Прелестен хаос

20.XI Следващото поколение

— Назад, бойскаутче. Казах всичко, което знам. Защо ще крия нещо? — усмихна ми се Джон и погледна към Лив. — Вече само на думи аз съм мъжът, който носи панталоните вкъщи. Тя е тази с колана.

Вярно беше. Коланът му със скорпиона бе увит около китката на Лив. Лена й го беше дала, защото сега тя беше бавачката на Джон, когато Макон не беше с него. Никога не го оставяха сам. Нощем Макон даже правеше заклинание за прикриване и затваряне на кабинета.

Но ако Джон казваше истината за способностите си, можеше просто да го докосне и щеше да получи нови сили. Въпросът беше защо не го правеше? Започвах да си мисля, че не искаше, но в това нямаше никакъв смисъл.

Не че напоследък нещо имаше.

След разговора ми с Лилум — Колелото на съдбата, Царицата на демоните, мисис Инглиш, която не беше мисис Инглиш — имах повече въпроси, отколкото отговори. Нямах представа как да намеря онзи, който бе двама, а не знаех колко време ни оставаше. Трябваше да разбера кога ще настъпи Осемнайсетата луна. Не исках да се откажа от идеята си, че тя е свързана с Джон Брийд — още откакто другият Джон в Здравния център ми написа онова послание за края на света.

На този Джон обаче явно не му пукаше. Излягаше се в едно походно легло, опряно до стената и правеше само две неща: спеше и ме вбесяваше.

Лена бе нервна. Определено очарованието му вече не й действаше.

— Ейбрахам трябва да ти е споменал нещо за Осемнайсетата луна.

Той сви отегчено рамене.

— Приятелят ти не спира да дрънка за това, но Ейбрахам не ми е говорил нищо.

— Така ли? А защо не си довлечеш тук задника, за да ти го сритам?

Итън, успокой се. Не му позволявай да те засегне.

Лив пристъпи към мен.

— Итън, моля те да се държим цивилизовано. Доколкото знаем, Джон е също такава жертва на терора на Ейбрахам като всички нас.

В гласа й личеше съчувствие, даже прекалено много съчувствие.

— Напоследък да е ухапвал някого от твоите най-добри приятели? — троснах й се аз.

Лив ме погледна засрамено.

— Тогава не искам да чувам нито дума за цивилизовано поведение и други простотии.

Джон се надигна от леглото.

— Не й говори така. Ядосан си на мен. Не си го изкарвай на Оливия. Тя се побърква и работи без почивка, за да ви помогне.

Погледнах към Лив. Тя се бе изчервила и свела глава; преструвайки се, че проверява данните на циферблата на селенометъра си. Зачудих се дали инкубуският магнетизъм на Джон най-накрая не беше почнал да й влияе.

— Не се обиждай, но си затвори устата.

— Итън! — Лена ме стрелна с нейната версия на строгия поглед. Сега бях атакуван от две страни.

На Джон явно му бе забавно.

— Ту искаш да говоря, ту да мълча. Кажи ми, когато си изясниш желанията.

Нямах никакво желание да говоря с него. Исках просто да изчезне от живота ми.

— Лив, какъв е смисълът да го държите тук? Нищо важно не ни е казал. Обзалагам се, че използва чародейските сили, които е изсмукал, и изпраща съобщения на Ейбрахам и Сарафина. Сигурно вече знаят къде е и скоро ще се появят.

Лив скръсти ръце на гърдите си неодобрително.

— Джон не изсмуква ничии сили. През повечето време е тук с мен. Или с Макон и с мен. — Пак започна да се изчервява. — Като му крещиш, няма да постигнеш нищо. На практика Джон е бил изтезаван през целия си живот. Не можеш да си представиш как са се държали с него Ейбрахам и Силас. Нищо, което кажеш, не може дори да се доближи до това, което е преживял, докато е растял.

Обърнах се към Джон.

— Значи това правиш сега? Разказваш тъжни истории на Лив, за да я накараш да ти съчувства? Човече, ти наистина си голям манипулативен задник.

