Прелестен хаос

28.IX Риск

Беше късно, когато най-накрая се прибрах у дома. Лусил ме чакаше на предната веранда, с килната настрани глава, сякаш нямаше търпение да види какво ще направя. Когато отворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на Ама, вече знаех. Не бях готов да се изправя срещу нея, но имах нужда от помощта й. Осемнайсетата луна на Джон Брийд беше прекалено голяма хапка за мен и ако имаше някой, който да знае какво трябваше да се направи, това бе Ама.

Вратата на спалнята й бе затворена, но я чувах как трополи вътре. Говореше си нещо, но бе прекалено тихо, за да чуя какво точно казваше.

Потропах леко по вратата и притиснах глава до прохладното дърво.

Моля те, нека е в добро настроение. Поне тази вечер.

Тя открехна вратата малко, колкото да надникне през процепа. Все още бе с престилката си и държеше игла, в която бе вдянат конец. Погледнах покрай нея в сумрачната й стая. Леглото й бе покрито с всевъзможни неща — макари конци, билки и какво ли още не. Без съмнение правеше своите кукли. Но нещо не бе наред. Миризмата — онази отвратителна смес от бензин и билка — сега вече я разпознах, май бе женско биле, сладник, както го наричаха — която помнех от „магазина“ на бокора.

— Ама, какво става?

— Нищо, което да те интересува. Защо не се качиш горе да си напишеш домашните?

Не ме гледаше в очите и не попита къде съм бил.

— Каква е тази миризма? — попитах и продължих да оглеждам стаята аз, за да открия източника й. На шкафа имаше голяма черна свещ. Изглеждаше точно като онази, която гореше в стаята на бокора в криптата на вуду кралицата. Около нея имаше скупчени ръчно ушити торбички.

— Какво приготвяш тук?

За секунда тя се разстрои, но после се овладя, пристъпи напред и затвори вратата зад себе си.

— Амулети, както винаги. Сега върви горе и се тревожи за този хаос, който наричаш своя стая.

Ама никога не беше горила преди нещо, което миришеше като химическа отрова, не и когато правеше своите кукли или някой от амулетите си. Не можех да й кажа, че знаех откъде е свещта. Щеше да ме одере жив, ако научеше, че съм бил в гробницата на вуду кралицата. Имах нужда да повярвам, че за всичко това съществува причина, независимо че засега не я разбирах. Защото Ама бе най-близкото до майка, което имах, и също като майка ми тя винаги ме защитаваше.

И все пак исках да знае, че забелязвам разни неща — че знаех, че нещо не е наред.

— И откога палиш свещи, които миришат така, все едно са правени в някаква тайна научна лаборатория, в която забъркваш адски смеси и правиш куклите си? С конски косми и…

Главата ми се изпразни.

Не можех да си спомня какво друго слагаше в куклите си, нито какво имаше в стъклениците по рафтовете й. Конски косми — можех да си представя това бурканче. Но какво имаше в другите?

Ама ме наблюдаваше. Не исках да усети, че не мога да си спомня.

— Забрави. Ако не искаш да ми кажеш какво наистина правиш, добре. Все тая.

Обърнах се и се впуснах по коридора навън. Подпрях се на една от колоните на верандата и се заслушах в звука, издаван от скакалците, докато изяждаха останалото от града ни. Така, както нещо изяждаше ума ми.

Отвън, на верандата, настъпващият мрак бе едновременно топъл и тъжен. През отворения прозорец чувах трополене на тигани, дъските по пода скърцаха и се оплакваха — Ама биеше кухнята. Явно за тази нощ се бе отказала от правенето на амулети. Познатият ритъм на тези звуци обаче не ме разведри, както ставаше обикновено. Накара ме да се почувствам по-виновен, сърцето ми заби по-учестено, а това ме подтикна да закрача по-нервно, докато дъските на верандата не заскърцаха почти толкова силно, колкото онези в кухнята.

От двете страни на стената и двамата с Ама бяхме пълни с тайни и лъжи.

Запитах се дали протритият дървен под на нашата къща бе единственото място в Гатлин, което знаеше всички скелети, скрити в семейния ни килер. Щях да помоля леля Дел да погледне някой път, ако силите й проработеха отново.

