Прелестен хаос

7.IX Линкубус

Стоях на върха на бялата водна кула, с гръб към слънцето. Безглавата ми сянка падаше върху затопления боядисан метал и изчезваше зад ръба право в небето. Съмървил се простираше пред мен, чак до езерото, от път номер 9 до Гатлин. Това бе нашето място, моето и на Лена. Всъщност едно от нашите общи, любими места. Но сега не се чувствах щастлив тук. Струваше ми се, че всеки момент ще повърна. Очите ми се насълзиха, но не знаех защо. Може би светлината бе виновна.

Хайде, време е.

Стиснах и отпуснах юмруци, докато се взирах надолу към малките коли, малките къщи и малките хора, и чаках да се случи. Стомахът ми се сви от тревога. После познатата вълна се стовари върху мен, изкара въздуха от дробовете ми и ме повлече надолу по стълбата. Челюстта ми се удари в парапета. Препънах се, но се метнах напред, опитвайки се да го отблъсна.

Кой си ти?

Но колкото повече се извивах, толкова по-силно ме удряше той. Следващият удар се стовари в стомаха ми и аз се превих на две. И тогава ги видях. Черните му кецове. Толкова стари и изтъркани, че можеха да са мои.

Какво искаш?

Не изчаках обаче отговора. Пресегнах се към гърлото му, а той към моето. В този миг успях да зърна лицето му и видях истината.

Това бях аз.

Докато се взирахме в очите си и се стискахме за гърлата, се претърколихме над ръба на покрива на водната кула и паднахме. По целия път към земята мислех само за едно.

Най-накрая.

Главата ми удари пода с трясък, а тялото ми я последва секунда по-късно, чаршафите се бяха увили на топка около мен. Опитах се да отворя очи, но те все още бяха слепнали от съня. Изчаках паниката ми да изчезне.

Преди сънувах как се опитвам да спася Лена да не падне. Сега аз падах. Какво означаваше това? Защо се събуждах с чувството, че вече съм паднал?

— Итън Лоусън! Какво, в името на Спасителя, правиш на пода?

Ама има много характерен начин на крещене, който може да събуди и мъртъвци и да ги върне дори от ада, както обича да казва баща ми.

Отворих очи, но виждах само един самотен чорап, паяк, бродещ нанякъде безцелно и няколко оръфани книги. „Параграф 22“, „Играта на Ендър“, „Аутсайдерите“. Вълнуващата гледка под леглото ми.

— Нищо. Просто затварям прозореца.

Погледнах през прозореца си, но не го затворих. Винаги спя на отворено. Започнах да го оставям отворен, когато Макон умря — или поне, когато си мислихме, че е умрял — а сега този навик ме успокояваше. Повечето хора се чувстват в безопасност, когато прозорците им са затворени, но аз знам, че това не би ме защитило от създанията, от които се страхувах. Едно стъкло не би попречило на тъмните чародейци или на някой кървав инкубус да проникне в стаята ми.

Не мисля, че нещо би могло.

Но ако изобщо имаше начин, Макон щеше да го открие. Не го виждах често, откакто се завърнахме от Голямата бариера. Той прекарваше времето си в подземните тунели или работеше по някакво заклинание, за да защити имението „Рейвънуд“. След Седемнайсетата луна, когато Общият ред — деликатният баланс, който регулираше хармонията на нещата, бе нарушен, къщата на Лена се бе превърнала в истинска „Крепост на самотата“, като онази на Супермен. Ама бе създала своя собствена крепост тук, в „имението“ Ландинг, макар че Линк я наричаше „Крепост на суеверието“. Ама твърдеше, че това са „предпазни мерки“. Посипа всички первази на прозорците със сол и дори се качи на клатещата се стълба на баща ми, за да овеси на всеки клон на зловещото ни миртово дърво в двора стъклени бутилки с отвора надолу. В нашия район „бутилковите“ дървета са толкова често срещани, колкото кипарисите. Сега всеки път, когато се засечахме с майката на Линк, мисис Линкълн ме питаше: „Уловихте ли някакви зли духове в онези стари бутилки?“.

