Прелестен хаос

12.IX Адам и Ева

Лена спря пред черна лакирана врата. Ръчно изписан плакат на бандата на Линк, „Холи Ролерс“, висеше закачен на стената до нея. Лена потропа по вратата на стаята на Ридли.

— Защо търсим Ридли? — попитах аз. Не горях от желание да я виждам след изцепките й днес.

— Не я търсим. Но в стаята й има кратък път до Тунелите. Тайният проход на чичо Макон, не помниш ли?

— Да. Защото сега неговата спалня е…

Погледнах към вратата, опитвайки се да си представя какво бе направила Ридли със стаята на Макон. Не бях идвал тук от деня, в който с Лена се бяхме разделили.

Тя сви рамене.

— Той вече не я искаше. И без друго повечето от времето спи в кабинета си в Тунелите.

— Страхотен избор за стая на Ридли. Защото тя не е от типа момичета, които биха се възползвали от прохода, за да се промъкват в Тунелите посред нощ — опитах се да иронизирам аз.

Лена застина с ръка на дръжката на вратата.

— Итън, тя вече няма никакви магически сили. Трябва да се страхува да слиза там повече дори от обикновен смъртен…

Преди да довърши изречението си, чух звук, който не можеше да се сбърка. Звукът на раздиращо се небе и на инкубус, който се промъква през пролуката между световете.

Пренасянето.

— Чу ли това?

Лена се намръщи.

— Кое?

— Звучеше все едно някой от вашите хора раздира небето и…

— Чичо Макон вече не пътува по този начин. А и „Рейвънуд“ е напълно защитен. Няма начин инкубус, колкото и да е силен, да проникне тук.

Въпреки думите си обаче изглеждаше притеснена.

— Сигурно е било нещо друго. Може би Кухнята отново експериментира — опитах се да я успокоя аз и допрях поставената й на дръжката ръка. — Отвори я.

Лена натисна надолу, но нищо не се случи. Пробва пак.

— Това е странно. Дръжката е заяла.

— Дай да опитам.

Облегнах се с цялата си тежест върху вратата. Тя не поддаде, което беше донякъде унизително, затова опитах пак, още по-силно.

— Не е заяла. Тя е… нали знаеш.

— Какво?

— Ами… каквато там латинска дума използвате за „заключена с магия“.

— Искаш да кажеш, че има заклинание? Това е невъзможно. Ридли не може да използва Obex, заклинанието за подчиняване на предмети, дори да го е открила в някоя книга. Прекалено опасно е.

— Шегуваш ли се? След това, което причини на мажоретките?

Лена погледна отново към вратата, зеленото й око искреше, а златното бе потъмняло. Черните й къдрици започнаха да се навиват нагоре по раменете й и преди да чуя как произнася заклинанието, вратата се отвори толкова рязко, че се уплаших да не се откачи от пантите. Което май бе чародейският начин да кажеш на някого нещо като „Майната ти!“.

Светнах лампите в стаята на Ридли.

Лена сбърчи нос и дръпна една розова близалка, която бе залепнала за дълъг рус косъм, увит около направо огромна четка за коса. Навсякъде се въргаляха купища дрехи и обувки, лак за нокти, гримове и бонбони — по всяка повърхност, по чаршафите, по старата розова черга.

— Внимавай да не разместим нещо. Ще се побърка, ако усети, че сме влизали. Напоследък се държи много странно и пази ревниво стаята си. — Лена побутна едно отворено шише лак, което бе паднало и покапало по шкафа. — Но няма никаква следа от заклинания. Нито тайни книги, нито някакви магически талисмани.

Навих розовата черга, за да разкрия скритата тайна чародейска врата в пода.

— Нищо подозрително… — Лена повдигна един полупразен плик от чипс „Доритос“. — Освен факта, че Ридли мрази чипс. Тя си пада по сладкото, не по соленото.

Погледнах надолу в мрака към стъпалата, които почти не вярвах, че са там.

— Гледам към невидимо стълбище и ти ми казваш, че чипсът е странното нещо в тази стая?

