Прелестен хаос

7.IX Извън път номер 9

След училище Линк остана да играе баскетбол с момчетата. Ридли не пожела да тръгне без него, докато мажоретките се упражняваха и мотаеха в салона, въпреки че нямаше да признае ревността си.

Стоях на вратата и гледах как Линк дриблира, без да се поти нито грам. Наблюдавах как цели коша от всеки ъгъл на игрището, от центъра на полето… Останалите момчета стояха встрани и зяпаха със зейнали уста. Треньорът седеше на скамейката, забравил да извади свирката от устата си. Наслаждавах се на всяка секунда от ставащото почти толкова, колкото и самият Линк.

— Липсва ли ти? — застана до мен Лена и се загледа в играта.

Поклатих глава.

— Не. Не искам да се мотая с тях. — Усмихнах се. — А и хубавото е, че поне веднъж никой не гледа нас.

Протегнах й ръка и тя я пое. Дланта й бе топла и мека.

— Да се махаме оттук — каза тя.

Бу Радли седеше в ъгъла на паркинга до знака „Стоп“, дишайки толкова тежко, сякаш въздухът в света не му стигаше. Зачудих се дали Макон продължаваше да ни гледа през очите на чародейското куче. Спряхме до него и отворихме вратата. Бу не се поколеба.

Подкарахме по път номер 9. Постепенно къщите на Гатлин изчезнаха, предградията се превърнаха в редуващи се едно след друго полета и ниви. През този сезон тези полета обикновено бяха смес от зелено и кафяво — царевица и тютюн. Но тази година се виждаха други цветове — черно и жълто; докъдето погледът ни стигаше, се простираха само мъртви растения и скакалци, ядящи последната останала реколта. Чувахме как попадналите под гумите на колата насекоми пукаха. Всичко изглеждаше сбъркано, погрешно.

Това бе другото, за което избягвахме да говорим. Апокалипсисът, който се бе стоварил върху Гатлин. Майката на Линк бе уверена, че жегата и напливът на скакалците са божие наказание, но аз знаех, че греши. На Голямата бариера Ейбрахам Рейвънуд бе казал, че изборът на Лена ще повлияе и върху света на чародейците, и върху света на смъртните. Явно заплахата му не е била шега.

Лена гледаше през прозореца към опустошените полета. Не можех да кажа нищо, което да я накара да се почувства малко по-добре или поне по-малко отговорна. Можех само да се опитам да я разсея.

— Днес беше смахнат ден, нали? Дори за първи учебен ден…

— Чувствам се зле за Ридли — каза Лена, докато вдигаше косата си нагоре и я извиваше на небрежен кок. — Тя не е на себе си.

— Което означава, че не е зла Сирена, тайно работеща за Сарафина. Трябва ли да съжаляваме за това?

— Не, но изглежда толкова нещастна.

— Искаш ли да чуеш прогнозата ми? Отново ще оплете нещата с Линк и ще му обърка главата.

Лена прехапа устни.

— Ами, да… Ридли все още смята, че е Сирена. Омайването на хората е част от служебните й задължения.

— Обзалагам се, че ще оскубе косите на всички мажоретки, преди да приключи с тях.

— После ще я отстранят от училище завинаги — каза Лена.

Отбих на кръстопътя, излязох от път номер 9 и поех по шосето, което водеше към „Рейвънуд“.

— Не и преди да срине гимназията със земята.

Дъбовите дървета се извисяваха и свеждаха клони над пътя, водещ към къщата на Лена. Гъстата им сянка охлаждаше въздуха и температурата бе с два-три градуса по-ниска. Нахлуващият през отворения прозорец бриз развяваше тъмните къдрици на Лена.

— Не мисля, че Ридли ще издържи още дълго в къщата. Цялото ми семейство се държи налудничаво. Леля Дел не знае дали идва, или си отива.

— Това не е нещо ново.

— Вчера леля Дел помисли Риан за Рийс.

— А Рийс?

— Силите на Рийс са все по-големи, но и някак разпилени. Тя постоянно се оплаква от това. Понякога ме поглежда и изперква. А аз не знам дали е заради това, което е прочела по лицето ми, или защото не може да прочете нищо по него.

И при нормални обстоятелства Рийс бе доста зловеща, а сега направо не ми се мислеше какво бе станало с дарбата й на Сибила — тя можеше да те погледне в лицето и да види там неща, които дори ти самият не си осъзнавал. Можеше да види всички твои мисли и чувства.

— Поне чичото ти е жив и е с теб.

— В известен смисъл, да. Всеки ден изчезва в Тунелите и нямам представа какво прави там. Сякаш нарочно не иска да знам.