Иска ми се да можехме да уловим вашите зли духове. Това ми идваше наум. Мисис Линкълн, затворена в прашна бутилка от кока-кола. Не мисля обаче, че имаше „бутилково“ дърво, което да я понесе.

Точно сега просто исках малко свеж въздух. Жегата ме задушаваше и се приведох над рамката на старото ми дървено легло. Парещата топлина бе плътна и ме притискаше като одеяло, което не можеш да отхвърлиш. Безмилостното слънце на Южна Каролина обикновено се предаваше малко през септември, но не и тази година.

Потърках цицината на челото си и се запрепъвах към банята. Влязох под душа и пуснах студената вода. Оставих я да се изтече известно време, но тя продължаваше да бъде топла.

За пети път. Пет сутрини подред падах от леглото си, но се боях да кажа на Ама за кошмарите си. Кой знае какво щеше да закачи тогава на миртовото дърво? След всичко станало това лято Ама се грижеше за мен така, както женският ястреб пази гнездото с малките си. Всеки път щом излизах навън, почти я усещах до себе си — като сянка, като мой личен Гадател, призрак, от когото не можех да избягам.

Не можех да го понеса. Имах нужда да повярвам, че понякога кошмарите могат да бъдат просто кошмари.

Надуших мириса на пържен бекон и спрях водата. Най-накрая бе станала студена. Едва след като се изсуших, забелязах, че прозорецът се беше затворил от само себе си.

— Побързай, Спяща красавице. Нямам търпение да се впусна в нови бойни подвизи в училище — провикна се Линк още преди да сляза долу. За малко да не разпозная гласа му. Бе по-дълбок, звучеше като мъж, а не като момче, което посвещава времето си на свиренето на барабани и на писане на ужасни песни.

— Да, сигурен съм, че си готов за подвизи, но едва ли ще бъдат свързани с учене — казах аз, като се отпуснах на стола до него пред отрупаната ни с храна кухненска маса. Линк бе наедрял толкова, че изглеждаше все едно е седял на този стол с години, без да мърда оттук. — И откога идваш навреме за училище?

До печката Ама изсумтя, едната й ръка бе поставена на кръста, с другата стискаше любимата си дървена лъжица, „еднооката заплаха“, с която обикновено раздаваше правосъдие на нарушителите на домашния ред, и бъркаше яйцата в тигана.

— Добро утро, Ама.

От стойката й личеше, че предстои сериозно хокане. Приличаше донякъде на насочен пистолет.

— На мен ми изглежда по-скоро като следобед. Крайно време бе да решиш да се присъединиш към нас.

Въпреки че стоеше до горещата печка в още по-горещия ден, тя изобщо не се потеше. Бе нужно нещо много повече от времето, за да принуди Ама да промени начина, по който вършеше работата си. Погледът й ми напомни за това, когато ми поднесе на масата чинията, пълна с толкова пържени яйца, че сигурно вътре се намираше дневната продукция на цял един кокошарник. Колкото по-обилна е закуската, толкова по-пълноценен ще бъде денят ти, това бе кредото на Ама. Ако продължаваше с тези количества, до завършването си щях да се превърна в гигантска лоена топка. Чинията, пълна с бъркани яйца, бе последното доказателство. Не можех повече да го отричам. Днес бе първият учебен ден.

Съвсем логично не очаквах този ден с нетърпение. Миналата година всичките ми т.нар. приятели — с изключение на Линк — ме отблъснаха и се държаха с мен като с боклук. От друга страна, нямах търпение да се махна от къщи поне за малко.

— Яж, Итън Уейт — нареди Ама, докато поставяше на масата втора чиния с препечени филии, бекон, овесена каша и масло. Пред Линк също имаше пластмасова поставка, но на нея нямаше нито чиния, нито дори чаша. Ама знаеше много добре, че той вече не би ял яйцата й или каквото и да е друго, излязло от нашата кухня.

