Когато отворих очи, бях отново в стаята си. Втренчих се в синия таван и се опитах да се сетя как се бях озовал тук. Бяхме се пренесли, но не с Джон. В това бях сигурен, защото той лежеше в безсъзнание на пода ми.
Трябва да е бил някой друг. Някой по-могъщ от инкубус. Някой, който знаеше за Осемнайсетата луна.
Някой, който явно знаеше всичко — включително единственото, за което вече започвах да се досещам.
Лив разтърсваше Джон, все още хлипайки.
— Събуди се, Джон. Моля те, събуди се!
Той отвори очи и за секунда изглеждаше напълно объркан.
— Какво, по дяволите…
Тя се метна на врата му.
— Няма никакви дяволи, никакъв ад, никакъв рай!
— Къде съм? — попита той, все още дезориентиран.
— В стаята ми — обясних аз, надигнах се и се облегнах на стената.
— Как се озовах тук?
— Не питай.
Не исках да обяснявам, че Лилум ни бе пренесла по някакъв начин всички.
Повече се притеснявах в момента за друго.
Избраника не беше Джон Брийд.
Трябваше да говоря с един човек.