Прелестен хаос

13.X Златният билет

В онази нощ, след посещението на Пазителите, Мариан се прибра у дома си и не излезе повече, поне доколкото можех да кажа. На следващия ден се отбих при нея, за да видя дали е добре. Тя не отговори на потропването ми по вратата, а не беше и в библиотеката. На по-следващия ден пощата й стоеше отвън на верандата, неприбрана. Опитах се да погледна през прозорците, но щорите и завесите бяха спуснати.

Днес отново позвъних на звънеца, но пак нямаше никакъв отговор. Седнах на най-горното стъпало и започнах да преглеждам пощата й. Нямаше нищо особено — сметки, писмо от университета „Дюк“, вероятно за някое от нейните проучвания. Имаше и няколко върнати писма, но не разпознах адреса. Кингс Лангли. Защо ми звучеше толкова познато? В главата ми сякаш се стелеше мъгла, нещо се опитваше да изплува в съзнанието ми, но не успяваше да си пробие път.

— Това трябва да е за мен, предполагам — каза Лив, като приседна до мен на стълбището. Косата й бе сплетена на плитка, носеше къси изрязани дънкови панталонки и тениска с периодичната система на нея. Беше си същата. Но знаех, че лятото бе променило много и нея.

— Така и не те попитах как си след случката в библиотеката, след срещата със Съвета. Добре ли си?

— Предполагам. Повече ме уплаши това, което стана при Temporis Porta.

Наистина изглеждаше уплашена и някак отнесена.

— Мен също.

— Итън, мисля, че е било бъдещото. Ти мина през вратата и си бил пренесен в друго физическо пространство. Така действат времевите портали.

Залата на Съвета на пазителите не ми приличаше на сън или на видение. Бе като да пристъпиш в друг свят. Как ми се искаше този свят да не беше бъдещето…

Лив се натъжи. Явно я притесняваше още нещо.

— Какво има?

— Мислех си… — започна тя, като въртеше нервно селенометъра си. — Temporis Porta се отвори само за теб. Защо не ми позволи да мина и аз?

Защото лошите неща се случват на мен. Това си мислех, но не го казах на глас. Не й бях казал и за присъствието на мисис Инглиш в бъдещето.

— Не знам. И какво ще правим сега?

— Единственото, което можем. Трябва да сме сигурни, че Мариан няма да стигне до мястото на Съвета.

Погледнах към вратата.

— Може би трябва да сме доволни, че не излиза от къщи. Трябваше да се досетя, че нищо хубаво няма да излезе от ровенето из килера на Ама.

— Освен конфитюрите — усмихна се лукаво Лив. Опитваше се да ме разсее от единственото нещо, от което не можех да се отърва — от мен самия.

— С череши?

— Ягоооди — произнесе издължено думата тя, наслаждавайки се на звуците, както явно се бе наслаждавала на сладкото. — Изядох го с лъжица направо от буркана.

— Звучиш като Ридли. Яде само захар, постоянно.

Лив се усмихна, когато го казах.

— Все се каня да те питам. Как са всички, Ридли, Линк, Лена…?

— Ами нали знаеш. Ридли обръща училището с главата надолу. Сега е мажоретка.

Лив се разсмя.

— О, Сирена, мажоретка… Не съм фен на американската култура, но дори и аз оценявам сходството.

— Предполагам, че си права. Линк е най-готиният и ухажван пич в гимназията, когото някога си виждала. Мацките направо му се лепят, като магнит е.

— А Лена? Щастлива, че чичо й се върна, обзалагам се. И ти.

Не погледна към мен и аз не я погледнах. Когато най-накрая проговори отново, гледаше към ослепителното слънце. Толкова силно не желаеше да ми го каже в лицето.

— Трудно ми е, знаеш ли? Понякога се усещам, че мисля за теб, сещам се за разни неща, които искам да ти кажа. Неща, които намирам за смешни и странни… но ти не си тук.

Исках да хвърля пощата на Мариан и да се спусна надолу по стълбите. Вместо това си поех дълбоко дъх.

— Знам. Останалите сме все още заедно, а ти си сама. След всичко, което преживяхме, те изоставихме. Гадно е.

Казах го. Мисълта ме тормозеше, откакто се бяхме прибрали в Гатлин, от деня, в който Лив изчезна в Тунелите с Макон.