Джон стана и дойде до мен.

— Странно, аз пък си мислех какъв очарователен задник си ти.

— Наистина ли? — попитах аз, свивайки вече ръката си в юмрук.

— Не. — И той направи същото.

— Достатъчно! — извика Лена и застана помежду ни. — Така не помагате.

— И не е научно издържано, вежливо и възпитано. Да не споменавам, че няма и най-малък намек за забавно — добави Лив.

Джон се върна на леглото си.

— Не знам защо всички сте убедени, че това, което става, има нещо общо с мен.

Нямах намерение да му казвам за посланието от момчето в болничната стая.

— Има нещо общо с Осемнайсетата луна. Рожденият ден на Лена е чак през февруари, освен ако Сарафина и Ейбрахам не решат отново да призоват времето по-рано.

Лена скръсти ръце и се загледа в Джон.

Той сви рамене и черната му татуировка се видя под ръкава на тениската.

— Значи разполагате с няколко месеца. По-добре се разбързайте.

— Казах ти, тя не твърди, че е Осемнайсетата луна на Лена. Може да нямаме толкова време.

Лив се обърна и ме погледна.

— Кой не е твърдял това?

По дяволите, не исках още да й разказвам за Лилум, особено пред Джон. Лена не беше единственото момиче, което познавах, което бе две неща едновременно. Лив вече не бе официално Пазител, но продължаваше да се държи като такава.

— Никой. Не е важно.

Тя ме наблюдаваше внимателно.

— Ти каза, че момче на име Джон от Здравния център знае за Осемнайсетата луна — онзи от стаята с тъжния рожден ден. Мислех, че това е причината да се заяждаш с Джон.

— „Да се заяждам с Джон?“ Това ли смяташ, че правя?

Не можех да повярвам колко бързо й бе промил мозъка.

— Всъщност бих го нарекъл „тормоз“ — усмихна се самодоволно Джон, но не му обърнах внимание. Бях зает да разреша спора ни с Лив.

— Да, имаше момче на име Джон, но не беше в стаята с рождения…

Не довърших.

Момче на име Джон.

Лена ме погледна.

Стаята с рождения ден.

И двамата мислехме за едно и също.

Ами ако през цялото време сме подхождали погрешно към това?

— Джон, кога е твоят рожден ден?

Той се беше проснал на леглото и подхвърляше гумена топка — тя се удряше в срещуположната стена, над краката му, и се връщаше при него.

— Защо? Искаш да ми спретнеш купон ли, смъртни приятелю? Не си падам много по тортите.

— Просто отговори на въпроса — каза Лена.

Топката се удари отново в стената.

— През декември, 22. Поне така ми е казвал Ейбрахам. Но може и да е избрал просто някакъв случаен ден. Той ме намери, помните ли? Не е като да е имало бележка с рождената ми дата, забучена с карфица на дрехите ми.

Не можеше да е толкова глупав и да не схваща.

— Да не би Ейбрахам да прилича на човек, на когото ще му пука дали имаш, или нямаш рожден ден?

Топката спря да удря по стената.

Лив прелистваше бясно някакъв алманах. Чувах учестеното й дишане.

— О, божичко!

Джон стана, отиде до масата и погледна през рамото й.

— Какво?

— На 22 декември е зимното слънцестоене, най-дългата нощ в годината.

Джон се тръсна в стола до нея. Опитваше да докарва изражение на досада, но личеше, че любопитството му е събудено.

— Е, нощта е дълга. И какво от това?

Лив затвори алманаха.

— Древните келти са смятали зимното слънцестоене за най-свещения ден през годината. Вярвали са, че колелото на времето спира да се върти за кратко в мига на слънцестоенето. Било е време за пречистване и прераждане…

Лив още говореше, но не чувах нищо от собствените си мисли.

Колелото на времето.

Колелото на съдбата.

Пречистване и прераждане.

Жертвоприношение.

Това ли се опитваше да ми каже Лилум в дома на мисис Инглиш? На Осемнайсетата луна, в нощта на зимното слънцестоене, трябва да бъде направено жертвоприношение, за да бъде създаден новият Ред.