Беше тъмно и трябваше да поговоря с някого. Ама вече не беше вариант. Натиснах цифрата три на телефона си за бързо набиране. Не исках да си призная, че не помнех номера, на който бях звънял стотици пъти.

Постоянно забравях разни неща и не знаех защо. Знаех само, че не е на добре.

Чух някой да вдига.

— Лельо Мариан?

— Итън? Добре ли си? — попита тя. Звучеше изненадана.

Не, не съм добре. Уплашен съм и съм объркан. И доста сигурен, че не ни очаква нищо хубаво.

Насилих се да кажа нещо друго, снижавайки глас.

— Да, всичко е наред. Ти как си, държиш ли се?

Когато отвърна, умората личеше в гласа й.

— Знаеш ли, Итън, майка ти щеше да се гордее с този град. Сега повече хора идват, за да помогнат като доброволци във възстановяването на библиотеката, отколкото изобщо са влизали на посещение през всичките тези години.

— Да, предполагам, че така стоят нещата с горенето на книги. Май всичко зависи от това кой ги гори.

Гласът й също се понижи.

— Знаеш ли вече нещо за това? Кой всъщност ни подпали?

От начина, по който го каза, разбрах, че мислеше само за това — и този път бе наясно, че мисис Линкълн не е виновницата.

— Затова се обаждам. Ще ми направиш ли една услуга?

Можеш ли да върнеш нещата, както си бяха преди, когато най-големият ми проблем бе да намеря време да се мотая с момчетата в „Стоп енд Шоп“ и да чета списания за коли?

— Всичко, което кажеш.

Всичко, в което няма да ми се наложи да се включа по начин, по който не мога. Това искаше да каже.

— Ще дойдеш ли в „Рейвънуд“? Трябва да говоря с теб и с Макон. И с всички други, предполагам…

Мълчание. Звукът от мисленето на Мариан.

— За… това ли?

— Нещо такова.

Още мълчание.

— Положението ми в момента не е много добре. Ако Съветът на пазителите реши, че нарушавам отново правилата…

— Отиваш да посетиш приятел у дома му. Това не може да е срещу правилата. Не бих те молил, ако не беше важно. Става дума не само за библиотеката. За жегата, за всичко в града. За Осемнайсетата луна.

Моля те. Ти и Ама сте всичко, което имам, а тя става все по-мрачна. Никога не е била такава. Не мога да говоря с мама. Значи трябва да си ти.

Знаех отговора, преди да каже нещо. Едно от нещата, които обичах в Мариан, бе, че тя наистина чуваше това, което й се казваше.

— Дай ми няколко минути.

Затворих телефона и го оставих на стъпалата до мен. Време беше за друго обаждане, но то не изискваше техника. Погледнах към небето. Звездите вече се появяваха. Луната чакаше.

Лена? Тук ли си?

Мина известно време, а после усетих как Лена бавно започна да слива съзнанието си с моето, докато накрая се свързахме.

Тук съм, Итън.

Трябва да разберем какво става. След случката в Здравния център не можем да чакаме повече. Намери чичо си. Вече се обадих на Мариан, а по пътя ще взема и Линк.

А Ама?

Исках да й кажа какво се бе случило тази вечер, но бях прекалено засегнат.

В момента не е в най-подходящото си настроение. Можеш ли да повикаш баба си?

Тя не е тук. Но леля Дел е. Няма как и Ридли да остане настрани.

Това нямаше да помогне, но щом и Линк щеше да идва, беше невъзможно да я изключим от сбирката.

Никога не знаеш, може да имаме късмет. Може Рид да е прекалено заета да бучи игли в малките вуду куклички с образите на мажоретките.

Лена се разсмя, но не и аз. Не можех да си представя кукли, които не миришеха като отровата в стаята на Ама. Усетих целувка по бузата си, въпреки че бях сам на верандата.

Тръгвам.

Не споменах името на другия човек, който също щеше да бъде на тази среща. Лена също не го направи.

Вътре вкъщи леля Грейс и леля Мърси гледаха любимата си телевизионна игра с въпроси „Риск“. Надявах се, че това ще бъде добър начин за разсейване на вниманието, защото Ама знаеше всички отговори, но се преструваше, че не е така, а Сестрите не знаеха нито един, но настояваха, че знаят всички.

— Спи по три години? Е, conchashima, Грейс. Тоз отговор го знам, но няма да ти кажа.