— И какво му е странното на това? Нито той, нито Ама някога са искали да знаем нещо.

Опитах се да прозвуча небрежно, сякаш изобщо не се тревожех заради безбройните скакалци, които продължавах да мачкам под гумите на колата.

— Минаха седмици от завръщането му, а още не знаем какъв вид чародеец е. Знаем само, че е светъл. Не говори с никого за това.

Дори с мен. Това искаше да каже.

— Може би самият той не знае.

— Забрави…

Тя погледна през прозореца, а аз хванах ръката й. И двамата бяхме толкова горещи, че едва усетих изгарянето от докосването й.

— Не можеш ли да поговориш с баба си?

— През повечето време баба е в Барбадос и се опитва да разбере какво се случва.

Лена не каза цялата истина. Семейството й се опитваше да намери начин да възстанови Реда — да прогони жегата, скакалците и всички други бедствия, които ни предстояха в нашия, смъртен свят.

— „Рейвънуд“ има повече заклинания за защита, отколкото ако беше чародейски затвор. Толкова е клаустрофобично, че имам чувството, че са обвързали и оковали мен, а не къщата. Трябва да ти кажа, че те придават напълно нов смисъл на израза „да си наказан вкъщи без излизане“ — поклати глава Лена. — Надявам се, че Ридли не усеща нещата по този начин, след като вече е смъртна.

Не казах нищо, но бях напълно убеден, че Ридли го усеща — все пак и аз бях смъртен, а чувството, което излъчваше имението, направо ме смазваше. С приближаването до „Рейвънуд“ магията струеше от него, жужеше така, сякаш бе живо същество, обвито в плътна мъгла, която нямаше нищо общо с времето.

Атмосферата на чародейската магия, тъмна и светла.

Откакто се бяхме върнали от Голямата бариера, можех да я долавям — както сега. Паркирах пред клатещите се железни порти — границата на имението „Рейвънуд“, и видях как въздухът около нас пука от електрическо напрежение като при буря.

Портите не бяха същинската преграда. Градините на „Рейвънуд“, израснали и сгъстили се по време на отсъствието на Макон, бяха единственото местенце в целия окръг, където човек можеше да се спаси от жегата и насекомите. Може би това бе доказателство за могъществото на семейството на Лена, но докато минавахме през портите, усещах как енергията отвън се опитваше да си проправи път навътре, а „Рейвънуд“ я отблъскваше с цялата си сила.

Имението отстояваше на бедствието — личеше си по това, че отвън се ширеха безкрайни изгорели кафяви площи, а неговите градини оставаха недокоснати, зелени. Цветните лехи бяха разцъфтели и ярки, дърветата бяха отрупани с плод, просторните зелени морави бяха пищни и красиви и се простираха от голямата къща до брега на река Санти. Дори алеите бяха почистени и оградени с нов чакъл. Външният свят напираше да проникне в това място, но заклинанията и защитите опазваха „Рейвънуд“. Засега. Морските вълни се блъскат в скалите на брега отново и отново, докато превърнат камъка в пясък. Такава щеше да бъде и съдбата на имението.

В крайна сметка вълните винаги си проправят път. Ако Редът наистина бе нарушен, „Рейвънуд“ нямаше да остане още дълго единственият пост на изчезващия свят.

Паркирах катафалката близо до къщата и преди да кажа и дума, бяхме навън, сред влажния въздух. Лена се метна веднага на прохладната трева и аз се отпуснах до нея. Бях чакал този момент през целия ден; беше ми жал за Ама, баща ми и всички други, пленени в града под изгарящото синьо небе. Не знаех колко още щях да понеса това.

Знам.

По дяволите. Не исках…

Знам, че не ме виниш. Всичко е наред.

Тя се приближи към мен и се пресегна с ръка към лицето ми. Стегнах се. Сърцето ми вече не препускаше бясно, когато се докосвахме. Сега чувствах как енергията изтича от тялото ми, сякаш някой или нещо я изсмукваше отвън. Но Лена се поколеба и отпусна ръка.

— Не, вината е моя. Знам, че не го чувстваш така и не можеш да го кажеш, но аз мога.

— Лена…

Тя се извъртя по гръб и се втренчи в небето.

— Нощем лежа в леглото, затварям очите си и се опитвам да премина през… това. Опитвам се да отблъсна облаците и да прогоня жегата. Не знаеш колко е трудно. Колко усилия ни коства да поддържаме „Рейвънуд“ така. — Откъсна една зелена тревичка. — Чичо Макон казва, че не знае какво ще се случи. Баба казва, че е невъзможно да се разбере, защото никога преди не се е случвало.

