Прелестен хаос

19.IX Отвъдният съвет

— И тогава с Линк се изстреляхме навън, сякаш Ама ни гонеше с любимата си дървена лъжица. Бях толкова уплашен, че тя ще се досети как сме я последвали, че щом се прибрахме, не станах от леглото до сутринта — довърших историята си аз. Пропуснах частта, в която пак паднах от леглото и се събудих на пода, както винаги ставаше след онези сънища.

Чаят на Мариан вече бе изстинал.

— А Ама?

— Чух как на изгрев-слънце мрежестата врата на кухнята изскърца. Когато слязох долу, тя вече правеше закуската ни, сякаш нищо не бе станало. Същата стара каша, същите пържени яйца.

Само дето нито едното от тях вече нямаше предишния вкус.

Бяхме в архивите на Окръжната библиотека на Гатлин. Това бе частното светилище на Мариан, а преди — и на майка ми. Тук Мариан търсеше отговори на въпросите, които повечето хора в Гатлин дори не смееха да зададат. И затова бях тук. Мариан Ашкрофт бе най-добрата приятелка на майка ми, но винаги я бях чувствал като моя леля — много повече от истинската ми. И може би това бе другата причина да седя с нея в архивите.

Ама бе заместила майка ми след нейната смърт. Не бях готов да предполагам най-лошото за нея и не исках и някой друг да го прави. Но все пак не се чувствах добре с мисълта за това как тя се мотае с тип, който определено бе на погрешната страна и олицетворяваше всичко, което Ама ненавиждаше. Трябваше да кажа на някого.

Мариан отпи разсеяно глътка чай.

— Абсолютно ли си сигурен какво си чул?

Кимнах.

— Не беше разговор, който лесно можеш да забравиш. — Опитвах се да изтрия спомена за Ама и бокора, откакто ги бях видял заедно, но не ми се получаваше. — Виждал съм я да изперква и преди, когато не харесваше това, което картите й показват — както, когато разбра, че Сам Търли ще падне с колата от моста в блатото. Тогава се заключи в стаята си и не каза нито дума цяла седмица. Но този път бе различно.

— Гадателите никога не се опитват да променят картите. Не вярвам, че една прапрапраправнучка на Сула Пророчицата би го направила. — Мариан се втренчи в чашата си. — Защо ще се опитва сега?

— Не знам. Бокорът каза, че може да го направи, но ще й струва скъпо. Ама отвърна, че е готова да плати цената. Независимо каква ще бъде тя. Знам, че няма смисъл, но имаше нещо общо с чародейците.

— Ако мъжът е бил бокор, думите му не са били случайни и този разговор не е безобиден. Те използват вуду, за да нараняват и да унищожават, а не да помагат и изцеляват.

Кимнах отново. За пръв път в живота си май се страхувах за Ама. Беше толкова странно, все едно малко котенце да се бои за живота на тигър.

— Знам, че не можеш да се месиш в делата на чародейците, но бокорът е смъртен.

— И затова дойде при мен… — въздъхна Мариан. — Мога да проуча нещата, но въпросът, на който няма да получа отговор, е единственият, който всъщност е от значение. Защо Ама е отишла при човек, който представлява пълната противоположност на всичко, в което тя вярва?

Подаде ми чиния с бисквитки, което означаваше, че наистина не знае отговора.

— „Хобнобс“?

Премигнах. Това не бяха какви да е бисквитки, а любимите на Лив. Куфарът й бе пълен с тях, когато пристигна в Южна Каролина в началото на лятото.

Мариан явно забеляза изражението ми, защото въздъхна и остави чинията на масата.

— Говорил ли си с Оливия за станалото?

— Не знам… Не и за… ами, не. Което е гадно, защото Лив е, знаеш… Лив.

— И на мен ми липсва.

— Тогава защо не й позволи да остане и да работи с теб?

След като Лив наруши правилата и ми помогна да освободим Макон от Сиянието, тя изчезна от библиотеката. Обучението й като Пазител приключи. Очаквах да се върне в Англия, но вместо това тя започна да прекарва дните си в Тунелите с Макон.

