил използван за напояване на полето. Чифт кални гумени ботуши стояха в пръстта до кормилото на колелото. Полетата се простираха край мен във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът.

Какво трябва да правя тук?

Погледнах пак към ръждясалата половинка от велосипеда и усетих как ме залива вълна на безнадеждност. Нямаше начин да успея да напоя полето. То бе прекалено голямо, а аз бях сам.

Слънцето напичаше все по-силно и листата ставаха кафяви и полето скоро нямаше да бъде така златисто, а изгоряло и мъртво като всичко останало. Чух познатото жужене. Скакалците идваха.

Защо ми показваш това?

Седнах в пръстта и се загледах в синьото небе. Видях голяма пчела, прелитаща опиянена от едно цвете на друго. Усещах почвата под мен, мека и топла, макар да бе суха. Зарових пръстите си дълбоко в нея и я почувствах, деряща кожата ми като груб, едър пясък.

Знаех защо бях тук. Независимо дали можех да го довърша или не, трябваше да опитам.

Това е, нали?

Нахлузих горещите, кални ботуши и вдигнах ръждясалото метално полуколело. Държах дръжките и бутах предната част пред себе си. Започнах да изливам вода върху полето, ред след ред слънчогледи. Колелото скърцаше, докато вървях и го извивах, а жегата жулеше врата ми, но аз не спирах — привеждах се и натисках с цялата си сила през буците пръст и браздите в полето.

Чух звук като от тежка каменна врата, която се отваряше за пръв път от столетие, или като че ли огромен каменен блок бе избутан от входа на някоя пещера.

Беше вода.

Настъпваше бавно, завръщаше се към полето от старата помпа или кладенец, към които бе прикачен маркучът. Натиснах още по-силно. Водата започна да тече през пръстта на ручейчета. Изливаше се по кухите бразди в полето и образуваше вади, които се превръщаха в малки потоци, а те се разливаха в по-големи реки, които знаех, че в крайна сметка ще наводнят целия път и ще се слеят в една обща, огромна река.

Безкрайната река.

Затичах се колкото можех по-бързо. Гледах как спиците на колелото се въртят с все по-голяма скорост и изпомпват по-силно водата, докато накрая колелото вече се движеше толкова бясно, че очертанията му се замъглиха. Силата на водата бе толкова яростна, че маркучът се разцепи като гърба на изкормена змия. Навсякъде имаше вода. Пръстта се превръщаше в кал под краката ми, бях подгизнал до кости. Сякаш карах велосипед за първи път, сякаш летях, правейки нещо, което само аз можех да направя.

Спрях, останал напълно без дъх.

Колелото на съдбата.

Взирах се в него, ръждясало, огънато и по-старо от пръстта. Моето колело на съдбата, тук в ръцете ми. В старото фамилно поле.

Най-накрая разбирах.

Това беше изпитание. Моето изпитание. Само и единствено мое.

Било е такова през цялото време.

Сетих се за Джон, лежащ на пода на стаята ми.

Гласът на Лилум бе казала, че не той е Избраника.

Аз съм, нали?

Аз съм Избраника.

Аз съм Единият, който е двама.

Винаги съм бил аз.

Гледах как полето отново се раззеленява и покрива със злато. Жегата отстъпваше. Тлъстата пчела отлетя в небето, защото небето бе истинско, а не нарисувано.

Чух тътена на гръмотевица, после светкавица разтресе въздуха, а аз стоях в средата на полето, държейки в ръка ръждясало колело, докато дъждът започваше да вали.

Въздухът пращеше от магия и изпитах същото чувство като онзи път, когато стъпих на брега при Голямата бариера — само че сега бе стократно по-силно. Звукът бе така мощен, че ушите ми забумтяха.

— Лилум? — извиках с жалкия си смъртен глас, който звучеше нелепо сред обширното поле. — Знам, че си тук. Усещам те.

— Тук съм — отекна гласът й някъде отгоре, от ослепителното синьо небе. Не можех да я видя, но тя беше тук — не мисис Инглиш, а истинската Лилум. В своето безименно, безформено състояние, навсякъде около мен.

Поех си дълбоко дъх.

— Готов съм.

— И?

Това беше въпрос. Но вече знаех отговора.

— Знам кой съм. И какво трябва да направя.

— Кой си ти? — Въпросът увисна във въздуха.

Погледнах към небето, излагайки лицето си на слънцето. Казах думите, от които се боях още от мига, в който за първи път бяха прошепнати в най-дълбокото, най-мрачно пространство на съзнанието ми.

— Аз съм Единият, който е двама — изкрещях го с пълна сила. — Имам една душа в смъртния свят и една в отвъдния. — Гласът ми звучеше различно. Уверено. — Единият, който е две неща.

