Прелестен хаос

24.X Единият, който е двама

След това Макон и Лив прекарваха по-голямата част от времето си, разпитвайки Джон за Ейбрахам и Силас и за кого ли още не, докато ние с Лена се заровихме в книгите в кабинета на Макон. Имаше стари писма от Силас до Макон, в които го подканваше да се присъедини към баща си и брат си в битката им срещу чародейците. Но като изключим това, нямаше никакви други следи за миналото на Джон, нито информация за друг инкубус или чародеец, способен да прави нещата, които можеше той.

Няколкото пъти, когато ни бе позволено да се присъединим към „инквизицията“, Макон наблюдаваше внимателно отношенията между Джон и Лена. Мисля, че се притесняваше странното привличане, което бе съществувало между тях преди, да не се завърне отново. Но сега Лена бе по-силна и Джон я дразнеше толкова, колкото и всички нас. Повече се тревожех за Лив. Бях свидетел на реакциите на смъртните момичета в Гатлин, когато Джон влезе за първи път в „Дейри Кийн“. Но тя също ми изглеждаше имунизирана.

Вече бях привикнал с промените в живота ми, разкъсван между смъртния и чародейския свят, надолу и нагоре. Но тези дни бяха все надолу.

В същата седмица, когато Джон Брийд се завърна в „Рейвънуд“, дрехите на Ридли изчезнаха от стаята й, сякаш си бе заминала завинаги. Няколко дни по-късно състоянието на леля Пру се влоши. Не помолих Лена да дойде с мен на следващото посещение в Здравния център. Исках да бъда насаме с леля си. Не знаех защо, точно както не знаех за почти нищо, което се случваше с мен напоследък. Може би просто полудявах. Може си бях полудял отдавна, но не го бях осъзнавал.

Въздухът бе леденостуден, сякаш бе намерил начин да изсмуче фреона и силата от всички климатици в окръг Гатлин и да ги вкара в Окръжния здравен център. Искаше ми се да е толкова студено навсякъде другаде, но не и тук, където студът се увиваше около пациентите и те изглеждаха още повече като трупове в моргата.

Този вид студ никога не бе признак за нещо добро и определено не миришеше на хубаво. Потенето поне те кара да се чувстваш жив, това е може би най-човешката миризма. А може би просто отделях прекалено много време на метафизичната символика на жегата.

Както казах, полудявах.

Боби Мърфи не каза нито дума, когато отидох до рецепцията, не ме и погледна. Само ми подаде списъка за посетители, за да се разпиша, и баджа с пропуска. Не знаех дали заклинанието на Лена за мълчание му влияеше още, или действаше само когато бях наблизо. И в двата случая за мен бе добре. Не бях в настроение за говорене.

Не погледнах нито в стаята на другия Джон, нито в манипулационната с иглите и минах бързо покрай стаята на тъжния рожден ден. Затаих дъх, докато подминавах стаята с храната, която не бе храна, преди миризмата да ме удари в носа.

После усетих мириса на лавандула и знаех, че съм стигнал до леля Пру.

Леа седеше на стол до леглото й и четеше книга на някакъв чародейски или демонски език. Не беше облечена в стандартната прасковена униформа на Здравния център. Бе вдигнала крака и високите й ботуши бяха проснати на болничното шкафче. Очевидно се бе отказала да се преструва на медицинска сестра.

— Здрасти…

Тя вдигна глава, изненадана, че ме вижда.

— Здрасти и на теб. Време беше. Чудех се къде се загуби.

— Знам. Бях зает… с разни тъпотии.

Да изперквам, да гоня хибрид-инкубус и Ридли, да си бъбря с починалата си майка и мисис Инглиш в разни видения и някакви други неща за смахнати колела на съдбата…

Тя се усмихна.

— Както и да е, радвам се да те видя.

— Аз също.

Само това успях да измисля. Махнах с ръка към ботушите й.

— Не ти ли мрънкат заради тях?

— Не. Не съм точно от типа момичета, на които хората се карат и мрънкат.

Нямах сили за повече любезни разговори. С всеки изминал ден ми беше по-трудно да разговарям, дори с хора, които ми бяха близки и харесвах.

— Имаш ли нещо против, ако остана насаме с леля Пру? Поне за малко?

— Разбира се, че не. Ще изляза и ще проверя как е Бейд. Ако не я обуча скоро на по-добри маниери, ще й се наложи да спи отвън, а тя си е всъщност домашна котка. — Метна книгата си на стола и излезе от стаята.

Бях сам с леля Пру.

