Прелестен хаос

18.X Заложник

— Какво, по дяволите…

Чух гласа му, преди да го видя. Защото вероятно не очакваше да ме види в стаята на Ридли. Също както аз не очаквах да го намеря тук.

Джон Брийд се бе излегнал на розовия килим на пода с видеоигра в едната ръка и с пакетче чипс в другата.

— Джон? — Лена бе не по-малко изненадана от мен. — Не трябва ли да си мъртъв?

— Джон Брийд? Тук? Невъзможно… — Лив бе направо шокирана.

Джон пусна пакетчето чипс и скочи на крака.

— Съжалявам, че те разочаровам.

Застанах пред Лена и Лив с идеята да ги защитя.

— За другите не знам, но аз определено съм.

Лена не се нуждаеше от защита. Избута ме встрани.

— Как смееш да идваш в тази къща, след всичко, което направи? Престори си, че си ми приятел, а всъщност си искал само да ме заведеш при Ейбрахам! — отвън се разнесе гръм. — Всичко, което си ми казвал, е било лъжа!

— Не е вярно! Не знаех какво ще направят. Донеси ми библията. „Книгата на луните“, каквото искаш. Ще се закълна върху нея.

— Не можем да го направим. Нали е в Ейбрахам.

Беше ми писнало. Не иска да слушам как Джон се преструва на невинен глупак. Беше нова тактика, а аз все още се опитвах да възприема факта, че той се мотаеше в стаята на Ридли и ядеше „Доритос“.

Лена не беше приключила.

— Но това не ти беше достатъчно. И превърна Линк в… теб.

Косата й се беше накъдрила и искрено се надявах стаята да не избухне в пламъци всеки миг.

— Нищо не можах да направя. Ейбрахам ме накара — закрачи Джон нервно из стаята. — Аз… не помня почти нищо от онази нощ.

Прекосих стаята и застанах пред него, лице в лице. Не ме интересуваше дали можеше да ме убие.

— Помниш ли как довлече Лена до онзи олтар и я завърза? Тази част помниш ли я?

Джон спря да крачи и ме погледна, зелените му очи търсеха моите. Когато проговори, едва го чувах.

— Не…

Мразех го. Споменът за ръцете му върху Лена… За това как почти я загубих онази нощ. За него бе нищо. Празно петно. Но изглеждаше, че казва истината.

Отпусна се на леглото.

— Понякога губя съзнание. Така съм от малък. Ейбрахам казваше, че просто съм различен, но аз не му вярвах.

— Да не казваш, че според теб той има нещо общо с това?

Лив извади червения си бележник.

Джон сви рамене.

— Не знам.

Лена ме погледна.

Ами ако казва истината?

Ами ако ни лъже?

— Нищо от това не обяснява присъствието ти в стаята на Ридли — каза Лена. — И как въобще си влязъл в „Рейвънуд“?

Джон се изправи и отиде до прозореца.

— Защо не попиташ братовчедка си?

Звучеше прекалено арогантно за някого, който току-що е бил хванат на място, където не би трябвало да се намира. Лена се намръщи.

— Какво общо има Ридли с това?

Джон поклати глава и изрита разсеяно куп мръсни дрехи.

— Ами… не знам. Да кажем, всичко? Тя е тази, която ме плени тук.

Не знаех дали е заради начина, по който го каза, или защото говорихме за Ридли, но част от мен му повярва.

— Върни малко. Какво означава „ме плени тук“?

Джон тръсна глава.

— Технически ме плени два пъти. Първия път в Сиянието и втория, когато ме пусна оттам.

— Пуснала те е? — Лена беше смаяна. — Но ние заровихме Сиянието…

— А братовчедка ти го разкопа и го донесе тук. Освободи ме и оттогава съм затворен тук. Мястото е толкова здраво обвързано със заклинания, че не мога да отида по-далече от Кухнята.

Заклинанията за обвързване. Те не държаха нещо далече от „Рейвънуд“; държаха някого вътре. Точно както си мислех.

— Кога те освободи?

— Някъде през август, мисля.

Спомних си деня, в който с Лена бяхме дошли, за да слезем в Тунелите — раздирането на въздуха, което ми се стори, че чувам.

— Август? Тук си от два месеца? — Лена вече нищо не разбираше. — Ти помагаш на Ридли! Затова тя може да прави някои заклинания!

Джон се разсмя, но смехът му звучеше по-скоро горчиво, отколкото доволно.

— Да й помагам? Благодарение на библиотеката на чичо ти тя ме използва като личен джин. Като се има предвид тъпата бутилка, в която бях затворен, май наистина съм такъв.

— Но как е попречила на Макон да не те открие? — попита Лив, която бясно записваше всяка дума от разговора.

— Occultatio, заклинание за прикритие. Разбира се, тя ме накара аз да го направя — изпуфтя той и удари с юмрук по стената от яд; под ръкава му се разкри черната татуировка, която се виеше като змия около горната част на ръката му. Друг знак, който напомняше, че е Мрак, независимо какъв беше цветът на очите му. — Чичото на Лена има книги за почти всичко — освен как да се измъкна от това място.