— Не съм сама. Имам си Макон. Той се държи чудесно с мен, почти като баща. — Завъртя разсеяно кожените гривнички на китката си. — Но ми липсвате ти и Мариан, а това, че не мога да разговарям с никого от вас е направо ужасно. Не искам да я вкарвам в повече проблеми. Но е все едно изведнъж да ти кажат, че трябва да се откажеш от сладоледа, скаридения чипс или шоколадовото мляко.

— Знам. Съжалявам, толкова е странно.

Странен беше този разговор. И беше толкова типично за Лив, че така смело го започна.

Погледът й пробяга някъде встрани от мен, опита се да се усмихне.

— След като се видяхме вчера, си мислех… Не е като да не можем да си говоря с теб, без да се опитам да те целуна. Знаеш, че не си чак толкова неустоим, нали?

— Говори ми!

— Иска ми се да си напечатам надпис и да си го лепна на челото. Официално заявявам, че не желая да целувам Итън Уейт. Моля, позволете ни да сме приятели.

— Може да си отпечаташ тениска с надпис „Платонични отношения“.

— Или „Никакви срещи“.

— „Не съм привлечена.“

Лив въздъхна и взе върнатото писмо от купчината.

— Това е резултат от моето самосъжаление отпреди няколко седмици. Писах вкъщи и питах дали няма да ме приемат обратно.

Осъзнах, че не знам нищо за семейството на Лив.

— Вкъщи ли? При родителите ти?

— Имам само майка. Баща ми отдавна го няма. Нали знаеш, бляскавият свят на теоретичната физика. Но не искам да се връщам при нея. Молих я да ме прати отново в „Оксфорд“. Отказах се от университета, за да дойда тук. Стори ми се, че е крайно време да си тръгна. Или поне така мислех преди две седмици.

— А сега? — попитах аз. Странно, но не исках да си отива.

— Сега чувствам, че не мога да оставя Мариан сама с цялата тази каша на главата.

Кимнах, загледан във връзките на обувките си.

— Бих се радвал, ако просто излезеше от къщата.

Но не исках да мисля за бъдещето, с което щеше да се сблъска, когато й се наложеше наистина да излезе.

— Знам. И в библиотеката не идва. Може би има нужда от още време.

Разбира се, Лив бе минавала по същия път като мен. Толкова много си приличахме, по толкова много неща. Не само защото бяхме единствените смъртни в уравнението.

— Знаеш ли, беше много смела там, в библиотеката.

Тя се усмихна.

— Беше удивително, нали? Бях доста горда от себе си. После се пъхнах в леглото си и плаках сигурно десет часа, без да спирам.

— Не те виня. Беше си страшничко. — А беше видяла само половината. Сцената в залата на Пазителите беше много по-ужасна.

— Миналата нощ… — започнах аз, но тя ме прекъсна в същия миг.

— Трябва да тръгвам…

Както обикновено, не бях уцелил времето, и изреченията ни се спънаха едно в друго. Останахме така около минута в неловко мълчание. И все пак не можех да се насиля да стана и да си тръгна.

Тя се изправи първа и изтупа панталонките си.

— Радвам се, че успяхме да си поговорим.

— Аз също.

Докато тръгваше по грижливо оформената пътека, водеща към портата на Мариан, внезапно ми хрумна една идея. Не беше идеална, но си я биваше.

— Чакай! — извадих сгънатия оранжев флайер от джоба си. — Вземи я.

Лив се обърна назад.

— Какво има?

— Покана за купона на Савана Сноу, след баскетболния мач с отбора на Съмървил, в събота. Най-желаната покана в града.

Трудно ми беше да го кажа със спокойно изражение.

— И как се уредихте с Лена да бъдете поканени в дома на Савана?

— Подценяваш обединените сили на една бивша Сирена и на един Линкубус.

Тя прибра листчето в джоба си.

— Значи искаш да добавиш и бивш Пазител към тази смес?

— Не съм сигурен, че ние ще ходим, но Линк и Ридли със сигурност ще бъдат там. Трябва да отидеш, да се помотаете заедно, като в доброто старо време.

Лив се поколеба.

— Ще си помисля.

— Защо?

— Няма ли да бъде малко странно, ако с Лена сте там?

Разбира се, че щеше да бъде.

— Защо да е странно? — попитах аз, но знаех, че не прозвучах много убедително.

— Защо хората казват такива неща? Не знам дали на Лена ще й е приятно да съм край вас. — Вдигна глава нагоре, сякаш търсеше отговора на небето, сред все още цялата синя вселена. — Което е още една причина да направим онези тениски.

