Прелестен хаос

9.X Женски бой

Няколко дни по-късно седях в „Дейри Кийн“ на най-хубавата маса, която сега неофициално принадлежеше на Линк. Когато отидохме, няколко нервни първокурсници припряно ни освободиха местата. Спомних си времето, когато ние с Линк бяхме същите. Сега той кимаше великодушно на момичетата, които се мотаеха наоколо, а аз нагъвах поредната порция пържени картофени крокети.

— Сигурно са от някакъв различен вид картофи. Наистина са много хубави — казах аз, докато натъпквах още няколко в устата си. Не бях хапвал нито един крокет от години, но днес ми се сториха много привлекателни, когато ги видях в менюто.

— Пич, нещо ти става. Дори и аз никога не съм ги ял.

Свих рамене, докато Лена и Ридли сядаха срещу нас, държейки по един шейк в ръка. Оставиха ги на масата и Ридли започна да пие едновременно и от двата.

— Ммм… Малинов.

— Първият ли ти е, Рид? — Линк изглеждаше щастлив, че я вижда.

Отново си говореха. Давах им пет минути, преди да избухне някакъв скандал.

— Ммм… И шоколадов. О, божичко.

Пъхна и двете сламки в устата си и засмука заедно. Лена изглеждаше отвратена и извади плика с пържените си картофи.

— Какво правиш?

— Искам малиново-шоколадов шейк — измуча Ридли и сламките се измъкнаха от устата й.

Посочих към табелата над щанда: „ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАТЕ, ТАКА, КАКТО ГО ИСКАТЕ“.

— Знаеш, че можеш да си го поръчаш смесен, направо и с шоколад, нали?

— Знам, но предпочитам да си го направя сама. По-забавно е. Вие за какво си говорите?

Линк метна няколко изпомачкани флайера на масата.

— Голямата новина е купонът на Савана Сноу след мача срещу Съмървил.

— Супер, забавлявай се! — пожелах му аз и отмъкнах едно картофче от плика на Лена.

Линк сбърчи нос.

— Хм, първо крокетите, сега пържените картофи? Как можеш да ядеш тази гадост? Мирише на мръсна коса и старо олио. — Подуши отново. — И на поне един или два плъха.

Лена избута встрани плика. Аз пак си взех още едно картофче.

— Преди ядеше тази гадост постоянно. И беше много по-забавен.

— Е, сега ще си прекараме страхотно, защото съм ви взел покани за купона на Савана. Всички отиваме.

Разгъна оранжевите флайери и те бяха там: четири оранжеви покани, всяка изрязана в кръгла форма и изрисувана така, че да прилича на баскетболна топка.

Лена хвана една предпазливо за ъгълчето, сякаш наистина бе покрита с мръсна коса и старо олио.

— Златният билет. Явно вече сме признати за готини.

Линк се направи, че не забелязва сарказма в гласа й.

— Аха, явно много ми се кефят.

Ридли изсмука докрай шейковете си.

— Всъщност аз ги осигурих.

— Какво? — задавих се аз и реших, че не съм я чул правилно.

— Савана покани всички мажоретки от отбора и аз казах, че искам да доведа антуража си. Знаете, от съображения за сигурност. — Свали очилата си. — Може да ми благодарите по-късно. Или пък сега.

— Я повтори пак.

Лена се взираше в братовчедка си, като че ли тя бе полудяла.

Ридли изглеждаше объркана.

— Кое? Че сте моят антураж ли?

Лена поклати глава.

— Предишното.

Ридли се замисли за малко.

— Че е поканила всички мажоретки?

— Това. Мажоретки — повтори Лена, сякаш тази дума бе някаква шега.

Погледнах към Линк, но той нарочно избегна погледа ми. Ридли сви рамене.

— Да, отборът, мажоретките, както там ги наричате. Все едно. Харесват ми поличките им. А и е най-близкото до това да съм Сирена, докато съм хваната в жалкото си смъртно тяло. — Усмихна ни се с най-добрата си фалшива усмивка. — Давайте, диви котки!

Лена не знаеше какво да каже. Усетих как прозорците на закусвалнята започнаха да се тресат, сякаш отвън зафуча някакъв вихър. Както и вероятно ставаше.

Смачках салфетката си на топка.

— Шегуваш ли се? Сега си една от тях?

— Какво?

— Сега си от компанията на Савана Сноу и Емили Ашър — момичетата, които ни тормозеха през цялото това време в училището — каза възмутено Лена. — Онези, които мразим.

— Не разбирам защо се дразниш толкова.

— Ами, не знам. Може би, защото се присъедини към същия отбор, който организира цяла кампания в града да ме изгонят от училище. Сещаш ли се, „Ангелите на Джаксън“?