— Итън? — Лена се взираше притеснено в мен. — Добре ли си?

— Не. И никой от нас не е — отвърнах, поглеждайки Джон. — Ако казваш истината и не чакаш Ейбрахам и Сарафина да дойдат да те спасят, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за него.

Джон се облегна на масата и се втренчи в мен.

— Ако смяташ, че не мога да избягам от този малък кабинет в Тунелите, значи си по-голям идиот, отколкото съм мислел. Нямаш представа на какво съм способен. Тук съм, защото… — погледна за кратко към Лив и продължи, — защото няма къде другаде да отида.

Не знаех дали лъжеше. Но всички знаци — песните, посланията, дори леля Пру и Лилум — сочеха към него.

Джон подаде молив на Лив.

— Вземи червеното си дневниче и ще ви кажа каквото искате да знаете.

След като изслушах спомените на Джон за детството му със Силас Рейвънуд, което приличаше на история за жестоко военно обучение, през което Силас се опитвал да го превърне в безчувствен войник, знаещ наизуст всичките му тъпи античародейски доктрини, дори аз започнах да изпитвам леко съчувствие към него. Не че щях да го призная.

Лив записваше всяка негова дума.

— Значи, да обобщим. Силас мрази чародейците. Интересно. Като се има предвид, че два пъти се е женил за чародейки — отбеляза тя. После погледна към Джон. — И е отгледал един.

Джон се разсмя и нямаше начин да не забележим горчивината в смеха му.

— Не бих искал да съм на твое място, ако той чуе да ме наричаш така. Двамата с Ейбрахам никога не са ме смятали за чародеец. Според Ейбрахам аз съм „следващото поколение“ — по-силен, по-бърз, недосегаем за светлината и всякакви други хубави нещица. Той беше доста апокалиптично настроен за демон. Вярваше, че краят наближава, дори ако се наложеше да го предизвика сам. Искаше по-нисшата раса окончателно да бъде заличена от лицето на земята.

Не бях сигурен колко още можех да понеса.

— Предполагам, че това са лоши новини за нас, смъртните.

Джон ме изгледа замислено.

— Смъртните не са нисшата раса. Вие сте просто дъното на хранителната верига. Говореше за чародейците.

Лив затъкна молива зад ухото си.

— Не бях осъзнавала колко много мрази светлите чародейци.

Джон поклати глава.

— Не разбирате. Не говоря за светлите чародейци. Той иска да се отърве от всички.

Лена го погледна изненадано.

— Но Сарафина…

— Не му пука за нея. Просто й казва това, което тя иска да чуе. — Джон вече бе много сериозен. — Ейбрахам Рейвънуд не се интересува от никого.

Имаше много нощи, в които не можех да спя, но тази нощ просто не исках. Исках да забравя за заговора на Ейбрахам Рейвънуд за унищожението на света и за обещанието на Лилум, че той щеше да се самоунищожи така или иначе. Освен ако някой не пожелаеше да се жертва. Някой, когото първо трябваше да открия.

Ако заспях, тези мисли щяха да се преобразят в съзнанието ми в кървави реки — толкова реални, колкото калта по чаршафите ми от онези първи дни, когато срещнах Лена. Исках да намеря място, където да се скрия от всичко това, където кошмарите и реките, и реалността не можеха да ме докоснат. За мен това място винаги бе в някоя книга.

Знаех подходящата. Не беше под леглото ми, а в една от кутиите за обувки, подпрени на стената. В тези кутии пазех всичко ценно за мен и знаех какво имаше във всяка от тях.

Поне така си мислех.

За секунда не можех да помръдна. Оглеждах с очи яркооцветените картонени кутии, търсейки в главата си картата, която щеше да ме доведе до тази, която ми бе нужна. Но тя не бе там. Ръцете ми започнаха да треперят. Дясната — онази, с която доскоро пишех — и лявата — онази, която използвах сега.

Не знаех къде е кутията.

