Прелестен хаос

1.XI „Салемският процес“

— Знаеш ли, че бебетата се раждат без капачки на коленете? — попита леля Грейс; като се наместваше на възглавниците на дивана, преди сестра й да успее да стигне до него.

— Грейс Ан, как можа да кажеш такова нещо? Крайно притеснително е.

— Мърси, кълна се в бог, че е истина. Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“. Знайш ли колко много информация има там?

— Защо, в името нашия създател, говориш за бебешки капачки?

— Не знам. Просто ме накара да се замисля как се променя всичко. Ако бебетата могат да си отгледат капачки, защо аз да не мога да се науча да летя? Защо не построят стълба към Луната? Защо Телма да не се вземе с онзи хубавичък Джим Клуни?

— Не можеш да се научи да летиш, щот нямаш криле. Няма никакъв смисъл да правят стълба до Луната, щот там няма въздух за дишане. И името на момчето е Джордж Клуни и Телма не мож се омъжи за него, щот той живее чак в Холивуд и дори не е методист.

Слушах как Сестрите си говореха, докато бях в другата стая и похапвах закуската си. Понякога разбирах какво казваха, въпреки че разговорът им беше съвсем налудничав. Тревожеха се за леля Пру. Подготвяха се за възможността тя да ни напусне. Бебетата си отглеждат капачки на коленете, предполагам. Нещата се променят. Не беше добро или лошо, не повече от капачките на коленете. Поне така се убеждавах.

Нещо друго обаче се беше променило.

Тази сутрин Ама не беше в кухнята. Не помнех кога за последно бях излизал за училище, без да я видя. Дори когато ми се сърдеше и отказваше да ми приготви закуска, все пак се мотаеше из кухнята, мърморейки си нещо.

Сега „еднооката заплаха“ лежеше в Стойката за приборите, изсушена.

Не ми се стори правилно да изляза, без да се обадя или да оставя съобщение. Отворих чекмеджето, където държеше острите си моливи — номер 2. Взех един и откъснах лист от бележника. Само щях да напиша, че излизам за училище. Нищо особено. Облегнах се на плота и започнах да пиша.

— Итън Лоусън Уейт!

Не бях я чул да влиза и направо подскочих.

— Божичко, Ама! За малко да ми докараш инфаркт.

Когато се обърнах, видях, че тя изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Лицето й бе пребледняло и тресеше главата си като луда жена.

— Ама, какво има? — Спуснах се аз към нея, но тя вдигна ръка.

— Спри! — извика, а ръката й трепереше като листо. — Какво правиш?

— Пишех ти бележка — казах и вдигнах листчето.

Ама посочи с костеливия си пръст към другата ми ръка, която все още държеше молива й.

— Пишеш с грешната ръка.

Погледнах към молива в лявата си ръка и го пуснах, гледайки как се търкаля по пода.

Пишех с лявата си ръка. Но аз не бях левичар.

Ама излезе от кухнята, очите й искряха, докато се втурваше по коридора.

— Ама! — провикнах се след нея, но тя затръшна вратата на стаята си. Започнах да тропам. — Ама! Трябва да ми кажеш какво става! Какво не е наред?

Какво не е наред с мен?

— Какъв е този шум? — обади се леля Грейс от дневната. — Опитвам се да си гледам филма.

Седнах на пода, с гръб, облегнат на вратата на стаята на Ама, и зачаках. Но тя не излезе. Нямаше да ми каже нищо. Трябваше да разбера сам. Време беше да си отгледам капачки на коленете.

Не се почувствах толкова уверен същия ден, когато отново попаднах на баща ми, който пак бе с мисис Инглиш. Този път не бяха в библиотеката, а обядваха заедно в гимназията. В класната стая. Където всички можеха да ги видят, включително и аз. Не бях чак толкова готов за промяна.

Направих грешката да се отбия, за да й оставя първия вариант на есето си за „Салемският процес“, защото забравих да й го дам по време на часа. Отворих вратата, без да си направя труда да погледна първо през малкото стъклено прозорче в горния край, и ето ги двамата. Поделяха си кошница с остатъците от прочутото пържено пиле на Ама. Успокоих се, че поне сега то беше с ужасен вкус.