Не исках да го слушам как се оплаква за начина, по който са се държали с него. Мразех Джон от първия миг, в който го видях миналата пролет, и за това как се появи, за да съсипе живота ни отново. Погледнах към Лена, но изражението на лицето й бе неразгадаемо, мислите й бяха затворени за мен. И тя ли изпитваше същото към Лив?

Само дето Лив не се беше опитвала да отвлече приятелката ми и да причини смъртта на повечето ми приятели.

— Знаеш ли, забавно е… Имам няколко бутилки, висящи на дървото в предния ми двор, и с удоволствие ще те пъхна обратно в някоя от тях — казах аз.

Джон се обърна към Лена.

— В капан съм. Не мога да изляза оттук, а твоята откачена братовчедка обеща да ми помогне. Но първо поиска да направя някои неща за нея.

Прокара ръка през косата си и забелязах, че вече не изглеждаше толкова готин, колкото преди. С намачканата си черна тениска и прораснала брадичка приличаше на човек, който по цял ден гледа сапунени сериали и се тъпче с чипс.

— Ридли не е Сирена, нещо по-лошо е, тя е изнудвач.

— Но как й помагаш, след като не можеш да напускаш „Рейвънуд“? — попита Лив. Добър въпрос. — Да не би да я учиш как да прави заклинания?

Джон се разсмя.

— Шегуваш ли се? Аз превърнах мажоретките в зомбита и всях хаос на купона. Да не мислиш, че Ридли може да предизвика Furor? Като смъртна едва може още да си върже обувките. Кой, мислиш, й прави домашните по математика през цялото това време?

— Не и аз. — Лена звучеше по-меко и това ме убиваше. Джон беше като болезнена, зла зараза, от която не можех да се отърва. — Тогава как го прави, щом ти не си я научил?

Джон посочи към колана на Ридли, който Лена бе вдигнала и държеше увит на китката си.

— С това. — Потупа с пръст по гайката на дънките си. — Действа като проводник. Ридли носи колана, а аз правя заклинанието.

Зловещият колан със скорпион. Нищо чудно, че тя никога не го сваляше. Бил е нейната животоспасяваща връзка с чародейския свят и с Джон Брийд — единственият начин да притежава някакви сили, които да я различават от жалките смъртни.

Лив поклати глава.

— Не ми е приятно да го кажа, но сега вече всичко добива смисъл.

Да, имаше смисъл, но не променяше нищо за мен. Хората лъжат. А Джон Брийд бе лъжец, що се отнасяше до мен.

Обърнах се към Лена.

— Нали не му вярваш? Няма начин да му се доверим за каквото и да било.

Погледът на Лена се местеше между мен и Лив.

— А ако казва истината? Знае за мажоретките и за купона. Мисля, че съм съгласна с Лив. Това обяснява всичко.

Сега двете се обединявате срещу мен ли?

Итън. Онова на купона беше заклинание. Заклинанието за ярост кара хората да изливат навън гнева си.

Погледнах с подозрение към Джон.

— Няма как да знаем със сигурност.

Джон въздъхна.

— Аз съм още в стаята, нали знаете.

Лена погледна към вратата.

— Е, има един начин да разберем.

Лив я погледна и кимна.

— За това, което си мисля, ли мислиш?

— Ехо? — Джон ме зяпна. — Двете винаги ли са такива?

— Да. Не. О, я млъквай.

Рийс стоеше в средата на стаята на Ридли, ръцете й бяха скръстени неодобрително на гърдите. Беше с костюм и с перлена огърлица и изглеждаше като че ли е дошла от някакво друго, по-прилично и уважавано южняшко семейство. Не беше доволна, че щяхме да я използваме като детектор на лъжата за хора, и беше още по-недоволна от присъствието на Джон Брийд в стаята на сестра й. Може би Рийс се бе надявала, абсолютно необосновано, разбира се, че след като вече бе смъртна, Ридли ще стане прилично момиче скаут като нея самата. Но за пореден път сестра й я разочароваше.

— Ако смятате, че ще пазя това в тайна, вие сте по-луди и от сестра ми. Преминавате всякакви граници.

Никой от нас не желаеше да слуша лекции от нея, но Лена не се отказа.

— Не те молим да го пазиш в тайна. Искаме само да знаем дали казва истината, преди да кажем на чичо Макон какво става тук.

Лена вероятно се надяваше, че ще се окаже, че Джон лъже — че Ридли не криеше опасен инкубус, отмъкнат от гроб, и че не се възползваше от силите му, за да сее разруха около себе си. Не бях сигурен кое от двете бе по-лошото.

— Защото иначе ще бъдеш наказана до края на живота си, нали знаеш? — попита Рийс.

— Да, наясно съм.

Рийс потропа нетърпеливо с крак.

— Искам да се изясним. Ще кажеш на чичо Макон. Или ще го направя аз.

Естествено, че щеше да го направи. Нямаше начин да пропусне налагането на едно добро наказание. Аз обаче се притеснявах за по-важни неща от това тя да ни издаде.