Conchashima бе дума, която леля Мърси си бе измислила, за да кълне, и я използваше, когато искаше да подразни сестрите си, защото отказваше да им каже какво означава. Бях доста сигурен, че тя самата не знаеше.

Леля Грейс изсумтя.

— Conchashima на теб, Мърси. Какво са правили всичките съпрузи на Мърси, когато са искали да не пукнат от досада? Ей на тоз въпрос търсят отговора.

— Много забавно, Грейс Ан. Мисля, че всъщност питат „Колко дълго спа Грейс по време на последната великденска служба в църквата?“. Докато дремеше над хубавата ми шапка с рози.

— Казано е три години, не три часа. И ако преподобният не обичаше да слуша толкоз собствения си глас, може би щеше да бъде по-лесно за всички останали. Освен туй не виждах нищо от листата на цветята на бонето на Дот Джесъп, зад която седях.

— Охлювите — обади се Ама и Сестрите я зяпнаха с недоумение. Тя бавно сваляше престилката си. — Колко дълго могат да спят охлювите? Цели три години. И колко време ще ме карате, момичета, да чакам за вечеря? И къде, в името на милостивия бог, си мислиш, че отиваш, Итън Уейт?

Замръзнах на място до вратата. Явно нищо не можеше да отвлече вниманието на Ама. Тя нямаше да ме пусне да изляза сам през нощта — не и след посещението на Ейбрахам и пожара в библиотеката, и станалото с леля Пру. Повлече ме към кухнята и застана пред мен, сякаш се канеше да ме изтезава.

— И внимавай какво ще ми кажеш. Не си мисли, че няма да позная, ако се опиташ да ми наговориш някакви глупости.

Огледа се из кухнята — търсеше дървената си лъжица, но аз я бях изпреварил и я бях пъхнал в задния джоб на дънките си. Нямаше дори и молив на разположение, така че бе напълно невъоръжена.

Реших да действам.

— Ама, нищо особено не е станало. Казах на Лена, че ще вечерям у тях.

Искаше ми се да мога й споделя истината, но не можех. Не и докато не откриех какви ги вършеше с онзи бокор в Ню Орлиънс.

Ама обаче сложи ръце на ханша си и не се предаде.

— Вечерта, когато съм приготвила прочутото си кълцано свинско на барбекю? По рецептата ми, печелила три пъти синя панделка на панаира? И очакваш да повярвам на тези дрънканици? — изсумтя тя и тръсна глава. — Ще предпочетеш някакви префърцунени глупости в златна чиния пред моето свинско?

Ама нямаше много високо мнение за способностите на Кухнята и имаше право.

— Не. Просто… забравих.

Това си беше истината, макар че тази сутрин бе споменала какво ще готви за вечеря.

— Хм…

Личеше, че не ми повярва. Което беше напълно разбираемо, защото обикновено това беше моята престава за рая.

— Л.И.Ц.Е.М.Е.Р.И.Е. Девет хоризонтално. Като че ли си намислил нещо, Итън Уейт, и го криеш от мен. И то не е вечеря.

И тя също беше намислила нещо и го криеше. Но нямах дума за това.

Наведох се към нея и я прегърнах през кръста.

— Обичам те, Ама. Нали го знаеш?

Също бе чиста истина.

— О, знам много неща. Знам, че си толкова далече от истината, колкото е майката на Уесли от бутилка уиски, Итън Уейт.

Отблъсна ме, но бях спечелил. Ама, стояща в тази задушна кухня, в която толкова често ме мъмреше, независимо дали го заслужавах, или не, независимо дали го искаше, или не.

— Не е нужно да се тревожиш за мен. Знаеш, че винаги се прибирам у дома.

Тя омекна за миг и докосна лицето ми с ръка, поклащайки глава.

— Продаваш ми сладко ухаещи праскови, малкия, но няма да ги купя.

— Ще се върна до единайсет. — Грабнах ключовете на колата от кухненския плот и я целунах по бузата.

— Нито минута след десет или ти ще къпеш Харлон Джеймс утре. Имам предвид всичките кучета — и живото, и препарираните!

Изнизах се от кухнята, преди да ме спре за нещо. И преди да се усети, че бях отмъкнал дървената й лъжица със себе си.

— Гледай само! — Линк се надвеси през прозореца на волвото и колата започна да се накланя в неговата посока. — Еха!