Ридли се намръщи.

— Все едно. Кажи ми нещо, което има нещо общо с мен.

Погледнах към прозорците с ъгълчето на окото си. Все още се тресяха. Един клон се блъсна в стъклото, сякаш бе просто бурен, изтръгнат от земята. Хванах една от къдриците на Лена и я увих около пръста си.

Успокой се, Лена.

Спокойна съм.

Тя не е искала да те нарани.

Не. Защото дори не забелязва, че го прави, нито пък й пука.

Обърнах се към Линк, който бе скръстил ръце зад врата си и се наслаждаваше на сценката.

— Ти знаеше ли за това?

Той се ухили.

— Не пропускам тренировка. О, стига, не се сърди. Тя изглежда много секси в тази къса поличка. Трета степен по скалата ми за горещо, бейби.

Ридли се усмихна. Бях абсолютно убеден, че Линк е полудял.

— И ти смяташ това за добра идея?

Той сви рамене.

— Не знам. Щом й харесва, пич… А и нали си чувал онази мисъл. Дръж приятелите си близо, а враговете си… Чакай, как продължаваше?

Погледнах към Лена.

И аз искам да видя същото. Как ще продължи?

Прозорците се разтресоха още по-силно.

На следващия ден отидохме да видим сами. Момичето се справяше, нямаше как да й отречем това. Въпреки че Ридли носеше полата си на мажоретка, съчетана със сребриста блузка вместо със стандартната униформа в златисто и синьо, беше много добра.

— Чудя се дали й се удава, защото е била Сирена — казах на глас аз, докато наблюдавахме как Ридли се разтяга и подскача в единия край на баскетболното игрище.

— Да, и аз — измърмори Лена, но не изглеждаше много убедена в тази възможност.

— Какво, да не смяташ, че е намесено някакво чародейско проклятие? Има ли латинска дума за „мажоретка“?

Лена наблюдаваше внимателно поредния шпагат на Ридли.

— Не знам. Но смятам да разбера.

Гледахме тренировката от най-високата скамейка и след първите десет минути вече беше ясно какво всъщност ставаше и коя бе истинската причина, поради която Ридли се бе включила в отбора. Тя заместваше Савана по всеки възможен начин. Сега Ридли бе в основата на пирамидата, поддържайки останалите момичета. Водеше отбора при някои от наземните изпълнения. Останалите се опитваха да й подражават, копирайки движенията й, които изглеждаха почти несъзнателни. Когато Ридли викаше вдъхновяващите възгласи, гласът й бе толкова силен, че разсейваше момчетата на игрището. А може би причината за това бе металическото й сребристо горнище.

— Хайде, момчета! Хайде, диви котки! Дайте топката насам, забивайте яко! Подайте ми пас, Ридли е до вас!

Момчетата от отбора започнаха да се смеят. Всички, освен Линк. Той изглеждаше така, сякаш искаше да я замери с топката. И още някой явно не беше доволен. Савана скочи от резервната скамейка, на която седеше и наблюдаваше тренировката с все още бинтованата си ръка, и се запъти към Ридли.

— Предполагам, че това не е от одобрените им възгласи.

Лена се приведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Мисля, че между игричките на Ридли и Савана всички ще бъдем изключени от училище преди края на сезона.

И двамата знаехме какво става, когато предизвикаш жени като мисис Сноу. Да не споменаваме самата Савана Сноу.

— Е, трябва да признаем едно на Ридли. Октомври е и тя още е в „Джаксън“. Задържа се повече от три дни.

— Напомни ми да й изпека торта, когато се прибера довечера у дома, за да я поздравя за това гигантско усилие — отвърна язвително Лена. — Последния път, когато ходихме на училище заедно, през повечето време й пишех домашните. Иначе щеше да кара всяко момче в училището да го прави вместо нея. Това е единственият начин, който познава тя.

Лена отпусна глава на гърдите ми. Пръстите ни се сплетоха и усетих изгарящо пробождане. Въпреки че кожата ми щеше да започне да гори след няколко минути, болката си струваше. Исках да запомня това усещане — не пробождането, а докосването преди него. Начинът, по който ръката й се допираше до моята.

Не бях мислил, че ще дойде време, когато ще трябва да се мъча да помня. Когато тя ще бъде някъде другаде, а не в моите прегръдки. До миналата пролет, когато Лена ме напусна, и спомените — някои прекалено болезнени, за да ги помни човек, други прекалено болезнени, за да бъдат забравени — бяха единственото, което имах. Това бяха нещата, на които държах сега.

Споменът как седя с нея на стълбището на предната ни веранда.

