Виждах само огън. Усещах жегата и се взирах в цвета на пламъците. Оранжево, червено, синьо. Огънят има много повече цветове, отколкото хората смятат.
Бях в къщата на Сестрите, в капан.
Къде си?
Погледнах в краката си. Знаех, че ще бъде тук всеки момент. И тогава чух гласа, през пламъците под мен.
АЗ ЧАКАМ.
Спуснах се надолу по стълбището, към гласа, но стъпалата се разпадаха под краката ми и внезапно вече летях стремглаво в бездната. Строполих се на пода, раменете ми пробиха горящите дъски.
Видях оранжево, червено, синьо.
Осъзнах, че се намирам в библиотеката, а не в мазето на лелите ми, където май трябваше да бъда. Навсякъде около мен горяха книги.
Да Винчи. Дикинсън. По. И още една.
„Книгата на луните“.
Видях и проблясък на нещо сиво, което не беше част от огъня.
Беше той.
Димът ме погълна и аз припаднах.
Събудих се на пода. Когато погледнах в огледалото в банята, лицето ми бе покрито със сажди. През целия ден се опитвах да не кашлям, въпреки че по гърлото ми бе полепнала пепел.
След спора ми с Макон, или каквото там беше, спях по-зле от обикновено. Когато се карах с него, това водеше до скандал и с Лена, което бе много по-болезнено от караниците с всички хора накуп, които познавах. Но сега всичко бе различно и Лена не знаеше какво да каже, също като мен.
Опитвахме се да не мислим за ставащото около нас — за нещата, които не можехме да спрем, и за отговорите, които не можехме да открием. Но то винаги стоеше някъде там, в някое ъгълче на съзнанието ни, макар да не си го признавахме. Стараехме се да се съсредоточим върху нещата, които можехме да контролираме — като това как да опазим Ридли встрани от проблемите и как да прогоним скакалците от къщите си. Защото, когато всеки ден е като края на света, след известно време той започва да ти се струва съвсем обикновен, колкото и налудничаво да е това. И нищо не е същото като преди.
Насекомите ставаха все по-гладни, жегата — все по-изгаряща, а целият град — все по-смахнат. Всички забелязвахме обаче най-вече жегата. Тя беше доказателство, че независимо дали човек целеше коша на игрището, излизаше на среща или лежеше в Здравния център, под всичко това, от мига, в който се събуждахме сутрин, до мига, в който заспивахме, и във всички мигове между тях — нещо беше сбъркано и нямаше да става по-добре. А само по-лошо.
Аз нямах нужда да усещам жегата, за да го осъзнавам. Всички доказателства бяха пред мен, в дома ми — в кухнята ни. Ама бе практически свързана на клетъчно ниво с нашата стара печка и когато нещо се случваше в главата й, то намираше външна изява в това, което приготвяше. Не разбирах какво ставаше с нея, а и тя едва ли щеше да ми каже. Можех само да се опитвам да сглобявам пъзела от малкото следи, които оставяше след себе си, на езика, който говореше най-добре — готвенето.
Следа номер 1: гумено пиле. Гуменото пиле беше изключително полезно за определяне на нейното психическо състояние — като температурата на трупа за определяне на часа на смъртта в криминалните сериали. За Ама, която бе прочута в три окръга със своите пилешки кнедли, да остави пилето да се превърне на гума, означаваше две неща: първо, че е много разсеяна и второ, че е заета. Тя не просто забрави да го извади навреме от фурната. Не, тя нямаше време да се занимава с него и след като го извади оттам. И така пилето стоя прекалено дълго в печката и се препече, а после стоя още по-дълго навън, за да се охлади. Наложи му се да я „чака“ като всички нас. Искаше ми се да знам къде беше и с какво се занимаваше.