Лена повдигна втори плик „Доритос“, този път пълен.

— Да, точно така.

Провесих крак надолу и опипах колебливо, докато намерих солидна основа във въздуха.

— Преди харесвах шоколадово мляко, сега направо ми се гади от него. Това да не би да означава, че имам магически сили?

Пристъпих надолу в мрака, преди да чуя отговора й.

След като слязохме по стълбището и се озовахме почти веднага в личния кабинет на Макон, вече можехме да го видим, седнал пред бюрото си и вперил поглед в страниците на една огромна книга. Лена направи крачка напред…

— Седем — разнесе се момичешки глас.

И двамата спряхме на място. Поставих ръка на рамото на Лена.

Почакай.

Останахме в сенките на коридора, до самата рамка на вратата. Още не ни бяха забелязали.

— Седем какво, мис Дъранд? — попита Макон.

Лив се появи на прага с купчина книги в ръце. Русата й коса бе разпиляна по любимата й розова тениска на „Пинк Флойд“, светлината се отразяваше в сините й очи. Сред мрака на подземията Лив сякаш бе създание от слънчева светлина.

Бившата асистентка на Мариан, бившата ми приятелка. Но това не бе съвсем вярно и всички го знаехме. Докато Лена ме бе напуснала, Лив се бе превърнала за мен в нещо повече от приятелка. Но Лена вече бе тук, с мен. Какво означаваше това за нас с Лив? Тя винаги щеше да бъде мой приятел, дори да не се чувстваше така. Тя ми бе помогнала да намеря път към Лена, до Голямата бариера, мястото, където съжителстваха едновременно тъмните и светлите сили. Беше се отказала от бъдещето си като Пазител заради мен и Лена. И двамата знаехме, че винаги ще й бъдем длъжници заради това.

Има повече от един начин да бъдеш обвързан с някого. Научих го сам, но трябваше да измина дълъг и труден път.

Лив остави книгите на масата пред Макон. От старите корици се вдигна прах.

— Има само пет случая на смесени чародейски линии, достатъчно мощни, за да дадат тази комбинация. Проучих всяко чародейско фамилно дърво и от двете страни на океана, включително вашето.

Смесена чародейска кръв. Итън, те търсят Джон.

Лена едва успяваше да използва Келтската нишка. Дори мислите й бяха тихи.

Макон мърмореше, заровил нос в книгата си.

— А, да. Добре. И всичко е само в интерес на науката, нали?

— Разбира се.

Лив отвори познатия ми червен дневник.

— И? Откри ли нещо, подобно на него, в някои фамилни сведения? Нещо, което да обясни съществуването на нашия загадъчен хибрид, неуловимият Джон Брийд?

Явно си права.

Лив разтвори два големи листа на масата, които веднага разпознах. Фамилните родословия на Дюшан и Рейвънуд.

— Има само четири възможни случая — поне според Отвъдния съвет на пазителите.

Съветът на какво?

После, Итън.

Лив продължаваше да говори.

— Единият е родителите на Сарафина Дюшан: Емалин Дюшан, светъл чародеец, и вашият баща, Силас Рейвънуд, кървав инкубус. Бабата и дядото на Лена — повдигна глава Лив, страните й бяха поруменели.

Макон отхвърли възможността.

— Емалин е била Емпат, чародейска дарба, която не може да се развие в хибрид инкубус, способен да ходи на дневна светлина, а и очевидно нашият хибрид е прекалено млад, за да бъде резултат на точно този съюз.

Лена потръпна и аз стиснах ръката й.

Те просто проучват семейните родословия, Лена. Това не означава нищо.

Все още не.

Лена отпусна глава на рамото ми, а аз се наведох по-близо до вратата, за да чувам по-добре.

— Това оставя три възможни кандидати за създаване на тъмен чародеец — инкубус-хибрид. Не вземаме предвид съчетанията на светли чародейци, защото няма…

— Светли инкубуси, какъвто бях аз в предишната си форма? Това е вярно. Инкубусите са Мрак по природа. Знам това по-добре от всеки друг, мис Дъранд.