От последния път, когато бях тук, се бе смалила още повече. Имаше още тръбички, влизащи и излизащи от тялото й на места, където ги нямаше преди, сякаш се бе превърнала в някаква механична играчка. Приличаше на изсъхнала от слънцето ябълка, направо невъзможно набръчкана. Известно време само слушах ритмичното пулсиране на пластмасовите гривнички на глезените й, които се разширяваха и свиваха, разширяваха и свиваха. Като че ли можеха да компенсират за това, че тя не ходеше, не съществуваше, не гледаше „Риск“ със сестрите си, не се оплакваше от всичко, макар да обичаше всичко.

Хванах ръката й. Пъхнатата в устата й тръбичка се пълнеше с мехурчета при всяко нейно вдишване. Звучеше като овлажнителите за въздух, в които има вода. Като че ли се задавяше, когато се опитваше да диша.

Пневмония. Бях чул разговора на Ама с лекаря в кухнята. Според статистиката пневмонията била най-честият виновник за смъртта на пациенти в кома. Чудех се дали звукът от тръбичката в гърлото й означаваше, че леля Пру се приближава до предвидимия според някакви листчета и файлове край.

Мисълта за леля ми като поредния случай на статистиката ме накара да изпитам желание да метна пластмасовото кошче за боклук през прозореца. Вместо това обаче грабнах тънката ръка на леля Пру, с крехките й като сухи клонки пръсти, и ги преплетох в моите. Затворих очи и стиснах и другата й ръка.

Отпуснах чело върху ръцете ни и затворих очи. Представих си как повдигам глава и я виждам да се усмихва, без следа от тръбички и лепенки. Запитах се дали да си пожелаеш нещо, е същото, като да се молиш за него. Дали това, че се надяваш от цялото си сърце за нещо, е достатъчно, за да го накараш да се случи.

Все още мислех за това, когато отворих очите си, очаквайки да видя стаята на леля Пру, тъжното й болнично легло и депресивните прасковени стени. Но се озовах огрян от ярко слънце пред къща, в която бях ходил стотици пъти…

Къщата на Сестрите изглеждаше точно както я помнех, преди Бесовете да я разкъсат на две. Стените, покривът, мястото, където се намираше стаята на леля Пру — всичко си беше тук, нито една дъска или керемида от покрива не беше паднала. От двете страни на алеята, водеща към верандата, имаше храсти с хортензии — леля Пру ги обича. Просторът, на който разхождаха Лусил, все още беше опънат на моравата. На верандата седеше куче, йоркширски териер, подозрително приличащ на Харлон Джеймс, само дето не беше той.

Това куче бе с по-златиста козина, но го познах и се наведох да го погаля. На металната му табелка пишеше „ХАРЛОН ДЖЕЙМС III“.

— Лельо Пру!

Трите люлеещи се стола си стояха на верандата, с малки разнебитени масички между тях. На едната имаше поднос с две чаши с лимонада. Седнах на втория подред, оставяйки първия свободен. Леля Пру обичаше да седи на най-близкия до алеята и реших, че ще иска да седне там, ако дойде.

Имах чувството, че скоро щеше да дойде.

Тя ме доведе тук, нали?

Почесах между ушите Харлон Джеймс III, което беше странно, защото препарираната му версия седеше в момента неподвижно в дневната ни. Погледнах отново към масата.

— Лельо Пру!

Стреснах се, въпреки че я очаквах. В реалния живот не изглеждаше по-добре, отколкото докато лежеше в леглото в болницата си. Все още кашляше, а чух и познатите ритмични звуци на компресията. Видях пластмасовите гривни около глезените й, които се свиваха и разпускаха, сякаш наистина продължаваше да лежи в леглото си в Здравния център.

Тя се усмихна. Лицето й изглеждаше прозрачно, кожата й бе толкова бледа и тънка, че се виждаха синкаво-лилавите венички под нея.

— Липсваше ми. Леля Грейс, леля Мърси и Телма ще полудеят без теб. Ама също.

— Виждам Ама почти всеки ден, а баща ти — в почивните дни. Идват да си поговорим по-често от някои други хора — изсумтя тя.

— Съжалявам. Всичко толкова се обърка…

Тя махна с ръка.

— Няма да ходя никъде. Все още не. Държат ме кат под домашен арест, сякаш съм някой от престъпниците им, дет ги показват по телевизията — закашля се тя и поклати глава.

— Къде сме, лельо Пру?

— Не помня точно. Но нямам много време. Напоследък все си зает.

Разкопча огърлицата си и свали нещо от нея. В болницата не носеше тази огърлица, но я разпознах.

— Да, много е стара. Подарък ми е от баща ми, който пък я получил от дядо си, отдавна, отдавна, още преди да си бил дори помисъл в главата на всевишния.

Беше златна роза.