— Вярваш ли им?

Когато ставаше въпрос за Лена, Макон бе такава важна сила, каквато бе Ама за мен. Ако съществуваше някакъв риск за нея, той никога не би й казал истината.

— Не знам. Но това е по-голямо от Гатлин. Каквото и да съм направила, то се отразява на всички чародейци, не само на семейството ми. Силите на всички чародейци са разбъркани.

— Твоите сили винаги са били непредвидими.

Лена извърна поглед.

— Спонтанните запалвания са нещо повече от „непредвидими“.

Знаех, че е права. Гатлин се носеше бавно към ръба на невидима скала и нямахме идея какво ни чака на дъното на пропастта, в която щяхме да се озовем. Но не можех да й го кажа — не и когато тя беше причината да сме на този ръб.

— Ще разберем какво става.

— Не съм толкова сигурна.

Вдигна едната си ръка към небето и аз си спомних за първия път, когато я последвах в градината на „Грийнбриър“. Тогава проследяваше облаците с пръсти и създаваше свои форми в небето. Все още не осъзнавах напълно в какво се бях забъркал, но дори и да знаех, нямаше да има никакво значение.

Сега всичко бе различно, дори небето. Нямаше облак, чиято форма да очертаем. Нямаше нищо освен заплашителната синя жега.

Лена вдигна и другата си ръка и погледна към мен.

— Това няма да спре от само себе си. Нещата ще се влошават. Трябва да сме готови. — Ръцете й си играеха разсеяно с въздуха. — Сарафина и Ейбрахам няма да се откажат просто така.

Готов съм.

Тя продължаваше да прави красиви извивки с пръстите си.

— Итън, искам да знаеш, че вече не се страхувам от нищо.

Нито пък аз. Стига да сме заедно.

— Там е работата. Ако нещо се случи, причината ще съм аз. И аз трябва да съм тази, която да го оправи. Разбираш ли какво ти казвам? — не сваляше очи от пръстите си.

Не. Не разбирам.

— Не разбираш или не искаш да разбереш?

Не мога.

— Помниш ли как Ама ти казваше да внимаваш да не пробиеш дупка в небето, защото вселената може да падне върху главата ти?

Усмихнах се.

— П.О.С.Л.Е.Д.С.Т.В.И.Я. Единайсет букви, вертикално. Иначе казано, дръпни внимателно нишката и гледай как целият свят ще се разкрие пред теб, като разплитащ се пуловер, Итън Уейт.

Тук Лена би трябвало да се разсмее, но тя не го направи.

— Аз дръпнах нишката, когато използвах „Книгата на луните“.

— Заради мен.

Мислех за това постоянно. Тя не беше единствената, която бе дръпнала по-рязко преждата от кълбото, оплетено около целия окръг Гатлин, под и над повърхността на земята.

— Призовах се сама.

— Наложи се да го направиш. И трябва да се гордееш с това.

— Гордея се.

Усетих, че се поколеба.

— Но…?

— Но трябва да платя цената и съм готова да го направя.

Затворих очи.

— Не говори така.

— Просто съм реалистка.

— Не, ти чакаш да се случи нещо лошо.

А аз не исках да мисля за това.

Лена се заигра с дрънкулките на гердана си.

— В случая не е въпрос на дали ще се случи, а кога.

Аз чакам. Така пишеше в тетрадката ми.

В каква тетрадка?

Не исках да разбира, но не можех и да крия от нея. Не можех и да се преструвам, че нещата можеха да бъдат постарому. Всичко беше напълно сбъркано и го осъзнавах ясно. Лятото. Смъртта на Макон. Странното поведение на Лена. Бягството й с Джон Брийд. И останалото, което се бе случило, преди да срещна Лена — как майка ми не се прибра у дома, обувките й, които си стояха там, където ги бе оставила за последно, хавлията й, все още влажна от сутринта. Празната страна на леглото й, мирисът на косата й по възглавницата.

Пощата, която все още пристигаше за нея.

Внезапността на всичко това. И категоричността му. Самотната реалност на истината — че най-важният човек в живота ти внезапно вече го няма. Което в лоши дни изглежда така, сякаш тя никога не бе съществувала. А в добър ден се появяваше един друг страх. Че дори да си сто процента сигурен, че тя е била тук, може би си единственият човек, който още я помни и мисли за нея.

Как е възможно възглавницата все още да ухае като човека, който вече дори не е на тази планета? И какво ще правиш, ако един ден започне да мирише като всяка друга стара, странна възглавница? Как можеш да се насилиш да прибереш тези обувки?