Лив затвори дневника си, очевидно засрамена, но Макон махна с ръка.

— Не се тревожи. Аз не хапя. Никога не съм си падал по човешката кръв. Намирам я за отблъскваща.

Лив продължи:

— Ако Джон Брийд е някаква особена смесица от кървави свръхестествени сили, това не е случайност. Случаят е безпрецедентен и не фигурира в документацията на Пазителите на доктор Ашкрофт. Сякаш информацията за едно подобно раждане е била заличена нарочно от „Lunae libri“.

— Което доказва нашите подозрения. Това момче е нещо повече от инкубус, което може да ходи на дневна светлина. Никой не би си направил толкова труд да скрие произхода му, ако беше само това.

Макон потри глава с ръка. Зелените му очи бяха зачервени; хрумна ми, че дори не знаех дали сега той изобщо спи, след като вече бе чародеец. Но за пръв път ми се струваше, че май наистина има нужда от сън.

— Пет евентуални двойки. Това е прогрес, мис Дъранд. Браво.

Лив бе разочарована, личеше си по погледа й.

— Не мисля. Все още не сме намерели генетично съвпадение. Без тази информация ще бъде невъзможно да определим способностите на Джон. Или какво въобще е мястото му във всичко това.

— Основателен коментар. Но трябва да се фокусираме върху това, което знаем. Джон Брийд е важен за Ейбрахам, което означава, че момчето играе основна роля в плановете му.

Лив протегна ръка и се загледа във въртящите се циферблати на странния й часовник на китката й. Селенометърът, който й даваше единствените отговори, на които тя вярваше.

— Честно казано, сър, не съм сигурна колко време имаме. Никога не съм виждала такива данни. Не ми се иска да го казвам, но като че ли Луната ще се стовари върху Гатлин.

Макон се изправи и постави тежката си ръка върху рамото й. Почти усетих натиска, който й оказа, поне част от мен го усети.

— Никога не премълчавай истината от страх, мис Дъранд. Отдавна преминахме границата на куртоазните разговори. Просто трябва да продължим. Няма какво друго да направим.

Лив изпъна тялото си под натиска на ръката му.

— Не съм сигурна, че съм наясно какъв е протоколът, когато си изправен пред потенциалното унищожение на смъртния свят.

— Скъпо момиче, мисля, че уцели точно в целта.

— Моля?

— Виж фактите. Изглежда, че след Призоваването смъртният свят е променен, или както бихте казали вие, хората, небето е паднало върху главите ни. Ад на земята, би допълнила нашата очарователна мисис Линкълн. В чародейския свят се появиха нови видове инкубус, какъвто не сме срещали преди. Нещо като библейския Адам. Каквато и да е мисията на този хибрид, появата му не е случайна. Съвпадението на времето е прекалено идеално. Това е част от един по-голям план; а като имаме предвид, че без съмнение е замесен Ейбрахам, навярно планът е по-скоро грандиозен.

Лена беше побледняла. Стиснах ръката й и я придърпах към себе си.

Да вървим.

Тя допря пръст до устните си.

Той е Адам.

Лена…

Итън. Ако той е Адам…

Лив вдигна глава към Макон с широко отворени очи.

— Мислите, че това е планирано от Ейбрахам?

Макон се подсмихна.

— Хънтинг определено няма достатъчно интелект за подобен замисъл, а Сарафина няма достатъчно сили. Да оставим за момент настрани неясния произход на момчето. На колко години е? Колкото Лена или малко по-голямо от нея?

Не искам да се окажа Ева.

Не си.

Няма откъде да го знаеш, Итън. Имам чувството, че съм.

Не си, Лена.

Придърпах я в прегръдките си и почувствах топлината на бузата й, когато лицето й се опря в памучната ми тениска.

Мисля, че е планирано да бъда.

Макон продължаваше да говори, но сякаш се отдалечаваше от нас с всяка дума.

— Освен ако Джон Брийд не е бил всмукан от някакво друго пространство, той е еволюирал тук, в смъртния или в чародейския свят. Което изисква повече от десетилетие и половина безмилостно лукавство, най-съвършеното постижение на Ейбрахам.