Следа номер 2: принципна липса на пай. Паят беше изчезнал, а когато по някаква случайност се окажеше, че има пай на масата, той нямаше нищо общо с прочутите лимонени деликатеси или целувки на Ама. Което означаваше, че тя не говореше с Великите и със сигурност не общуваше с чичо Абнър. Не бях проверявал шкафа с алкохол, но липсата на бутилка „Джак Даниелс“ щеше да потвърди теорията ми за чичо Абнър. Чудех се дали посещението й при бокора имаше нещо общо с това.
Следа номер 3: сладкият студен чай бе непоносимо сладък, което означаваше, че първо, Сестрите се промъкват в кухнята и слагат допълнително захар в каната, както правеха със солта в соса, или второ, Ама бе толкова разсеяна, че не обръщаше внимание колко чаши захар слагаше, или пък трето, нещо не бе наред с мен. Може би и трите причини бяха верни, но бе ясно, че Ама бе намислила нещо и аз щях да разбера какво е то. Дори ако се наложеше да отида при бокора и да го попитам лично.
Да не забравяме и песента. С всеки изминал ден я чувах все по-често, както онези 40 песни, които въртят постоянно по радиото и се забиват в главата ти.
„Осемнайсет луни, осемнайсет страха в нощта,
на смъртните със вик смразява се кръвта.
Невиждани, незнайни са тези дяволски чада,
на тях Царицата на демоните носи гибелта.“
Царицата на демоните? Сериозно? След буквалната материализация на Бесовете в нашия свят нямах особено желание да си представям какво точно означаваше стихът с Царицата на демоните. Надявах се майка ми да се бе объркала и да имаше предвид някоя по-безобидна царица.
Но песните никога досега не бяха грешили.
Опитвах се да не мисля за виковете на смъртните и ръцете на демонската господарка. Но мислите, за които отказвах да мисля, разговорите, които оставаха непроведени, страховете, които никога не признавах, паниката, надигаща се вътре в мен — каквото и да правех, не можех да им избягам. Особено нощем, когато бях уж в безопасност в стаята си.
В безопасност и същевременно най-уязвим.
И не бях единственият.
Дори сред защитените със заклинания стени на „Рейвънуд“ Лена също бе уязвима. Защото и тя имаше дарове от майка си. И разбрах, че отново докосва някое от нещата в онази метална кутия, когато видях оранжевия блясък на пламъците…
Огънят пламна, пламъчетата се извиха около котлона на печката един по един, докато образуваха красив, сияещ кръг около него. Сарафина наблюдаваше, като омагьосана. Беше забравила за тенджерата с вода на плота. Напоследък повечето пъти забравяше изобщо за вечерята. Не можеше за мисли за нищо друго, освен за пламъците. Огънят имаше енергия — сила, която отричаше всички научни закони. Беше невъзможно да го контролираш, поглъщаше километри гори за минути.
Сарафина изучаваше огъня от месеци. Гледаше теорията по научните програми и истинските по новините. Телевизорът беше включен постоянно. В мига, в който споменаваха пожар или огън, тя зарязваше всичко и се втурваше да гледа. Но това не беше най-лошото. Беше започнала да използва силите си, за да пали малки огньове. Нищо опасно, само съвсем дребни в горите. Бяха като лагерни огньове.
Безобидни.
Манията й по огъня започна по същото време, в което се появиха и гласовете. Може би гласовете я караха да гледа неща, които горят; нямаше откъде да знае. Първия път, когато Сарафина чу тихия гласец в главата си, се занимаваше с прането.
Това е жалък, безсмислен живот, живот, равнозначен на смърт. Загуба на най-големия дар, който чародейският свят може да предложи. Силата да убиваш и да унищожаваш, да използваш въздуха, за да издишаш гибел. Самият Мрачен огън. Той предлага свобода.
Кошът с прането се изплъзна от ръцете й и дрехите се разпиляха по пода. Сарафина знаеше, че този глас не е нейният. Не звучеше като нея и мислите бяха чужди. И все пак бяха в главата й.
Най-големият дар, който чародейският свят може да предложи.