— Не можех да го направя. Щеше да бъде изключително неподходящо. Или, ако предпочиташ — забранено. Докато проблемите не се разрешат, не можем да се виждаме. Не и официално.

— Искаш да кажеш, че тя вече не живее при теб?

Мариан въздъхна.

— Премести се в Тунелите… засега. Може би там е по-щастлива. Има си собствен кабинет.

Не можех да си представя Лив да прекарва толкова много време в мрака на Тунелите, когато щом се замислех за нея, се сещах за слънчева светлина.

Мариан се извърна в стола си, извади сгънато писмо от бюрото си и ми го подаде. Беше по-тежко, отколкото се очакваше от един лист, и когато го погледнах, осъзнах, че причина за тежестта бе дебелият восъчен печат в долния край на листа. Не беше от писмата, които идват по пощата.

— Какво е това?

— Хайде, прочети го.

— „Отвъдният съвет на пазителите, вземайки предвид сериозността на проблема, причинен от действията на Мариан Ашкрофт от «Lunae libri»…“ — Погледът ми пробяга по следващите редове. — „… отстраняване от длъжност… предстояща дата за процеса…“ — Вдигнах глава, невярващ на очите си. — Уволнили са те?

— Предпочитам „отстранена“.

— И ще има процес?!

Тя постави чашата на масата между нас и затвори уморено очи.

— Да. Така поне са избрали да го наричат. Не мисли, че смъртните държат монопола върху лицемерието. Чародейският свят не е точно демокрация, както може би вече си забелязал. Идеята за свободната воля е доста подценявана, когато става дума да се защитят интересите на чародейските закони и правила.

— Но ти нямаш никаква вина за това, че Лена наруши Реда.

— Е, високо оценявам твоята версия на събитията, но ако си живял достатъчно дълго в Гатлин, би трябвало да знаеш, че може да има много и напълно различни версии на един и същи факт. Както и да е, очаквам съдния ден, макар и не с нетърпение.

Линиите по лицето й изглеждаха по-вдлъбнати, по-мрачни, когато бе разтревожена. Като сега.

— Но ти нямаш нищо общо!

Това бе най-старата ни битка. От момента, в който научих, че Мариан е Пазител — също като майка ми преди нея — знаех единственото и най-важно правило. Каквото и да се случваше, Мариан стоеше встрани. Тя бе наблюдател, отговорна да съхранява информацията за чародейския свят и да се грижи за мястото, където той се пресича със света на смъртните.

Мариан пазеше историята, не я създаваше.

Такова беше правилото. Дали сърцето й щеше да й позволи да го следва докрай, това бе друг въпрос. Лив бе научила по трудния начин, че не може да се подчини на правилото и сега вече никога нямаше да може да бъде Пазител. Бях сигурен, че и майка ми се е чувствала по същия начин.

Вдигнах отново писмото. Докоснах дебелия восъчен печат — същия като печата на щата Южна Каролина. Чародейска луна над палма. При допира на пръста ми до лунния сърп, чух познатата мелодия. Затворих очи.

— Итън?

Отворих очи и видях, че Мариан бе наведена над мен.

— Нищо ми няма.

— Никога не е нищо. Особено с теб — усмихна ми се с лека тъга тя.

— Чух песента. — Все още потупвах с пръсти по дънките си, мелодията бе заседнала в главата ми.

— Твоята Предвещаваща песен?

Кимнах.

— И?

Не исках да й казвам, но не виждах как можех да премълча или да измисля някаква друга версия на песента за три секунди.

— Нищо хубаво. Обикновеното, призраци, Бесове, тайни и мрак.

Опитах се да се успокоя, да не чувствам вълнението в стомаха си или студената тръпка, преминаваща през тялото ми, докато произнасях думите. Майка ми се опитваше да ме предупреди за нещо. И ако тя ми изпращаше тази песен, това означаваше нещо важно. И опасно.

— Итън. Това е сериозно.

— Всичко е сериозно, лельо Мариан. Но ми е трудно да разбера какво трябва да направя.

— Говори с мен.

— Бих го направил, но дори не знам какво да ти кажа.