Млъкнах и зачаках. Бях облекчен, че най-накрая го казах, огромната тежест бе вдигната от плещите ми. Сякаш преди това бях крепил на гърба си цялото изгарящо синьо небе.

— Наистина си ти. Няма друг. — В гласа й не личеше никаква следа от емоция. — Трябва да бъде платена определена цена, за да бъде създаден новият Ред.

— Знам.

— Очаква те кладата, изпитанието, тежък тест. Трябва да си сигурен в избора си. По време на слънцестоенето.

Останах там дълго време. Усещах прохладния въздух и неподвижността край себе си. Чувствах единственото нещо, което не бях чувствал, откакто Редът бе променен.

— Ако го направя, всичко ще стане както беше преди. Лена ще бъде добре без мен. Отвъдният съвет на пазителите ще остави Мариан и Лив на мира. Гатлин няма да бъде опустошаван от земетресения и суша.

Не питах, а договарях сделката на живота си.

— Нищо не е сигурно. Но… ще има отново Ред. Нов порядък и хармония в света.

Ако щях да умирам, имаше още нещо, което исках.

— И Ама няма да плати цената, която дължи на бокора.

— Тази сделка е била направена доброволно. Не мога да я променя.

— Не ме интересува! Направи нещо!

Още в мига, в който го изкрещях, знаех, че тя няма да изпълни молбата.

— Винаги има последствия.

Също като с мен. Избраника.

Затворих очи и се замислих за Лена и Ама, за Линк. За Мариан и баща си. За майка си. За всички хора, които обичах.

Хората, които щях да загубя.

Хората, които не можех да рискувам да загубя.

Нямаше много за мислене. Не колкото предполагах, че ще има. Предполагам, че някои решения са взети, още преди съзнателно да ги направиш. Пристъпих напред и се озовах отново сред светлината.

— Обещай ми.

— Сторено е. Това е обет. Обещание, както ти го наричаш.

Не ми беше достатъчно.

— Кажи го сама.

— Да. Обещавам. — После тя каза дума, която не бе на нито един език, който познавах, дори звуците й бяха неразбираеми. Но самата дума приличаше на гръм и светкавица и аз разбрах истината в нея.

— Тогава съм сигурен.

Секунда по-късно стоях отново в дневната на Лилиан Инглиш, а тя се бе отпуснала в безсъзнание в цветния си стол. Чувах гласа на баща си от другата страна на телефона в ръката й.

— Ало? Ало?

Мозъкът ми превключи на автопилот. Вдигнах телефона и прекъснах връзката с баща ми. После позвъних на 911 за съвсем смъртната Лилиан Инглиш. Трябваше обаче да оставя слушалката, без да кажа нито дума, защото Сиси Хъникът работеше в диспечерския център и щеше да разпознае гласа ми. Не можех да рискувам да бъда хванат в дома на припадналата си учителка по английски за втори път. Но това беше без значение. Вече имаха адреса. Щяха да изпратят линейка, за да проверят, както преди.

А смъртната мисис Инглиш отново нямаше да си спомня, че съм бил там.

Подкарах колата право към „Рейвънуд“, без да спирам, без да мисля, без да включвам радиото или да свалям прозореца. В един миг шофирах през града, а в следващия тропах по входната врата на Лена. Не можех да дишам. Бях като пленен в погрешна атмосфера, в някакъв ужасяващ кошмар.

Помня как удрях с юмрук по чародейската луна безброй пъти, но тя не реагира на докосването ми. Може би вече нямаше начин да скрия колко различен бях. Колко незавършен.

Помня, че виках и плаках, и мислено крещях името й с Келтската нишка, докато Лена най-накрая отвори вратата, облечена с пурпурната си китайска пижама. Беше с нея в нощта, когато ми бе споделила тайната си — че е чародейка. Седнала на стъпалата на верандата ми по средата на нощта.

Сега, седнал на нейните стъпала, аз й казах моята.

Случилото се след това бе прекалено болезнено, за да го запомня.

Лежахме в старото желязно легло на Лена, преплели тела така, сякаш никога вече нямаше да бъдат разделени. Не можехме да се докосваме, но не можехме и да не се докосваме. Не можехме да спрем да се взираме един в друг, но всеки път щом очите ни се срещаха, болеше още повече. Бяхме изтощени, но нямаше начин да заспим.

Нямахме достатъчно време да си прошепнем всички неща, които трябваше да си кажем. Но самите думи нямаха никакво значение. Мислехме едно-единствено нещо.

Обичам те.

Брояхме часовете, минутите, секундите.

Вече не разполагахме дори с тях.