Дарът на Катаклиста — за това говореше. Това се случваше, когато една Самородна станеше Мрак. А колкото и да се опитваше да се преструва, Сарафина беше такава. Жълтите й очи й го напомняха всеки път, щом се погледнеше в огледалото. Не че го правеше често. Не можеше да понася да се гледа, не можеше да мисли за възможността Джон отново да види тези очи.
Сарафина носеше постоянно тъмни очила, въпреки че Джон не се интересуваше какъв бе цветът на очите й. „Може би те ще осветят тази дупка“, каза той, когато огледа малкото апартаментче. Наистина бе дупка. Лющеща се боя и счупени плочки, парнато никога не работеше, токът спираше постоянно. Но Сарафина никога не би го признала, защото живееха тук заради нея.
Никой не дава под наем хубави апартаменти на тийнейджъри, които очевидно са избягали от домовете си.
Можеха да си позволят и по-добро място. Джон винаги се прибираше с купища пари. Не е трудно да намираш вещи за даване в заложните къщи, когато можеш да караш предметите да изчезват право от джобовете на хората или от витрините на магазините. Джон бе Преходен, каквито бяха повечето от великите фокусници в историята — или от великите крадци. Но той освен това бе и светъл чародеец, а сега бе принуден да използва дарбата си по този лош начин, за да им осигурява прехрана. За да се грижи за нея.
Гласовете й го напомняха всеки ден.
Ако си тръгнеш, той може да използва номерата си, за да впечатлява смъртните момичета, а ти ще си свободна да правиш това, за което си родена.
Тя ги прогонваше от главата си, но думите оставяха сянката си, призрачен образ, който се спотайваше в дълбините на съзнанието й. Гласовете бяха най-силни, когато наблюдаваше разни неща да горят — както сега.
Преди да се усети, кърпата в кухнята димеше, краищата й бяха опърлени и се извиваха навътре като животно, гърчещо се от страх. Алармата за дим се включи.
Сарафина хвърли кърпата на пода и започна да я тъпче с крака, докато пламъците се превърнаха в тъжна следа дим. Тя се втренчи в обгорялата кърпа и се разплака. Трябваше да я изхвърли, преди Джон да я види. Не можеше да му каже за станалото. Нито за гласовете.
Това бе нейната тайна.
Всеки си има тайни, нали?
Една тайна не може да нарани никого.
Изправих се рязко в леглото си, но стаята ми си беше наред. Прозорецът бе затворен, въпреки че жегата бе толкова задушаваща, че потта се стичаше по врата и по гърба ми като цяла групичка, бавно пълзящи надолу паяци. Знаех, че затвореният прозорец няма да попречи на Ейбрахам да влезе в стаята ми, но някак си ми действаше успокояващо.
Бях завладян от паника. При всяко скърцане на дъска, при всяко изпукване на стъпало отвън очаквах лицето на Ейбрахам да изплува от мрака. Огледах се наоколо, но мракът в стаята ми си беше просто мрак.
Изритах чаршафа си. Беше толкова горещо, че едва ли щях да успея отново да заспя. Взех чашата от нощното си шкафче и излях малко вода по врата си. За миг прохладната течност се изля върху мен, преди горещината да ме погълне отново.
— Знаеш какво казват, ще стане по-лошо, преди да стане по-добре.
Когато чух гласа, за малко щях да припадна.
Погледнах и видях майка си да седи в ъгъла на стаята ми, на стола, на който бях оставил дрехите си в деня на погребението й, и в който след това никога вече не сядах. Изглеждаше по същия начин, както в деня, в който я видях за последен път — леко чезнеща в края на очертанията на тялото си, някак размита, но все пак беше тя.
— Мамо?
— Скъпи мой…
Изтърколих се от леглото и приседнах на пода до нея, с гръб, облегнат на стената. Беше ме страх да се приближа прекалено, страх, че просто я сънувам и тя ще изчезне всеки миг. Исках просто да поседя до нея за малко, сякаш бяхме в кухнята и говорехме за това как е минал денят ми в училище или нещо друго съвсем делнично. Независимо дали бе реално или не.