Пъхнах ръце в джобовете си и се помъчих да измисля някакъв отговор.

— Ти върна Макон от смъртта, защити Мариан. Лена те уважава. Това, което направи, помогна и на нас двамата. На практика живееш в „Рейвънуд“, или поне под него. Вие сте като едно семейство.

Тя присви очи и ме изгледа изпитателно. Не й бях много убедителен. Беше доста логично, тъй като част от думите ми определено не бяха истина.

— Може би. Възможно е. Това е най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства.

— Ще го приема за „да“.

— Трябва да се връщам. Макон ме чака. Но ще си помисля за купона.

Извади ключ от джоба си и го вдигна пред очите ми. Беше ключ във формата на полумесец, като онзи на Мариан. Сега Лив можеше да отваря Външните врати, които свързваха света на смъртните с този на чародейците. Имаше нещо напълно логично, правилно в това. Махна ми с ръка и изчезна зад ъгъла, докато аз се обръщах обратно към мрачната къща. Щорите все още бяха спуснати.

Оставих пощата на купчинка върху люлеещия се стол до входната врата с надеждата, че утре няма да я намеря там. Надявах се спомените ми от Temporis Porta също скоро да изчезнат.

— Какво си направил?! Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Бяхме в Синеплекса на опашката за пуканки. Лена не беше така доволна от подновяването на отношенията ми с Лив, както се бях надявал. Всъщност бе направо нещастна и гневна. Но ако Лив дойдеше на купона, Лена така или иначе щеше да разбере, че аз я бях поканил, затова реших да го й кажа предварително и да поема удара още сега. Ядосано гадже е едно. Но ядосано гадже чародейка е нещо съвсем различно. Означава, че лесно можеш да се окажеш без крайник или висящ от ръба на някоя скала.

Смятах да разкажа на Лена как предишната нощ с Лив бяхме намерили Temporis Porta. Но като обмислих реакцията й за поканата на купона, ми се стори, че ще бъде по-добре да не продължавам с истории за това как двамата с Лив бродим сами из Тунелите. Първо трябваше да оправя купона.

Въздъхнах и повторих аргумента си, макар да осъзнавах, че не ми помага особено.

— Ако имаше основание да се притесняваш за нещо, бих ли поканил Лив някъде, където смятаме да ходим заедно с теб? Да не мислиш, че кроя някакви скрити планове?

— Какви скрити планове?

Свих рамене.

— Не знам. Нямам такива!

— Но да предположим, че имаше.

— Но нямам.

Историята се развиваше прекалено бързо, и то в посока, която не ми допадаше.

— Итън, просто хипотетично.

— Не, това е капан.

Бях достатъчно наясно с кого си имам работа — нямаше да отговарям на хипотетични въпроси на никое момиче.

Стигнахме щанда и извадих портфейла си.

— Какво да бъде?

Лена ме погледна, сякаш се бях побъркал.

— Обичайното.

Обичайното? Какво беше обичайното? Главата ми бе напълно празна.

— Обичайното — повторих тъпо аз.

Лена ми хвърли пак изумен поглед, после се обърна към касиерката.

— Пуканки и карамелени бонбони.

Добре ли си?

Да, просто нещо изключих. Не знам какво става.

Касиерката подаде пуканките на Лена и погледна очаквателно към мен.

Прегледах менюто на стената.

— Ами… пуканки и пикантни карамелени бонбони.

Пикантни карамелени бонбони?

Нямат люти шоколадови „Ред Хотс“.

Явно мислиш за някого, когото познавам…

Свих рамене. Разбира се, че мислех. Ама не беше правила отдавна яйчени ролца, нито пай. Не размахваше „еднооката заплаха“. Острият молив, с който обикновено попълваше кръстословиците си, седеше забравен в чекмеджето. Всъщност не бях виждал вестник с кръстословица на кухненската маса от седмици.

Итън, не се тревожи за Ама. Тя ще се оправи.

Ама никога преди не е изпадала в такова мрачно състояние за толкова дълго време. Имаме бутилково дърво в двора си.

Откакто Ейбрахам се появи в стаята ти ли?

По-скоро от началото на учебната година.

Лена изсипа бонбоните си в кутията с пуканки.

Ако това те тревожи толкова много, защо не я попиташ какво става?

Някога опитвала ли си да питаш Ама за нещо?

Да. Не. Може би трябва сами да посетим онзи бокор.