Но дори и тя не бе сигурна все още на какво бе способен той. Никой не знаеше, най-малкото самият Линк. Джон Брийд бе някакъв особен вид чародеец — инкубус-хибрид, но Линк беше едно поколение по-напред в развитието си. Според Макон Линк беше инкубуски еквивалент на далечен южняшки братовчед, който се появява през няколко години само на събития като сватби или погребения и всички постоянно бъркат името му.

Линк протегна ръце над главата си, отпуснат и спокоен. Дървеният стол изпука под теглото му.

— Беше дълго лято, Уейт. Готов съм да се върна в играта.

Преглътнах една лъжица каша и се преборих с желанието си незабавно да я изплюя. Имаше странен вкус, бе някак суха. Ама никога в живота си не бе готвила лоша каша. Може би вината бе в жегата.

— Защо не попиташ Ридли за мнението й по въпроса? После ми кажи, става ли?

Той премигна и разбрах, че е настъпил моментът за парливата тема.

— Това е последната ни година и аз съм единственият Линкубус в „Джаксън“. Притежавам целия чар и плам на света, целият съм в мускули и маса и…

— Моля ти, не ми казвай, че имаш рима за „маса“? Какво, да не е „каша“?

Щях да се засмея, но имах проблеми с преглъщането на въпросната каша от чинията си.

— Знаеш за какво говоря!

Всъщност да, знаех. Станалото бе повече от иронично. Неговата бивша и отново настояща приятелка Ридли бе Сирена — чародейка, способна да накара всяко момче да направи каквото тя пожелае, в мига, в който го поиска. Или поне бе такава, докато Сарафина не й отне силите и тя се превърна в обикновено смъртно момиче няколко дни преди Линк да стане инкубус. Скоро след ухапването той започна да се променя направо пред очите ни. Нелепо стърчащата му коса стана суперготино стърчаща коса. Изведнъж по тялото му се появиха мускули, а бицепсите му се напомпаха като гумените помощни поясчета, които някога майка му слагаше на ръцете му, въпреки че отдавна можеше да плува и всички деца на езерото му се смееха. Приличаше на младеж, който наистина е част от рок банда, а не на ученик, който мечтае да бъде част от такава.

— Не бих предизвиквал Ридли. Може вече да не е Сирена, но пак си е опасна.

Сложих каша и яйца върху филията, добавих и бекона и захапах. Линк ме погледна така, сякаш щеше да повърне. Храната вече му действаше по съвсем различен начин, след като бе станал отчасти инкубус.

— Пич, няма да предизвиквам Ридли. Може да съм глупав, но не чак толкова.

Хм… Защо ли имах съмнения по този въпрос? Свих рамене и се опитах да захапя наведнъж половината си сандвич. Вкусът му не беше хубав, имаше нещо сбъркано в него. Явно причината бе в бекона.

Преди да кажа още нещо, на рамото ми се стовари една тежка ръка и аз подскочих. За секунда бях отново на водната кула и се готвех за атака. Но беше само Ама, готова за редовната си лекция за първия учебен ден. Поне така си мислех. Трябваше да забележа червената нишка, завързана за китката й. Нов амулет винаги означаваше, че над главите ни се скупчват буреносни облаци.

— Не знам какво си мислите, момчета, като си седите тука и си говорите, сякаш е съвсем обикновен ден. Не е приключило нито Луната, нито жегата, нито онази история с Ейбрахам Рейвънуд. Двамата се държите, сякаш филмът е свършил, светлините в салона са пуснати и е време да напуснем киното — снижи гласа си тя. — Е, грешите, както е грешно да се влиза бос в църква. Постъпките имат последствия и още не сме видели и половината от тях.

Наясно съм с последствията. Те бяха навсякъде около мен, където и да погледнех, колкото и упорито да се опитвах да не искам да ги виждам.

— Ъъъ, госпожо?