— Сядай долу.

Той се тръсна обратно на мястото си.

— Виждаш ли тези черни следи? Сякаш някой е мятал напалм или е стрелял с огнехвъргачка към „Рейвънуд“. И после е спрял.

Линк беше прав. Дори на бледата лунна светлина виждах ясно дълбоките бразди, поне метър широки, от двете страни на пътя. На няколко метра от портите на имението спираха. „Рейвънуд“ бе недосегаем, но мащабът на нападението от онази нощ срещу къщата на Лена явно е бил невероятен. Тя не беше казала колко зле е било, а и аз не я бях питал. Тревожех се прекалено много за собственото си семейство, за моя дом, за моята библиотека. За моя град.

Сега се взирах в щетите и се надявах това да е най-лошото. Спрях встрани на пътя и двамата излязохме от колата. Трябваше да погледнем следите от това пиротехническо чудо, което се бе изсипало върху „Рейвънуд“.

Линк се приведе над черната бразда пред портата.

— Близо до къщата е по-дебела. Точно преди да изчезне.

Вдигнах една черна клонка и тя се натроши в ръката ми.

— Не прилича на станалото с къщата на леля Пру. Там беше по-скоро като торнадо, това тук е като от пожар — като при библиотеката.

— Не знам, човече. Може би Бесовете причиняват различни неща на различните хора… и не само хора.

— Чародейците са хора.

Линк вдигна друг клон и го огледа по-внимателно.

— Добре де, всички ние сме хора. Знам само, че това нещо е изпържено.

— Смяташ ли, че е дело на Сарафина? Тя си пада по огъня.

Не ми се искаше да обмислям този вариант, но беше възможно. Сарафина не бе мъртва. Беше там някъде и едва ли щеше да остане встрани от играта.

— Да, тя е гореща, секси жена, така е. — Линк забеляза, че го гледам, сякаш е полудял. — Какво? Не мога ли да я наричам така? Което си е вярно, си е вярно.

— Сарафина е царицата на мрака, тъпако.

— Да си гледал филми напоследък? Царицата на мрака винаги е някоя много секси мацка. Поне трета степен по моята скала. — Изтри пепелта от натрошилия се клон от дланите си. — Да се махаме оттук. Нещо наоколо ми причинява адско главоболие. Чуваш ли този звук, все едно няколко триона режат нещо?

Обвързващите заклинания. Вече можеше да ги усеща.

Кимнах и тръгнахме към колата. Ръждясалите, скърцащи порти се отвориха пред нас в сенките, сякаш ни очакваха.

Тук ли си, Лена?

Пъхнах ръце в джобовете си и погледнах към къщата. Виждах прозорците, дървените щори, обрасли с бръшлян, като че ли стаята на Лена изобщо не бе променена. Знаех, че това е илюзия, и че от мястото си вътре тя ме вижда през стъклените стени.

Опитах се да накарам Рийс да остане в стаята си заедно с Риан, но както можеш да предположиш, тя не беше особено съгласна да съдейства.

Линк се беше втренчил в портика на прозореца, разположен точно срещу този на Лена.

А какво стана с Ридли?

Попитах я дали иска да дойде. Реших, че няма начин да пропусне как всички се събираме тази вечер. Каза, че ще дойде, но кой знае? Напоследък се държи доста странно.

Ако „Рейвънуд“ имаше лице, стаята на Лена щеше да бъде едното му мъждукащо око, а този на Ридли — другото. Паянтовите капаци бяха отворени и висяха неравно от двете страни, а прозорецът зад тях бе мръсен. Преди да се обърна, зад прозореца на Ридли премина сянка. Поне реших, че е сянка; на лунната светлина беше трудно да се каже по-точно.

Не виждах кой е. Бяхме прекалено далече. Но прозорецът започна да се тресе, по-силно и по-силно, докато капаците се откачиха от пантите и паднаха на земята. Сякаш някой се опитваше много упорито да го отвори, дори това да означаваше да събори цялата къща. За момент помислих, че е земетресение, но земята не се тресеше. Само къщата беше странна.

Итън?

— Видя ли това? — попитах аз Линк, но той зяпаше комина.

— Виж, тухлите падат — каза той.

Къщата се разтресе още по-силно и някаква енергия премина през нея. Входната врата се разклати.

Лена!