— Какво става, мамо? Досега не можех да те виждам така…
— Има… — Поколеба се за секунда. — Има някои обстоятелства, които позволяват да ме виждаш. Нямам време да ти обясня. Но този път е различно, Итън.
— Знам. Много по-лошо е.
Тя кимна.
— Искаше ми се да е различно. Не знам дали този път ще има щастлив край. Трябва да разбереш това.
Усетих, че в гърлото ми е заседнала бучка и се опитах да я преглътна.
— Нищо не мога да разбера. Знам, че е свързано с Джон Брийд, с неговата Осемнайсета луна, но не можем да го открием. Не знам срещу какво и кого се предполага да се борим. Срещу Осемнайсетата луна? Ейбрахам? Сарафина или Хънтинг?
Тя поклати глава.
— Не е толкова просто, нито пък лесно. Злото невинаги има само едно лице, Итън.
— Напротив, има. Говорим за Светлина и Мрак. Нещата не могат да станат по-черни или по-бели, отколкото са.
— Мисля, че и двамата знаем, че това не е вярно. — Да, говореше за Лена. — Ти не си отговорен за целия свят, Итън. Не си нито съдия, нито спасител. Ти си просто момче.
Надигнах се и се хвърлих в прегръдките на майка си, в скута й. Очаквах ръцете ми да преминат през нея. Но я усетих, сякаш наистина бе тук, сякаш бе още жива, въпреки че когато я погледнех, тя продължаваше да бъде мъглива. Стиснах я с ръце, пръстите ми се впиха в нейните меки, топли рамене.
Беше като чудо, да я докосвам така отново. Може би наистина бе.
— Малкото ми момче — прошепна тя.
Вдишах аромата й. Вдишах миризмата на всичко — на пържените домати, на креозота17, с който покриваше книгите в архива. Мирисът на прясно окосената трева на гробището от нощите, когато ходехме там заедно, за да наблюдаваме осветените паметници.
Тя ме държа около минута в прегръдката си. Имах чувството, че никога не ме бе пускала. После се отдръпна, но аз останах все така вкопчен в нея.
За няколко кратки минути отново усетих всичко, което имахме двамата помежду си.
После… заплаках. Плаках така, както не ми се бе случвало от дете. Откакто бях паднал по стълбището, докато си правех състезания по парапета с количките си, или откакто се изтърсих от покрива на катерушката в училищния двор. Но това падане болеше много повече от всяко друго, реално и физическо, което ми се бе случвало.
Тя ме гушна, както правеше, когато бях малък.
— Знам, че си ми сърдит. Нужно е време, за да приемеш истината.
— Не искам да я приемам. Прекалено много боли.
Тя ме стисна по-силно в прегръдките си.
— Ако не я приемеш, ако не я почувстваш напълно, няма да можеш да я пуснеш да си отиде.
— Не искам да я пускам.
— Не можеш да се бориш със съдбата. Време ми е да си тръгна.
Звучеше толкова сигурна, толкова умиротворена. Като леля Пру, когато държах ръката й в Здравния център. Или като Туайла, когато я видях да преминава в отвъдния свят в нощта на Седемнайсетата луна.
Не беше честно. Хората, които оставаха тук, никога не изпитваха такава сигурност в нищо.
— Не искам да тръгваш.
— Нито пък аз, Итън.
— Време ти е. Какво означава всъщност това?
Тя се усмихна и ме погали по гърба.
— Когато му дойде времето, ще разбереш.
— Вече изобщо не знам какво да правя. Страх ме, че ще съсипя всичко.
— Върши правилните неща, Итън. Ако не го направиш, те сами ще те намерят. Колелото на съдбата действа така.
Замислих се за това, което леля Пру ми каза. Колелото на съдбата… то се стоварва върху всички ни.
Погледнах майка си в очите и забелязах, че лицето й бе покрито със сълзи, също като моето.
— Колелото… Какво представлява то, мамо?
— Не то, скъпо мое момче. — Докосна ме нежно с длан по бузата, докато бавно започна да се разтваря в топлия мрак. — А тя.