Уф, Линк би трябвало да познава Ама по-добре и да си държи устата затворена, когато видеше, че е изпаднала в мрачната си фаза. Тя го стисна здраво и намачка тениската му на „Блек Сабат“.

— Слушай ме внимателно, момче. Голям проблем те чака и си нямаш идея колко съжалявам за това. Но този проблем може да те предпази да не се забъркаш в още по-големи каши. Чуваш ли ме, Джеферсън Линкълн?

Линк кимна стреснато.

— Да, госпожо.

Погледнах към Ама. Не беше пуснала рамото на Линк, а явно скоро щеше да захапе и мен.

— Ама, не се тревожи толкова. Това е просто първият учебен ден. В сравнение с всичко, което преживяхме последните месеци, е нищо. Все пак в гимназията няма демони, инкубуси и други такива.

Линк се прокашля.

— Хм… Това не е съвсем вярно.

Опита се да се усмихне, но Ама изви тениската му още по-силно, докато не го повдигна от стола.

— Ооох!

— Мислиш, че е забавно ли?

Линк беше достатъчно умен този път да си затвори устата. Ама се обърна към мен и ме стисна за рамото.

— Бях с теб, когато загуби първия си зъб, докато ръфаше онази ябълка. Бях с теб, когато се заби с колелото в големия дъб. Режех картони от обувки за училищните ти проекти, изпекох стотици кексове за рождени дни.

Всичко бе вярно. Ама бе постоянното присъствие в моя живот. Бе до мен, когато майка ми умря, преди година и половина, и когато баща ми почти загуби разсъдъка си заради това.

Тя пусна рамото ми така внезапно, както ме бе хванала, приглади престилката си и понижи глас. Каквото и да бе предизвикало тази буря, вече бе отминало. Може би беше заради жегата. Тя оказваше влияние на всички ни.

Ама се загледа през прозореца. Очите й блуждаеха над главите ни.

— Бях тук, Итън Уейт, и ще продължа да бъда, докато имаш нужда от мен. Нито минута по-малко, нито минута повече.

Какво трябваше да означава това? Никога не ми беше говорила така — сякаш щеше да има време, когато нямаше да бъда тук и нямаше да се нуждая от нея.

— Знам, Ама.

— Погледни ме в очите и ми кажи, че не си толкова уплашен, колкото съм аз — прошепна тя.

— Успяхме да се върнем тук невредими. Това е важното. Ще се справим с всичко.

— Не е толкова просто — отвърна Ама все така тихо, сякаш седяхме на първата редица в църквата. — Кажи ми. Има ли нещо, дори едно нещо, което да ти се струва същото, откакто се върнахме в Гатлин?

Линк проговори пръв, като изпъна горделиво мускулестите си ръце.

— Ако се тревожите за Итън и Лена, госпожо, ви обещавам, че докато съм край тях с моите нови сили, нищо няма да им се случи.

Ама изсумтя.

— Уесли Линкълн. Нима още не осъзнаваш? Нещата, за които говоря, можеш да ги спреш толкова, колкото можеш да попречиш на небето да падне върху главите ни, ако така е писано да стане…

Отпих глътка от шоколадовото си мляко и за малко да го изплюя цялото. Беше прекалено сладко, като сироп за кашлица. Същото беше и с яйцата ми, които имаха вкус на памук, и с кашата, която скърцаше като пясък между зъбите ми. Всичко беше сбъркано днес, всичко и всички.

— Какво не е наред с млякото, Ама?

Тя поклати глава.

— Не знам, Итън. Какво не е наред с устата ти?

Искаше ми се да знаех.

Когато излязохме навън и се запътихме към Бричката, старата таратайка на Линк, се обърнах назад и погледнах дома ни, „имението“ на Уейт. Не знам защо го направих. Ама стоеше до прозореца, полуприкрита зад завесата, и ни наблюдаваше. И ако не я познавах — а аз я познавах много добре — щях да се закълна, че плачеше. Но това не беше възможно, нали?