Затичах се към вратата. Чувах как вътре нещо се чупи. Протегнах се и докоснах горната греда, в която бяха издълбани чародейски символи. Нищо не се случи.

Почакай, Итън. Нещо не е наред.

Добре ли си?

Добре съм. Чичо Макон смята, че нещо се опитва да проникне вътре.

Оттук изглежда по-скоро, че някой се опитва да излезе навън.

Вратата се отвори и Лена ме издърпа в къщата. Усетих плътната завеса от енергия и сила, докато минавах през прага. След това, което бях преживял отвън, се почувствах облекчен, че съм вътре. Докато не се огледах наоколо.

Вече бях свикнал с постоянно променящия се интериор на имението. Бях виждал всичко — от класическия вид на стара плантация до обстановка като в готически филм на ужасите, но се оказах неподготвен за тази гледка.

Беше нещо като свръхестесвен бункер, чародейски еквивалент на убежището на мисис Линкълн, където тя трупаше провизии за всякакви случаи — от урагани до дните на Апокалипсиса. Стените бяха покрити с нещо като броня — листове от сребрист метал от пода до тавана, а мебелите ги нямаше. Купчините книги и кадифените кресла бяха заменени с големи пластмасови бидони и кутии със свещи и уиски. Имаше и чувал с кучешка храна, очевидно за Бу, макар че никога не го бях виждал да яде нещо друго освен пържоли.

Имаше цяла редица от бели туби, които приличаха удивително много на белината на мисис Линкълн, която тя купуваше и използваше, за да „предотврати разпространението на заразите“. Пристъпих към тях и вдигнах една.

— Какво е това? Някакъв чародейски дезинфектант?

Лена я взе от ръката ми и я постави обратно в редицата до другите.

— Да, нарича се „белина“.

Линк потропа с ръка по един от пластмасовите бидони.

— Майка ми ще хареса това място. Определено ще вдигне точките на чичо ти. Забрави за 24-часовата или 36-часовата евакуация. Това тук е сериозна работа. Бих казал, че имате достатъчно провизии за около три седмици. Но нямате лост.

Погледнах го с недоумение.

— Какъв лост?

— За изравяне на телата от развалините.

— Телата?

Мисис Линкълн бе по-луда, отколкото смятах.

Линк се обърна към Лена.

— Обаче нямате никаква храна.

— По това се различават чародейците от смъртните, мистър Линкълн.

Макон стоеше на прага на трапезарията, съвършено невъзмутим, както винаги.

— Кухнята е напълно способна да ни осигурява храна при всякакви условия. Но е важно да сме подготвени за определени ситуации. Този следобед бе доказателство за това.

Направи жест в посока на трапезарията и ние го последвахме. Черната маса с животински крака бе изчезнала, заменена от лъскава алуминиева, която приличаше на нещо, което можеш да видиш в медицинска лаборатория. С Линк явно бяхме последните, защото край нея имаше само две свободни места.

Ако пренебрегнех странната маса и металната облицовка на стените, гледката ми напомни за срещата, когато видях семейството на Лена за първи път. Когато Ридли още бе Мрак и ме беше подвела да я вкарам в имението. Сега ми се струваше почти забавно. Свят, в който Ридли бе най-голямата заплаха.

— Моля, седнете, мистър Уейт и мистър Линкълн. Опитваме се да определим произхода на трусовете.

Отпуснах се на едното свободно място до Лена, Линк седна до мен. Като огледах хората около масата, си помислих, че явно не съм единственият с някаква конкретна идея в главата, но не казах нищо. Не и на Макон.

Знам. Сякаш ни е очаквал. Когато му казах, че идвате, не ми се стори изненадан. И всички просто започнаха да идват.

Мариан се приведе към нас и се озова сред ореол от светлина, която падаше над масата от най-близката свещ.

— Какво става там навън? Усетихме го чак оттук.

Чух познат глас зад себе си.

— Не знам, но и ние го усещахме отвън.

В сенките видях как Макон направи жест към масата.

— Леа, защо не заемеш мястото вляво от Итън?

Преди да се обърна, между мен и Линк се появи празен стол и Леа Рейвънуд се настани на него.

— Здрасти, Леа — поздрави я Линк.

Очите й се разшириха, сякаш тя откриваше промяната в него. Запитах се дали можеше да усети, че той вече е от нейния вид.