— Да не би да твърдите, че Джон е роден в някаква чародейска лаборатория? Като… свръхестествено чародейско бебе в епруветка?

— Може би терминологията не е точна, но идеята е такава. Не толкова „роден“, колкото „отгледан“. Което би обяснило защо е толкова важен за Ейбрахам. — Макон замлъкна за миг. — Подобен буквализъм бих очаквал от брат си, не и от Ейбрахам. Донякъде съм разочарован.

— Джон Брийд3 — произнесе Лив бавно. — О, божичко. Било е пред очите ни през цялото време.

Притиснах Лена още по-близо до себе си. Когато долових мислите й, те бяха по-скоро шепот.

Той е болен. Това е извратено.

Не знаех дали има предвид Джон или Ейбрахам, но нямаше значение. Беше права. Беше извратено.

Ейбрахам си отиде, Лена.

В мига, в който го „казах“, знаех, че тази мисъл е лъжа. Джон може и да си бе отишъл, но не и Ейбрахам.

— И така, пред нас останаха два въпроса, мис Дъранд. Как и, по-важното, защо?

— Ако Джон Брийд си е отишъл завинаги, има ли значение?

Лицето на Лив бе бледо и ми се струваше, че е изтощена също както Макон.

— Нима си е отишъл? Не бих направил подобно заключение за когото и да било, без да съм видял тяло.

— Не трябва ли да насочим проучванията си към по-спешни проблеми — насекомите, промените в климата? Как да спрем бедствията, които като че ли Лена доведе в смъртния свят след Седемнайсетата луна?

Макон се приведе напред в креслото си.

— Оливия, имаш ли представа, скъпа моя, колко стара е тази библиотека?

Тя поклати глава колебливо.

— Знаеш ли колко стари са въобще чародейските библиотеки? Тук и отвъд океана? В Лондон? Прага? Мадрид? Кайро?

— Не.

— Може ли да си представиш, че в никоя от тези библиотеки, много от които посетих лично през последните седмици, няма нито едно позоваване за това как да бъде възстановен Общият ред?

— Трябва да има. Сигурно се е случвало поне веднъж през всички тези години…

Макон затвори очи.

— Никога ли? — плахо предположи Лив. Говореше толкова тихо, че от мястото, където се намирахме почти не я чувахме.

— Единствената ни следа е това момче. Как се е появил и по каква причина.

— Или момичето? — попита Лив.

— Оливия. Достатъчно.

Но Лив не се плашеше лесно.

— Може би вече знаете? Как се е появила тя и по каква причина? Научно казано, нейният случай би ни помогнал да направим същите изводи.

Лена ме отблъсна, прогонвайки ума ми от нейното съзнание, за да не чувам мислите й. Бях сам в тунела, независимо че се притискахме един в друг.

Макон поклати глава. Когато проговори, гласът му бе студен.

— Не казвай нищо на другите. Искам да съм сигурен, че си наясно за това.

— Искате да си мълча, докато не кажете сам на Лена какво е направила — кимна сериозно Лив.

Зелените очи на Макон изразяваха такава емоция, каквато никога не бях виждал в тях, когато бяха черни. Страх. Гняв. Възмущение.

— Докато не й кажа сам какво трябва да направи.

— Може да не успеете да спрете това.

Лив погледна селенометъра си.

— Оливия, не само вселената може да бъде унищожена. Заплашена е племенницата ми. Която, що се отнася до мен, е по-ценна от хиляди изгубени вселени.

— Повярвайте ми, знам това…

Сърцето ми спря да бие. Лена се бе измъкнала от прегръдката ми, без да я усетя.

Открих я в стаята й. Не плачеше и аз не се опитах да я утеша. Стояхме там в мълчание и се държахме за ръка, докато ни заболя, докато слънцето залезе — отвъд думите, отвъд стъклото и дърветата, и реката. Нощта се спусна край леглото й и аз зачаках мракът да заличи всичко.