Нещо не беше наред с мен и то нямаше нищо общо с чародейците или с Пазителите, или с Общия ред. Променях се, изгубвах се все повече и повече, с всеки изминал ден. И нямах представа защо.

Лусил скочи от леглото ми, когато почнах да ровя из кутиите, да хвърлям капаците им, да вадя навън всичко — от капачки на бутилки и баскетболни карти до стари снимки на майка ми — и да го изсипвам по пода. Не спрях, докато не я намерих в една черна кутия „Адидас“. Махнах капака и тя бе там — „За мишките и хората“ на Стайнбек.

Историята не бе щастлива, от онези, които се очаква човек да чете, когато иска да избяга от всичко, което го измъчва. Но я избрах с определена причина. Имаше нещо за жертвата; независимо дали бе саможертва или принасяне на друг в жертва, за да спасиш живота си — това беше въпрос на мнение.

Реших, че мога да стигна най-накрая до по-твърдо решение за това, докато прелиствам страниците отново. Беше прекалено късно, когато изведнъж осъзнах, че някой друг също търсеше отговори на страниците на друга книга.

Лена!

Тя също четеше в този момент.

Когато Сарафина стана на деветнайсет години, роди прекрасно момиченце. Бебето бе изненада и макар че Сарафина прекарваше часове, взирайки се в деликатното личице, детето бе благословия за нея. Но и още нещо. Сарафина никога не бе искала да има дете. Не искаше то да има същия изпълнен с несигурност живот, който бе предопределен за всички от рода Дюшан. Не искаше да се налага детето й да се бори с Мрака, който щеше да дебне вътре в него. Докато момиченцето й не получеше истинското си име, на шестнайсет години, Сарафина щеше да я нарича Лена, защото това означаваше „ярката“, с жалката надежда, че така ще предотврати проклятието. Джон се бе разсмял. Звучеше му като нещо, което смъртните биха направили — да вложат надеждите си в едно име.

Но Сарафина трябваше да се надява на нещо.

Лена не беше единственият неочакван човек, който се бе появил в живота й.

Беше излязла сама навън, когато видя Ейбрахам Рейвънуд да стои на същия ъгъл, където го срещна за първи път преди почти година. Сякаш я бе чакал, знаейки, че ще дойде. Сякаш виждаше войната, която се водеше в съзнанието й. Война, която се боеше, че не може да спечели.

Махна й, като че ли бяха стари приятели.

— Изглеждаш притеснена, мис Дюшан. Нещо тревожи ли те, мила? Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

С бялата си брада и бастуна Ейбрахам напомняше на Сарафина за дядо й. Семейството й липсваше, въпреки че те отказваха да я приемат.

— Не мисля.

— Все още ли се бориш с истинската си природа? Гласовете по-силни ли са вече?

Да, така беше, но той откъде можеше да го знае? Инкубусите не стават Мрак. Те са родени в тъмнината.

Той опита отново.

— Започна ли да предизвикваш пожари, без да искаш? Процесът се нарича Пробуждането на огъня.

Сарафина застина на място. Вече бе предизвикала неволно няколко малки пожара. Когато ставаше прекалено емоционална, чувствата й се материализираха в пламъци. Сега съзнанието й бе обсебено само от две мисли: огъня и Лена.

— Не знаех, че си има име — прошепна тя.

— Доста неща има, които не знаеш. Бих искал да те поканя да дойдеш при мен. Мога да те науча на всичко, което трябва да знаеш.

Сарафина извърна поглед встрани. Той беше Мрак, демон. Черните му очи й казваха всичко, което имаше нужда да знае. Не можеше да вярва на Ейбрахам Рейвънуд.

— Имаш дете, нали? — Не беше точно въпрос. — Искаш ли да живее в този свят, обвързана с проклятие, датиращо от време много преди ти самата да се родиш? Или искаш тя да бъде свободна сама да се Призове?

Сарафина не бе казала на Джон за срещата си с Ейбрахам в Тунелите. Той нямаше да разбере. За Джон светът бе черен или бял, Светлина или Мрак. Не знаеше, че могат да съществуват заедно, в един и същи човек, както ставаше с нея. Тя мразеше да лъже, но го правеше заради Лена.