— Добре дошъл, братко — отвърна тя и черната й коса, вързана на конска опашка, се разлюля на врата й. За миг ми напомни на сестрата в Здравния център.

— Леа! Ти беше при леля Пру…

— Шшш… Имаме по-важни неща за обсъждане — стисна тя ръката ми и ми смигна, което бе достатъчно ясен отговор на въпроса ми. Явно Леа наблюдаваше леля ми и се грижеше за нея заради мен.

— Благодаря ти.

— За нищо. Просто правя това, което ми е казано.

Лъжеше. Леа бе толкова независима, колкото бе и Лена.

— Никога не правиш това, което някой друг ти нареди.

Тя се разсмя.

— Да, прав си. Добре, тогава значи правя нещо, защото така искам. И в момента искам да държа под око семейството си. Моето семейство, твоето семейство, все едно.

Преди да успея да кажа нещо, Ридли връхлетя в стаята, облечена в нещо, приличащо по-скоро на бельо, отколкото на дрехи. Пламъкът на свещите се разгоря за миг; Ридли все още умееше да създава ефектно впечатление с появата си.

— Не виждам името си на някоя картичка, как да разбера къде ми е мястото? А знам, че съм поканена на купона, нали така, чичо Макон?

— Повече от добре дошла си при нас, мила моя.

Макон звучеше спокойно. Вероятно вече бе свикнал с изблиците й.

— Какво точно си облякла, съкровище? — попита леля Дел, като вдигна длан над очите си, сякаш бледата светлина я заслепяваше и не можеше да види ясно.

Ридли извади дъвка, разви хартийката и я метна на масата.

— Е, кое съм? Поканена или добре дошла? Искам да съм наясно с отношението на великите чародейци.

— „Рейвънуд“ е твоят дом сега, Ридли.

Макон потропа нетърпеливо по масата с пръсти, но усмивката му сякаш казваше, че той разполага с цялото време на света.

— Всъщност „Рейвънуд“ принадлежи на моята братовчедка, чичо. След като ти й го даде и го отне от останалите. — Определено беше яхнала метлата тази вечер. — Какво, няма ли кльопачка? О, да, вярно. Кухнята не е на себе си. Както и всички други тук. Иронично, нали? Аз съм в стая, пълна с хипергигамощни хора, а никой не може да спретне една сносна вечеря.

— Ама че уста има това момиче — поклати глава леля Дел.

Макон направи приканващ жест към Ридли да седне на стола.

— Ще ти бъда признателен, ако проявиш уважение към някои дребни… проблеми, с които всички се сблъскваме.

— Все тая… — махна пренебрежително Ридли с яркорозовите си нокти. — Нека купонът започне! — възкликна престорено и пооправи долната част на това, което носеше, каквото и да бе то. Дори по нейните стандарти този път облеклото й бе повече от оскъдно.

— Не ти ли е студено? — прошепна леля Дел.

— Това е винтидж — сопна й се Ридли.

— И откъде е? От „Мулен Руж“? — попита появилата се на вратата Лив, носеща в ръцете си купчини книги.

Ридли се запъти към най-близкото свободно място и пътьом подръпна плитката на Лив.

— Всъщност, Пипи…

— Моля ви — накара ги да замълчат само с поглед Макон. — Впечатлен съм от сценичното представление, Ридли. По-малко от избора на тоалет. Сега, ако обичаш, заеми мястото си — въздъхна тежко той. — Оливия, благодаря ти, че се присъедини към нас.

Ридли се пльосна на стола, който се появи до този на Линк, като демонстративно го пренебрегваше. Той пък й намигна.

— Не знам от какъв магазин е това чудо, но ако продават такива неща в мола в Съмървил, ще ти купя оттам подаръка за рождения ден.

Ридли продължаваше да зяпа в пода, като се преструваше, че не забелязва нито него, нито коментара му.

Макон започна.

— Оливия, усети ли трусовете?

Опитвах се да не откъсвам очи от Макон. Но чух как Лив седна на мястото си, метна на масата нещо, което според мен бе червеният й бележник, и започна да намества селенометъра си. Познавах звуците на действията й, така, както познавах движенията на Линк, на Ама и на Лена.

— Ако нямате нищо против, мистър Макон… — започна тя, като побутна купчина книги по масата към него. — С тази последната исках да съм сигурна, че разполагам с точните данни.