Но го направих. През това лято бях видял призрака на майка си в гробището „Бонавентура“. И за първи път в живота си повярвах, че нещо се случва с нас, след като умрем. Майка ми не лежеше сама в пръстта на гробището на Гатлин, както винаги се бях страхувал. Най-накрая бях освободил духа й. Най-накрая бях близо.

Итън? Какво става?

Де да знаех.

— Няма да позволя нещо лошо да ти се случи.

Още докато произнасях тези думи, знаех, че не мога да я защитя. Но ги казах, защото бях сигурен, че ако не ги кажа, сърцето ми ще се пръсне отново.

— Знам — излъга тя. Не каза нищо повече, но бе наясно какво чувствах.

Придърпа небето с ръцете си, силно, колкото можеше, сякаш искаше да го отдалечи от слънцето.

Чух силен, остър, раздиращ звук.

Не знаех откъде идваше, нито колко дълго щеше да продължи, но синьото небе се разтвори и макар да не се виждаше нито един облак, дъждът заля лицата ни.

Усетих мократа трева и капките в очите си. Бяха като истински. Потните ми дрехи подгизнаха вместо да изсъхнат. Придърпах я към себе си и хванах лицето й в ръцете си. После я целунах. Целувах я дълго, когато накрая не само аз, но и тя остана без дъх, а земята под нас изсъхна и небето отново бе безмилостно парещо и синьо.

За вечеря Ама бе приготвила своя прочут пилешки пай, който бе печелил множество награди. Порцията ми бе достойна за гигант и изпълваше чинията до самия ръб. Пробих изпечената коричка с лъжицата си и оставих парата да излезе. Усещах миризмата на хубаво шери, тайната съставка на Ама. Всеки пай в нашия окръг има тайна съставка — сметана, соев сос, лют червен пипер, дори сирене пармезан. „Тайна“ и „пай“ бяха почти синоними по тези места. Дамите в района бяха готови на всичко, за да открият какво се крие под кората на прочутия пай на най-добрите готвачки, сред които бе и Ама.

— Ааах… Тази миризма ме кара да се чувствам като осемгодишен.

Баща ми се усмихна на Ама, но тя пренебрегна и коментара му, и подозрително доброто му настроение. Семестърът в университета бе започнал, той се бе върнал на работа и сега, както седеше с колосаната си риза, изглеждаше съвсем нормален. Можех да забравя годината, която прекара, спейки по цял ден, свит на кълбо нощем в кабинета си, където се преструваше, че пише книгата си. Беше стигнал до състояние, в което почти не говореше и не ядеше. След това обаче бавно започна да се завръща към реалността. А може би само така ми се струваше, защото миризмата на пая беше започнала да действа и на мен. Зарових по-надълбоко с вилицата си.

— Добре ли мина първият учебен ден, Итън? — попита баща ми с пълна уста.

Огледах замислено парчето пай, забучено на вилицата ми.

— Сравнително добре.

Всичко под кората бе накълцано на толкова дребни късчета, че не можеха да се различат парченцата месо от зеленчуците. По дяволите. Когато Ама извадеше сатъра си и се отдадеше на яростно кълцане, това винаги бе лош знак. Този пай бе доказателство за един доста гневен следобед, който нямах никакво желание да си представям как точно е изглеждал. Беше ми жал за дъската й за рязане. Погледнах към празната й чиния и разбрах, че тази вечер тя нямаше да седне на масата с нас, за да си побъбрим. Нито щеше да ни обясни защо няма да го направи.

Преглътнах тежко.

— А как беше твоят ден, Ама?

Тя стоеше до кухненския плот и пресилваше салатата толкова гневно, че си помислих, че ще счупи стъклената купа.

— Сравнително добре.

Баща ми спокойно надигна чашата си с мляко.

— Моят ден пък беше невероятен. Събудих се със страхотна идея, не знам как ми хрумна! Сигурно подсъзнателно съм го искал и през нощта го осъзнах. В свободните си часове написах няколко страници. Започнах нова книга!

— Така ли? Това е чудесно.

Вдигнах купата със салатата и се загледах в прекалено мазните домати.

— Ще бъде за Гражданската война. Може би ще използвам някои от старите проучвания на майка ти. Трябва да поговоря с Мариан за това.

— Как ще се казва?

— Това е частта, която се появи изненадващо в главата ми. Събудих се и думите бяха там. „Осемнайсетата луна“. Какво мислиш?

Изпуснах купата, тя се удари в масата и се разби на парченца на пода. По кецовете и по дъските на пода се посипаха накъсани листи от салатата и стъкла.