— Туй е за твоето момиче. Шъ ми помага да я държа под око. Кажи й да я носи със себе си.

— Защо се притесняваш за Лена?

— Ти не съ тревожи. Просто прави туй, което ти казвам — изсумтя тя отново.

— Но Лена е добре. Винаги ще се грижа за нея. Знаеш го.

Мисълта, че леля Пру се безпокои за Лена ме изплаши повече от всичко друго, което се бе случило през последните няколко месеца.

— Да, да, ма ти й я дай.

— Добре, лельо.

Но нея вече я нямаше. Остана само една чаша лимонада и празен люлеещ се стол, все още поклащащ се на верандата.

Отворих очи и ги присвих веднага заради ярката светлина в стаята на леля ми. Осъзнах, че слънцето навлизаше косо, много по-ниско, отколкото когато пристигнах. Погледнах телефона си. Бяха минали три часа.

Какво ставаше с мен? Защо ми беше по-лесно да спя в света на леля Пру, но не и да проведа нормален разговор в моя. Когато за първи път говорих с нея, сякаш изобщо не бе минало никакво време, но нямаше да мога да го направя без силите на могъща Самородна до мен.

Чух как вратата се отвори.

— Добре ли си, хлапе? — попита Леа, застанала на прага.

Погледнах към ръката си — пръстите ми бяха свити около малка златна роза. Туй е за твоето момиче. Не бях добре. Май не беше наред.

Кимнах.

— Аха. Просто към уморен. Доскоро, Леа…

Тя ми махна, а аз излязох от стаята, но имах чувството, че на раменете си нося раница, пълна с тежки камъни.

Когато стигнах до колата и пуснах радиото, не се изненадах, че чух познатата мелодия. Защото това бе тя, внезапно зазвучала като неочаквания дъжд, който не бе валял от месеци. Моята Предвещаваща песен.

Единият, който е двама, каквото и да означаваше това, бе предопределен да възстанови Реда. А какво трябваше да правя с това колело на съдбата — Колелото, което беше тя? Кой беше толкова силен, че да контролира Общия ред и да приема човешка форма? Имаше светли и тъмни чародейци, Сукуби и Сирени, Сибили и Гадатели. Спомних си предишния стих на песента — онзи за Царицата на демоните. Може би тя приемаше човешка форма, като се вселяваше в смъртно тяло. Имаше само една демонска царица, която познавах и която можеше да прави това. Сарафина.

Най-накрая имах някаква информация, за която да мисля. Макон и Лив прекарваха всеки ден пред последната седмица с Джон — отнасяха се с него като с Франкенщайн, кралска особа или военнопленник, в зависимост от случая и деня — но той не им бе казал нищо, което да обясни ролята му в тази история.

Все още не бях казал на никого, освен на Лена, за посещенията си при леля Пру. Но почвах да мисля, че те бяха едно от липсващите парченца на пъзела.

Колелото на съдбата. Единият, който е двама. Ама и бокорът. Джон Брийд. Осемнайсетата луна. Леля Пру. Предвещаващата песен.

Само да можех да разбера как точно си пасваха и каква беше общата картина, преди да стане прекалено късно.

Когато стигнах до „Рейвънуд“, Лена ме чакаше отвън на верандата. Виждах я как ме наблюдава, докато минавах през железните порти. Спомних си какво ми каза леля Пру, когато ми даваше златната роза. Туй е за твоето момиче. Шъ ми помага да я държа под око.

Не исках да мисля за това.

Седнах до нея на горното стъпало. Тя протегна ръка и взе талисмана от мен, после го окачи на гердана си, без да каже нито дума.

За теб е. От леля Пру.

Знам. Тя ми каза.

— Бях заспала на дивана и изведнъж тя беше там — каза Лена. — Беше точно, както ми го описваше — като сън, но го чувствах по друг начин, по-реално. — Кимнах и тя отпусна глава на рамото ми. — Съжалявам, Итън.

Погледнах към градините, все още зелени въпреки жегата, скакалците и всичко, през което бяхме преминали.

— Каза ли ти още нещо?

Лена кимна и се протегна, за да докосне лицето ми. Когато се обърна към мен, видях, че плачеше.

Не мисля, че й остава много време.

Защо?

Каза, че е дошла, за да се сбогуваме.

Така и не се прибрах у дома тази нощ. Озовах се сам на верандата на Мариан. Въпреки че тя бе вътре, а аз отвън, се почувствах по-добре дори само от факта, че съм при нея, а не у дома.

Засега. Не знаех колко време още щеше да бъде там, а аз не исках да мисля какво щях да правя без нея.

Заспах на грижливо почистената й веранда. Ако съм сънувал нещо тази нощ, не си го спомнях.