— Татко?

Баща ми се усмихна, преди да се обърне, което ми подсказа, че е очаквал това да се случи. Вече бе сложил усмивката на лицето си, когато ме погледна.

— Итън? Извинявай, че те изненадвам на твоя територия. Исках да обсъдя няколко неща с Лилиан. Тя има страхотни идеи за проекта ми за Осемнайсетата луна.

— Сигурен съм в това — усмихнах се и аз на мисис Инглиш, като й подавах листа. — Есето ми. Щях да го сложа в кутията при другите. Не ми обръщайте внимание.

Както и аз няма да ви обърна на вас.

Но нямаше начин да се отърва така лесно.

— Готов ли си за утре? — попита ме мисис Инглиш. Сепнах се. Първосигналният отговор на този въпрос щеше да бъде „не“, но проблемът бе, че нямах представа за какво говори.

— Ъъъ, за…?

— За възстановката на процеса в Салем? Ще направим същия казус, който е послужил за основа на пиесата. Приготви ли аргументите си за случая?

— Да, госпожо.

Това обясняваше кафявия плик с надпис „английски“ в раницата ми. Напоследък не се концентрирах много в час.

— Каква великолепна идея, Лилиан. С удоволствие бих дошъл да гледам, ако не възразяваш — каза баща ми.

— Напротив. Можеш да заснемеш с камера процеса. После ще го гледаме в час.

— Страхотно — кимна баща ми.

Лена, знаеше ли, че утре ще правим възстановка на процеса в Салем в часа по английски?

Не научи ли информацията за делото? Вече не поглеждаш ли в раницата си?

А знаеш ли, че баща ми ще го заснеме с камера? Аз знам. Защото го заварих да обядва с мисис Инглиш.

Уау…

Какво да правим?

Последва дълга пауза.

Предполагам, че трябва да започнеш да я наричаш мис Инглиш? Вече сте по-близки, а може да станете още по-близки.

Не е смешно, Лена!

Тогава може би трябва да довършиш текста на пиесата преди часа по английски утре.

Проблемът с това да се срещнеш с истинското зло в живота е, че обикновеното, делничното зло — администраторите те задържат след часовете, разни досадни задължения и тъпи домашни, които изпълват цялото ти съществуване в училище — започва да ти се струва по-незначително. Освен ако баща ти не започне да излиза с учителката ти по английски.

Независимо колко умело се преструваше, мисис Инглиш бе въплъщение на злото — не знаех дали от онзи, злия вид в реалния живот, или от училищния му вариант. Но и в двата си вида тя ядеше тъпото гумено пиле на Ама с баща ми, а аз бях прецакан.

Оказа се, че „Салемският процес“ е пиеса повече за кучките, отколкото за вещиците. Лена първа щеше да го признае. Радвах се, че я изчетох. Тя ме накара да намразя още повече половината хора в гимназията и целия отбор на мажоретките — повече от обикновено.

До започването на часа бях горд, че наистина я бях изчел и че знаех няколко неща за Джон Проктър, който бе напълно прецакан. Не бях очаквал обаче костюмите — момичетата бяха със сиви рокли и бели престилки, а момчетата — с бели ризи и панталони, пъхнати във високи чорапи. Не бях получил такова указание, а може би още бе в раницата ми. Лена също не носеше костюм.

Мисис Инглиш ни изгледа възмутено и ни наказа с по пет точки, а аз се опитах да пренебрегна факта, че баща ми седеше в края на стаята със старата, петнайсетгодишна училищна камера в ръцете.

Класната стая бе преобразена като съдебна зала. Засегнатите от магиите момичета бяха от едната страна — водени от Емили Ашър. Очевидно тяхната роля бе да се държат като стенещи призраци и да се преструват на обсебени. На Емили й идваше отвътре. Май и на другите. Съдиите стояха до тях, а свидетелската скамейка бе от другата страна.

Мисис Инглиш обърна „доброто си око“ към мен.