— Продължавай, Оливия.

Усещах как Лена се напрягаше всеки път, когато Макон споменаваше името на Лив. Напрежението й идваше към мен на вълни.

Лив продължи да говори, абсолютно в неведение за ставащото.

— В общи линии, положението се влошава. Ако данните са точни, има някаква енергия, която се привлича към тази къща.

Страхотно. Сега имахме нужда само от това Лив да започне да говори за привличане.

— Интересно — кимна Макон. — Значи се усилва, както подозирахме?

Това „ние“ в думите му не остана незабелязано от Лена.

Писна ми от нея.

— Лив? — По дяволите. Вместо да отговоря мислено на Лена, казах името на Лив на глас. Какво ми ставаше? Лена ме погледна смаяно.

— Да, Итън?

Лив чакаше да й задам въпроса си. Цялата маса се бе обърнала към мен. Трябваше да измисля нещо. За какво говорехме?

Привличане.

— Чудех се…

— Да?

Лив продължаваше да ме гледа с очакване. Добре, че Рийс не беше в стаята. Дори да бе с намалени сили, една Сибила щеше да види какво чувствах в момента.

На мен също не ми бе нужен селенометър, за да ги измеря. Макар с Лив да бяхме само приятели, винаги щяхме да значим много един за друг.

Стомахът ми се преобърна. Само че този път усещането не бе обичайното гадене — по-скоро сякаш Бесовете си играеха с вътрешните ми органи.

— Бесовете — казах изневиделица. Всички все още ме зяпаха. Лив кимна търпеливо, очаквайки да кажа нещо смислено.

— Да… напоследък имаше много по-голяма тяхна активност от обикновено.

— Не. Исках да кажа, ами ако ние предполагаме, че нещо се опитва да проникне в „Рейвънуд“ заради всичко, което Ейбрахам стовари върху нас?

Мариан ме погледна с недоумение.

— Библиотеката ми почти изгоря до основи. Къщата на лелите ти бе унищожена. Не е ли нормално да допуснем нещо такова?

Всички в стаята ме гледаха така, сякаш съм идиот, но аз продължих:

— Ами ако грешим? Ако някой прави това отвътре?

Лив повдигна вежди.

Ридли размаха ръце.

— Това е най-тъпата…

— Всъщност е гениално — каза Лив.

— Разбира се, че ще мислиш така, Мери Попинз — направи многозначителна гримаса Ридли.

— Да, така мисля. И освен ако нямаш по-убедителни факти, този път ще си затвориш устата и поне веднъж ще ме изслушаш. — Леа се обърна към Макон. — Итън може да е прав. Има аномалия в числата, която не можех да обясня. Но ако променя позицията на данните, всичко вече има идеален смисъл.

— Защо някой ще прави това отвътре? — попита Лена.

Гледах втренчено червения бележник на масата — редиците с цифри, познатите и безопасни неща.

— Въпросът не е защо. — Гласът на Макон звучеше странно. — А кой?

Лена погледна към Ридли. И двамата си мислехме едно и също. Ридли направо подскочи в стола си.

— Подозирате мен? Винаги мен вините за всичко, което се обърка тук!

— Ридли, успокой се — каза Макон. — Никой…

Но тя го прекъсна.

— А някога хрумвало ли ти е, че данните на малката ни мис Съвършенство може да са погрешни? Не, защото се връзваш на всичко, което тя ти каже!

Лена се усмихна.

Не е смешно, Лена.

Не се смея.

Макон вдигна ръка.

— Достатъчно. Напълно възможно е нещо не да се опитва да проникне в „Рейвънуд“, а да е вече тук.

— Не мислиш ли, че щяхме да забележим, ако някое от тъмните създания на Ейбрахам беше преодоляло обвързващите заклинания? — Лена явно не бе убедена.

Макон стана от стола си, без да откъсва очи от мен. Гледаше ме както онази вечер, когато се видяхме за първи път и аз му показах медальона на Женевиев.

— Добър довод, Лена. Трябва да предположим, че има пробив.

Леа Рейвънуд се взираше съсредоточено в брат си.

— Макон, за какво мислиш?

Той заобиколи масата, докато стигна до мен.

— По-интересно ми е за какво мисли Итън. — Зелените му очи започнаха да блестят. Заприличаха ми на ярката светлина, която излъчваше Сиянието.