— Сигурна ли си, че ще проработи, след като…

— След като какво? — сопна ми се тя. — След като силите ми са леко променени и нестабилни? За това ли намекваш?

Супер. Гневна Рийс никога не е добра новина.

— Аз… просто имах предвид дали ще разбереш със сигурност, че той лъже или не? — Беше прекалено късно да замазвам сега нещата.

Рийс изглеждаше така, сякаш искаше да откъсне главата ми.

— Не че е твоя работа, но все още съм Сибила. Каквото виждам на лицето е истина. Ако силите ми не действат, просто няма да видя нищо.

Лена застана между нас.

Разбирам, че си нервен. Успокой се.

Благодаря.

Справям се с Рийс Звяра много по-отдавна, отколкото ти. Уменията й са безспорни.

— Рийс — каза тихо Лена и хвана ръката й. Видях как косата й започва да се къдри. Премигнах. Да правиш заклинания на чародеец никога не беше добра идея. — Ти си най-могъщата Сибила, която някога съм срещала.

— Не ми прилагай тези номера — отдръпна ръката си Рийс. — Аз съм единствената Сибила, която познаваш.

— Но знаеш, че ти вярвам, независимо от всичко — усмихна й се окуражаващо Лена. Рийс се намръщи.

Извърнах се встрани. С увредени сили или не, нямах желание да отвръщам на погледа на една Сибила. Забелязах, че Лив не бе казала нито дума и също избягваше да я погледне.

— Един опит. После казваш на чичо Макон. Защото това е поредното доказателство, че не бива да се позволява на непълнолетни да извършват заклинания.

Скръсти отново ръце на гърдите си. Беше ми нужно малко време да осъзная какво казваше с този жест — да или не.

Джон скочи от леглото и отиде до нея.

— Да приключваме с това. Какво трябва да направя?

Рийс се вгледа в зелените му очи, изучавайки лицето му, за да открие отговорите на въпросите, които търсихме.

— Вече го правиш.

Джон не помръдна. Взираше се в Рийс, позволяваше й да попие спомените и мислите му. Рийс първа се извърна встрани и поклати глава, сякаш не харесваше това, което бе видяла.

— Вярно е. Не е знаел какво са планирали Ейбрахам и Сарафина и не помни какво се е случило в онази нощ. Ридли го е пуснала от Сиянието и оттогава е тук, вършейки мръсната работа на сестричката ми.

Джон ме погледна.

— Сега доволен ли си?

— Чакай! Но как е възможно?

Рийс сви рамене.

— Съжалявам, че те разочаровах. Но той не е зъл. Просто е кретен. Понякога е трудно да ги разграничиш.

— Ей! — Джон вече не изглеждаше толкова самодоволен. — Мислех, че ти си милата и добрата. Къде е прочутото гостоприемство на „Рейвънуд“?

Рийс не му обърна внимание.

Би трябвало да изпитам облекчение, но тя беше права. Чувствах се разочарован. Не исках Джон да се окаже просто една от пионките на Сарафина и Ейбрахам. Исках да бъде от лошите. Така го възприемах — такъв бе той от самото начало в моите очи.

Лена вече не мислеше за Джон.

— Трябва да говорим с чичо. И да намерим Ридли, преди да е направила нещо още по-глупаво.

Да. Доколкото познавах Ридли, тя вече бе тръгнала на стоп и сигурно бе подминала дори Съмървил. След поразиите, които причини тази вечер, знаеше, че Лена ще отиде право при Макон. А тя не си падаше много по вежливото му, но строго мъмрене.

— Мисля, че вече е прекалено късно за това.

Лена се наведе и отмести розовото килимче от пода.

— Да вървим.

— Сигурна ли си? Не искам да го събуждам, или каквото прави там по това време…

Не исках и да бъда там, когато му кажехме, че Ридли е превърнала купона на Савана Сноу в боксов мач с помощта на заклинателния колан на инкубус, търсен от всички, който случайно се оказа, че живее в стаята й.

Лена отвори капака.

— Съмнявам се, че спи.

Лив поклати глава.

— Лена е права. Трябва незабавно да кажем на Макон. Ти не разбираш, ние се… — Запъна се и погледна към Лена. — Чичо ти се опитва да открие Джон Брийд от месеци.

Лена кимна. Не се усмихна, но все пак бе някакъв мил жест.

— Да вървим.

Джон отвори нов пакет чипс.

— Докато сте долу, дали ще може да го помолите да ме пусне оттук?

— Помоли го сам — каза Лена. — Идваш с нас.

Джон погледна към мрака, водещ към Тунелите, после отново към мен.

— Никога не съм си мислил, че именно ти, смъртният, ще ме спасяваш от нещо.

Исках да го убия или поне да го фрасна в лицето. Исках да го накарам да си плати за всичко, което причини на Лена и на Линк, за всички беди, които Ейбрахам ни докара на главата заради него. Но щях да оставя това на Макон.

— Повярвай ми, не те спасявам.

Той се усмихна и стъпи уверено с крак във въздуха, чувствайки твърдата основа на стъпалата, които аз никога не виждах.