Ейбрахам й разкри нещо, за което никой в семейството й не говореше — пророчество, свързано с проклятието. Пророчество, което можеше да спаси Лена.

— Сигурен съм, че чародейците в семейството ти никога не са ти споменавали за това.

После извади от джоба си сгънат лист, отвори го и й прочете думите, които обещаваха да променят всичко: „Първият ще бъде Тъмен. Но вторият може да избере да се върне назад“.

Сарафина притаи дъх.

— Разбираш ли какво означава това? — Ейбрахам знаеше, че казаното означава всичко за нея и тя трепна при звука на неговите думи, сякаш те също бяха част от пророчеството. — Първата Самородна в семейството на Дюшан ще бъде Мрак, Катаклист. — Говореше за нея. — Но втората ще има шанс. Ще може сама да се Призове.

Сарафина намери смелост и зададе въпроса, който я измъчваше.

— Защо ми помагате?

Ейбрахам се усмихна.

— Имам момче, не по-голямо от Лена. Баща ти го отглежда. Родителите му са го изоставили, защото има някои много необичайни сили. Очаква го и необичайна съдба.

— Но аз не искам дъщеря ми да става Мрак.

— Не мисля, че разбираш истински същността на Мрака. Умът ти е бил отровен от светлите чародейци. Светлината и Мракът са двете страни на едно и също нещо.

Част от Сарафина се чудеше дали не е прав. Молеше се да е така.

Ейбрахам започна да я учи как да контролира силите си и гласовете. Имаше само един начин да ги прогони. Сарафина предизвикваше пожари, подпалваше ниви с царевица и горски участъци. Беше облекчение да освободи мощта си. И никой да не пострада.

Но гласовете все още идваха за нея, шепнеха й същата дума отново и отново.

Пали!

Когато те не я преследваха, чуваше гласа на Ейбрахам в главата си, моменти от разговорите им се повтаряха постоянно в съзнанието й: „Светлите чародейци са по-лоши и от смъртните. Изпълнени са със завист, защото силите им са по-нисши. Искат да замърсят кръвта ни, като я смесят с кръвта на смъртните. Но Общият ред няма да го допусне“.

Късно през нощта някои от думите й звучаха логично. „Светлите чародейци отхвърлят Мрачния огън, от който са създадени всички сили.“ Някой се опитваше да зарови дълбоко в сенките на съзнанието си. „Ако бяха достатъчно силни, щяха да избият всички ни.“

Лежах на пода в разхвърляната си стая, вперил очи в синия таван. Лусил лежеше на гърдите ми и си ближеше лапичките. Гласът на Лена си проправи път в съзнанието ми толкова спокойно и тихо, че почти не я чувах.

Направила го е заради мен. Обичала ме е.

Не знаех какво да й кажа. Вярно бе, но не беше толкова просто. С всяко видение виждахме как Сарафина потъваше все по-дълбоко в Мрака.

Знам, че те е обичала, Лена. Но не мисля, че е можела да се пребори с това, което се е случвало с нея.

Не вярвах, че защитавах жената, убила майка ми. Но Изабел не беше Сарафина, поне не в този момент още. Сарафина бе убила Изабел, както бе направила с майка ми.

Ейбрахам. Това й се е случило.

Лена искаше да обвини някого. Всички искаме. Чух как се обръщат страниците на книгата в ръцете й.

Лена, не я докосвай пак!

Не се тревожи. Не всеки път има видения.

Сетих се за Сиянието, как ме повличаше от този свят в друг на съвсем случаен принцип. Не исках да мисля за последното нещо, което бе казала Лена — „всеки път“. Колко пъти бе отваряла книгата на Сарафина? Лена се обади отново, преди да реша дали да я попитам или не.

Този цитат ми е любимият. Преписала си го е няколко пъти по страниците. „Страданието — най-добрият учител — ме научи да разбирам вашето сърце.“20

Зачудих се кое сърце бе имала предвид Сарафина.

Може би нейното собствено.