— Какво става? — прошепнах на Леа, която изглеждаше направо поразена.

— Знаех, че силите на Макон са се променили и че е станал чародеец. Но нямах представа, че може да преследва мисли.

— Какво означава това?

Хич не ми звучеше добре, като се имаше предвид, че Макон се взираше право в мен.

— Умът е лабиринт, а Макон може да си проправя път през него.

Приличаше на някой от отговорите на Ама, с които тя никога всъщност не ти казваше нищо.

— Смяташ, че може да чете мисли ли?

— Не така, както си представяш? Може да усеща смущенията и аномалиите, нещата, които не принадлежат обикновено на съзнанието.

Леа се взираше в Макон. Зелените му зеници искряха, но бяха разфокусирани, сякаш не виждаше нищо. И все пак бях сигурен, че точно в този миг ме преценяваше. Беше притеснително да те виждат, без да те гледат. Макон се взираше в мен една безкрайно дълга минута.

— Ти, от всички хора…

— Аз, какво?

— Изглежда си довел нещо — не, някого — с теб тази вечер. Неканен гост.

— Итън никога не би направил такова нещо! — възкликна изненадано Лена.

Аз бях не по-малко изненадан, но Макон не й обърна внимание и не откъсна очи от мен.

— Не мога да се обзаложа с живота си, но нещо се е променило.

— За какво говорите? — попитах тихо аз. В стомаха ми се надигаше гадно чувство.

Мариан се изправи бавно, сякаш не искаше да го стресне.

— Макон, знаеш, че Редът влияе на силите на всички. Ти не си имунизиран. Възможно ли е да усещаш нещо, което не е тук?

Зелената светлина изчезна от очите на Макон.

— Всичко е възможно, Мариан.

Сърцето ми биеше бясно в гърдите ми. Преди миг ме обвиняваше, че съм довел нещо или някого в „Рейвънуд“, а сега просто така бе променил мнението си?

— Мистър Уейт, струва ми се, че нещо не е наред с теб. Нещо значително липсва. Което обяснява защо долавям странник в дома си, макар този странник да си ти, млади човече.

Всички се втренчиха в мен. Стомахът ми се преобърна, сякаш земята все още се движеше под краката ми.

— Липсва? Какво ми липсва?

— Ако знаех, щях да ти кажа — каза по-спокойно вече Макон. — За нещастие, все още не съм сигурен.

Не знаех за какво говореше той, а и вече не ми пукаше. Нямаше да седя и да слушам как ме обвиняват в някакви неща, които не бях направил, защото силите му се бяха прецакали, а той беше прекалено арогантен, за да си го признае. Светът ми се разпадаше и имах нужда от отговори.

— Надявам се, че добре сте се позабавлявали с ловуването на мислите ми, или както там го наричате, сър. Но не за това съм дошъл да говорим.

— А за какво си дошъл да говорим, мистър Уейт? — отпусна се Макон на стола си начело на масата. Каза го така, все едно губех времето на всички, а това само ме вбеси още повече.

— Осемнайсетата луна не е за „Рейвънуд“ или Лена. А за Джон Брийд. Но не знаем къде е той и какво ще се случи, когато тя настъпи.

— Мисля, че е прав — каза замислено Лив, докато дъвчеше края на химикалката си.

— Мислех, че ще искате да знаете и да ни помогнете да го намерим. — Изправих се. — И съжалявам, ако нещо ми липсва и сякаш не съм аз. Може би е свързано донякъде с факта, че светът ни се разпада.

Итън, къде отиваш?

Това са пълни простотии. Писна ми.

— Итън, успокой се, моля те — каза Мариан и се пресегна към мен.

— Кажи го на Бесовете, които унищожиха целия град. Или на Ейбрахам, на Сарафина или на Хънтинг. — Гледах право към Макон. — Защо не насочите своето рентгеново зрение към тях?

Итън!

Приключих тук.

Той нямаше предвид…

Не ме интересува какво е имал предвид, Лена!

Макон продължаваше да се взира в мен.

— Няма съвпадения, нали така? Когато вселената ме предупреждава за нещо, обикновено това е гласът на майка ми. А когато тя ми говори, аз я слушам.

Излязох навън, преди някой да успее да каже нещо. Не беше нужно да съм Водач, за да видя тези, които бяха загубили пътя си.