Не се обиждай, Лена, но той не е от типа мъже, при които някой би завел момичето си. И не съм сигурен, че един чародеец ще бъде в безопасност там.

Целият отбор на мажоретките мина покрай нас. Ридли вървеше с някакво момче, което не познавах — беше пъхнало ръката си в задния джоб на късата й поличка. Не беше от „Джаксън“, значи оставаше да е от гимназията в Съмървил. Савана се бе впила в Линк, който зяпаше Ридли, а тя се правеше, че не го забелязва. Емили се влачеше зад тях заедно с Шарлот и Еден. Личеше си, че Савана е бясна. Вече не тя поддържаше пирамидата.

— Ще седнете ли при нас? — провикна се Линк към мен, когато ни подминаваха.

Савана се усмихна и ни помаха. Лена ги погледна, сякаш бяха излезли на улицата по бельо.

— Никога няма да свикна с това — каза тя.

— Нито пък аз.

— Ще обясниш ли на Рид за последните четири реда на Синеплекса?

— О, не…

И така се озовахме от едната страна с Линк и Савана, а от друга — с Ридли и момчето от Съмървил, на последните четири реда. Надписите едва бяха тръгнали, когато Савана започна да се кикоти и да шепне на ухото на Линк, което, доколкото можех да преценя, бе просто извинение за нея да приближи устата си до неговата. Сръгах го с лакът възможно най-силно.

— Оу!

— Ридли е съвсем наблизо, пич.

— Да, с този дръвник.

— Искаш ли тя да се лигави с него по същия начин?

Ридли не беше от момичетата, които побесняваха. Тя просто изравняваше резултата с ледено хладнокръвие.

Линк се наведе напред и погледна покрай мен и Лена към мястото, където седеше Рид. Дръвникът от Съмървил вече бе сложил ръка на коляното й. Когато видя, че Линк ги гледа, тя пъхна ръката си под мишницата на младежа и кокетно тръсна русо-розовата си коса. След това извади близалка и започна да развива опаковката.

Линк се размърда на мястото си.

— Да… Прав си. Ще се наложи да изритам този…

Лена го сграбчи за ръкава, преди да се надигне от стола си.

— Няма да правиш нищо. Дръж се добре, тя ще направи същото и може би тогава ще започнете да излизате като нормални хора и да спрете тази тъпа игричка.

— Шшш — обади се изведнъж съмървилският дръвник и ни метна сърдит поглед. — Някои от нас се опитват да гледат филма.

— Да бе, сериозно… — не се сдържа Линк. — Знам какво се опитваш да видиш.

После ме погледна умолително.

— Моля те, нека да излезем навън и да му размажа фасона, преди да пропусна готините моменти. Знаеш, че рано или късно ще го направя.

Имаше право. Но той беше Линкубус и сега правилата бяха различни.

— Готов ли си Ридли да размаже фасона на Савана? Защото знаеш, че тя ще го направи, нали?

Линк поклати глава.

— Не знам колко още ще издържа. Рид направо ме побърква.

За миг се появи старият Линк, падащ си по момичето, което винаги щеше да бъде далеч над неговата лига.

Може би това беше причината. Може би винаги щеше да смята, че не отговаря на класата на Ридли, въпреки че вече самият той вече бе сменил лигата.

— Трябва да я поканиш на купона на Савана като твое гадже — казах му аз. Това бе единственият начин да се обезвреди бомбата, преди да гръмне.

— Майтапиш ли се с мен? Все едно да обявя война на целия отбор. Савана вече ме изнуди да отида там по-рано — за да съм помогнел с „разни неща“.

— Просто ти казвам какво ще бъде най-добре за теб.

Бръкнах в кутията с пуканки и карамелени бонбони. Устата ми гореше и го приех като знак. Време беше да млъкна. Повече нямаше да давам никакви съвети.

В края на вечерта Линк смачка от бой дръвника от Съмървил на паркинга на киното. Ридли крещеше и го обиждаше с всевъзможни имена, а Савана се буташе между шамарите и го защитаваше. За момент изглеждаше, че щеше да има женски бой, но после Савана си спомни, че ръката й още бе с превръзка, и се престори, че всичко е просто голямо недоразумение.

Когато се прибрах у дома, на входната врата имаше залепена бележка. Беше от Лив.

Целувки. Момичетата просто така си пишеха на края на бележките, нали?

Да, точно така.

Мъртъв бях.