Как си говорим мислено чрез Келтската нишка, докато лежа в леглото си, а тя в нейното. Как си играе с гердана си, когато се унася в мислите си, както правеше и в момента, докато наблюдаваше играта.

И най-вече споменът за всичко необикновено, което имахме помежду си, което бе толкова невероятно и изключително. И то беше такова не защото тя бе чародейка. А защото бе Лена и аз я обичах.

Наблюдавах я, докато тя наблюдаваше Ридли и Савана. Докато скандалът ставаше все по-шумен — въпреки че не ни беше нужно да чуваме гласовете им, за да разберем какво ставаше.

— Добре, това е гигантска грешка — изпъшка Лена, когато Савана започна да крещи в лицето на Ридли, а тя й съскаше като улична котка. — Виждаш ли какво имам предвид? Не можеш да се закачаш с нея така и да очакваш да ти се размине.

Лена беше напрегната. Личеше, че се колебае дали да не слезе долу, преди нещата да станат грозни.

Емъри я изпревари, примамвайки Ридли към местата за зрителите извън игрището. Савана се опита да изглежда гневна, че са я лишили от възможността да се сбие, но очевидно изглеждаше облекчена.

Както и Лена.

— Още малко и ще почна да харесвам Емъри.

— Не можеш да решиш всички проблеми на Ридли вместо нея.

— Не мога да реша нито един от тях. Всъщност през по-голямата част от живота си правех точно това — не успявах да реша проблемите й.

Побутнах я с рамо.

— Затова се наричат така — „проблемите на Ридли“.

Тя се успокои и се облегна назад на скамейката.

— Кога стана толкова дзен?

— Не съм дзен.

Бях ли? Всъщност можех да мисля само за майка си и за уникалната отвъдна мъдрост, която бе постигнала. Ако бях нормален човек, това може би щеше да ми се стори зловещо.

— Майка ми дойде да ме види.

В мига, в който го казах, съжалих за думите си.

Лена се изправи толкова бързо, че ръката ми направо политна.

— Кога? Защо не си ми казал? Какво ти каза?

— Преди няколко нощи. Не ми се говореше за това…

Особено след като във видението от същата нощ бях видял как майката на Лена постепенно потъва в мрака. Но имаше още нещо. Ставах все по-объркан — насън говорех с леля си, която бе в кома, а когато бях буден, постоянно забравях разни неща. В съзнанието ми се бе загнездила мисълта за надвисващата, неизбежна гибел на света. Не исках да признавам колко се бе влошило състоянието ми — нито на Лена, нито дори на себе си.

Тя се извърна отново към игрището. Чувствата й бяха наранени.

— Е, явно днес си пълен с информация.

Исках да ти кажа, Лена. Но не знаех как. Исках първо да го осмисля.

Можеше да го направиш — както сега.

Опитвах се да разбера някои неща. Мисля, че през цялото това време съм й бил сърдит, сякаш я обвинявах, че е умряла. Доста налудничаво звучи, нали?

Итън, спомни си как се държах, когато мислех, че чичо Макон е мъртъв. Направо бях полудяла.

Не беше виновна.

Не казвам, че бях. Защо постоянно говориш за вина? Майка ти не е виновна, че е умряла, но част от теб все още я обвинява. Нормално е.

Седяхме един до друг на скамейката, без да говорим. Наблюдавахме как мажоретките скандират и играчите си подават топката на игрището под нас.

Итън, защо смяташ, че се открихме в сънищата си?

Не знам.

Хората обикновено не се срещат така.

Предполагам. Понякога се питам дали всичко това не е просто част от един от онези сънища на хората в кома. Може би в този момент всъщност лежа в Здравния център.

За малко да се разсмея, но внезапно се сетих нещо.

Здравният център.

Осемнайсетата луна. Питах майка ми за това.

За Джон Брийд?

Кимнах.

И тя каза нещо за това как злото има много лица и аз нямам право да съдя никого.

Аха. За вземането на решения и отговорности. Частта със съденето. Виждаш ли? И тя е съгласна с мен. Сигурна съм, че би ме харесала.

Имах само още един смахнат въпрос.

Лена, чувала ли си някога за колелото на съдбата?

Не. Какво е това?

Според майка ми не е нещо. А човек.

— Какво? — възкликна на глас Лена.

— Странното е, че постоянно се натъквам на този израз, колелото на съдбата. Леля Пру го спомена, когато бях заспал в стаята й. Трябва да е свързано по някакъв начин с Осемнайсетата луна или майка ми не би заговорила за това.

Лена се изправи и ми протегна ръка.

— Хайде.

Надигнах се и аз.

— Какво ще правиш?

— Ще оставя Ридли сама да решава проблемите си. Да вървим.

— Къде отиваме?

— Да решим твоите.