— Итън Уейт! — извика Ама, озова се до мен, преди да кажа и дума, и започна да събира мазната, опасна каша. Както винаги. Наведох се, за да й помогна, а тя ми изсъска: — Нито дума!

И да исках, не можех да говоря. Сякаш бе натикала целия пай в устата ми.

Какво мислиш, че означава това, Лена?

Лежах парализиран в леглото си, със заровено във възглавницата лице. Ама се бе затворила в стаята си, което означаваше, че и тя не знае какво точно ставаше с баща ми.

Не знам.

Както обикновено, мисълта на Лена достигаше при мен толкова ясно, сякаш тя лежеше на леглото до мен. И, както обикновено, ми се искаше наистина да бе тук.

Как му е хрумнало това? Да не би да сме казали нещо за песните пред него? Да не сме объркали някъде?

Да не сме объркали още нещо. Това обаче не го казах и се опитах да не го и помисля. Отговорът дойде бързо.

Не, Итън. Никога не сме казвали нищо.

Значи, щом той говори за Осемнайсетата луна…

… истината ни връхлетя едновременно.

Причината е, че някой иска той да го прави.

Така вече нещата ставаха по-логични. Тъмните чародейци вече бяха убили майка ми. Баща ми, който едва се бе възстановил, бе лесна мишена. Един път вече бе станал тяхна жертва, в нощта на Шестнайсетата луна на Лена. Нямаше друго обяснение.

Майка ми си бе отишла, но бе намерила начин да ме напътства, като изпращаше предвещаващите песни — „Шестнайсетата луна“ и „Седемнайсетата луна“, които се появяваха в главата ми упорито, докато не започнех да се вслушвам истински в тях. Но това послание не идваше от майка ми.

Лена? Дали е някакво предупреждение? От Ейбрахам?

Може би. Или от моята прекрасна майка.

Сарафина. Лена почти никога не произнасяше името й. Не я винях.

Трябва да е един от тях, нали?

Лена не отговори. Лежах в леглото си, мълчаливо, и се надявах, че е един от двамата. Един от демоните, които познавахме от познатия ни чародейски свят. Защото бе прекалено плашещо да мислим за демоните, които не познавахме — и още по-страшно, за световете, които може би се криеха някъде там, в неизвестното.

Тук ли си още, Итън?

Тук съм.

Ще ми прочетеш ли нещо?

Усмихнах се на себе си и се пресегнах под леглото. Извадих първата книга, която ми попадна. Робърт Фрост, един от любимите поети на Лена. Отворих на случайна страница.

Продължих да чета, докато не почувствах успокояващата тежест на съзнанието на Лена до моето, толкова реално, сякаш главата й се отпускаше на рамото ми. Исках да я задържа тук, колкото бе възможно по-дълго. С нея бях по-малко самотен.

Струваше ми се, че всеки ред бе написан специално за Лена.

Когато тя се оттегли, продължих да лежа, заслушан в цвърченето на щурците, докато в един момент не осъзнах, че това не бяха щурци. Бяха скакалците. Напастта божия, както ги наричаше мисис Линкълн. Колкото повече слушах, толкова повече шумът звучеше като милиони насекоми, унищожаващи моя град и всичко наоколо. После скакалците замлъкнаха и се превърнаха в нещо друго — ниските тонове на песен, която бих познал винаги и навсякъде.

Чувах тази песен още преди да срещна Лена. „Шестнайсет луни“ ме бяха довели до нея, песента, която само аз можех да чувам. Не можех да й избягам, така, както Лена не можеше да избегне съдбата си, както и аз не можех да се скрия от моята. Песента бе предупреждение от майка ми — човекът, на когото вярвах най-много в този и във всички възможни светове.

Опитах се да открия някакъв смисъл в думите, както винаги правех. „Светът без граници и време“ беше този, който бе надвил смъртния свят. Но какво щеше да дойде от този друг свят — Осемнайсетата луна или „Непризованият“? И кой щеше да бъде това? Единственият човек, който бе призовал нещо, бе Лена. Тя бе направила своя избор, което означаваше, че тепърва някой друг щеше да се лута и да прави други избори.

Но най-много ме тревожеше последният ред. „Денят на гибелта и разрухата“. Това определение напоследък отговаряше на почти всеки ден. Как беше възможно нещата да се влошат повече от сега?

Искаше ми се да разполагах с нещо повече от една песен. Искаше ми се майка ми да бе тук и да ми обясни какво означаваше всичко това. Но най-вече исках да разбера как да поправя света, който бяхме разрушили ние самите.