— Мистър Уейт, защо не започнете като Джон Проктър, а по-късно може да променим ролите?

Супер, аз щях да бъда мъжът, чийто живот беше разрушен от групичката на Емили Ашър.

— Лена, можеш да бъдеш нашата Абигейл. Ще започнем разиграването на пиесата в часа, а докрая на седмицата ще се занимаваме с автентичните случаи, на които е основана тя.

Отидох до стола си в ъгъла, а Лена — до нейния. Мисис Инглиш махна с ръка към баща ми.

— Да започнем записа, Мичъл.

— Готов съм, Лилиан.

Всички в класа се обърнаха и ме изгледаха.

Възстановката мина гладко, което всъщност означаваше, че имаше всички обичайни пречки. Батерията на камерата умря в първите пет минути, главният съдия трябваше да отиде до тоалетната, няколко от обсебените момичета бяха хванати да си пишат есемеси, а конфискуването на телефоните им предизвика по-голям проблем, отколкото се предполагаше дяволът да им е причинил.

Баща ми не каза нито дума, но знаех, че е тук. Присъствието му ми пречеше да говоря, да се движа или да дишам. Защо бе тук? Защо се мотаеше с мисис Инглиш? Не намирах логично обяснение.

Итън! Твой ред е, трябва да се защитиш!

Какво?

Погледнах към камерата. Всички в стаята ме бяха зяпнали.

Започни да говориш, а аз ще имитирам пристъп на астма, както направи Линк по време на последния тест по биология.

— Казвам се Джон Проктър.

Спрях. Името ми бе Джон. Също като Джон от Здравния център. И като Джон, проснат на розовия килим в стаята на Ридли. Отново, ето ме мен и ето го, Джон. Какво ми казваше сега вселената?

— Итън? — обади се мисис Инглиш леко отегчено.

Погледнах към листа пред мен.

— Казвам се Джон Проктър и тези обвинения са фалшиви.

Не знаех дали това бе правилната реплика. Погледнах пак към камерата, но този път не видях баща си зад нея.

Видях нещо друго. Отражението ми в лещата започна да се променя, като вълна, надигаща се по повърхността на езерото. После бавно се върна на фокус. За секунда се взирах пак в себе си. Гледах образа си, докато ъгълчетата на устните ми се извиха в язвителна усмивка.

Имах чувството, че някой ме ощипа силно. Не можех да дишам.

Защото аз не се усмихвах в този момент.

— Какво, по дяволите… — Гласът ми трепеше. Обсебените момичета започнаха да се кикотят.

Итън, добре ли си?

— Искате ли да добавите още нещо към тази впечатляваща защита, мистър Проктър? — Мисис Инглиш бе повече от ядосана. Мислеше, че се правя на интересен.

Порових из бележките си, ръцете ми трепереха, но намерих нужния цитат.

— Как бих могъл да живея без името си? Давам ви душата си, оставате ми името ми.

Усещах, че стъкленото й око бе вперено в мен.

Итън! Кажи нещо!

— Оставете ми душата. Оставете ми името.

Този цитат бе грешен, но същевременно нещо в него звучеше правилно.

Нещо ме преследваше. Не знаех какво е, нито какво искаше. Но знаех кой бях аз.

Итън Уейт, син на Лила Джейн Евърс Уейт и Мичъл Уейт. Син на Пазител и смъртен, поклонник на баскетбола и шоколадовото мляко, на комиксите и романите, които криех под леглото си, отгледан от родителите си, от Ама и Мариан, от целия този град и всички в него, за добро или за лошо.

И обичах едно момиче. Името й беше Лена.

Въпросът е кой си ти? И какво искаш от мен?

Не изчаках отговора. Трябваше да се махна от тази стая. Избутах столовете, за да си проправя път. Не успях да стигна достатъчно бързо до вратата. Затръшнах я силно и се втурнах по коридора, тичах, без да се обръщам назад.

Защото вече знаех думите. Бях ги чувал дузина пъти и всеки път ми се струваха все по-абсурдни. И всеки път стомахът ми се обръщаше и ми се гадеше от тях.

АЗ ЧАКАМ.