Изправих се. Не биваше да й казвам нищо. Не схващах какво се случва и колкото повече Мариан ме притискаше, толкова повече ми се искаше да се махна.

— По-добре да тръгвам.

Тя ме изпрати до вратата на архива.

— Ела по-скоро, Итън. Липсваш ми.

Усмихнах се и я прегърнах; после погледът ми падна над рамото й към централното помещение на библиотеката и почти подскочих.

— Какво е станало?!

Мариан изглеждаше изненадана, също като мен. В библиотеката бе пълен хаос, от пода до тавана бе истинска катастрофа. Сякаш, докато сме били в архива, тук бе минало торнадо. Рафтовете бяха съборени, книгите бяха разхвърляни навсякъде, по масите, по бюрото на рецепцията, по пода. Бях виждал нещо подобно само веднъж, миналата Коледа, когато всяка книга в библиотеката се отвори на определен цитат, който бе свързан по някакъв начин с Лена и с мен.

— По-лошо е от последния път — каза спокойно Мариан. Мислехме си за едно и също нещо. Това бе послание, предназначено за мен. Точно както тогава.

— А-ха…

— Добре. Значи така. Чувстваш ли още присъствието на разбеснели се духове? — Мариан се пресегна към най-близката книга от една купчина. — Защото аз определено ги надушвам наблизо.

— И аз започвам. — Отметнах косата от очите си. — Иска ми се да знаех заклинание за подреждане на книгите по лавиците, без да се налага да го правим на ръка.

Мариан се наведе и ми подаде първата книга.

— Емили Дикинсън8.

Отворих я възможно най-бавно и предпазливо, сякаш очаквах нещо да ме ухапе от страниците й.

— „Многото безумие е най-върховен смисъл…“

— Безумие. Супер — какво означаваше това? И по-важното, какво означаваше за мен? — Погледнах към Мариан. — Какво мислиш?

— Мисля, че хаосът в Общия ред най-сетне стигна и до моите рафтове. Хайде, продължавай. — Пресегна се, взе друга книга и ми я подаде. — Леонардо да Винчи.

Супер. Още един смахнат тип. Подадох й обратно книгата.

— Ти го направи.

— „Мислех, че се уча как да живея, а всъщност се учех как да умра.“ — Затвори книгата. — Лудост и сега смърт. Определено има градация.

Прегърна ме и пусна книгата на пода. Тук съм, с теб. Това казваха ръцете й. Моите не казваха нищо, освен че бях ужасен, което нямаше как да скрия, защото направо се тресяха.

— Ще се редуваме. Единият ще чете, а другият ще разчиства.

— Избирам разчистването.

Мариан ме изгледа и ми подаде друга книга.

— Предизвикваш ме в собствената ми библиотека?

— Не, мадам. Това няма да е джентълменско. — Погледнах към заглавието. — О, стига! — Беше Едгар Алън По9.

Той беше толкова мрачен, че другите две книги направо изглеждаха като детски приказки в сравнение с него.

— Каквото и да иска да ми каже, не желая да го чуя.

— Отвори я!

Затворих книгата.

— Схванах. Загубен съм. Ще полудея. Целият град се разпада. Цялата вселена е една гигантска лудница.

— Нали знаеш какво казва Леонард Коен за пукнатините, Итън?

— Не, не знам. Но имам чувството, че ако отворя още няколко книги в тази библиотека, ще мога да ти кажа.

— „Има пукнатина във всяко нещо…“

— Страшно полезно.

— Всъщност, да. — Постави ръце на раменете ми. — „Има пукнатина във всяко нещо, така прониква светлината в него.“11

И определено беше права, или поне този готин тип Коен бе прав. Чувствах се едновременно щастлив и тъжен и не знаех какво да кажа. Затова се отпуснах на колене и започнах да подреждам книгите на купчини.

— По-добре да се заемем с тази бъркотия.

Мариан ме разбра.

— Не мислех, че някога ще те чуя да кажеш подобно нещо.

И отново бе права. Вселената явно наистина се пропукваше, и аз заедно с нея.

Надявах се само светлината да успее да намери някак път навътре.