Прелестен хаос

12.IX Стъклени къщи и камъни

Цял сом се взираше в мен със стъклени очи, опашката му се мяташе за последно. От едната страна на рибата имаше огромна чиния, отрупана с резени мазен, несготвен бекон. От другата страна бе поставен поднос със сурови скариди, прозрачни и сивкави, точно до купата с каша. Чиния с рохки яйца, чиито жълтъци се разтичаха сред гъст бял сос, беше върхът на цялото ужасяващо пиршество. Беше странно, дори и за „Рейвънуд“. Седях в дневната на имението, точно срещу Лена. Половината от храната имаше вид, сякаш беше готова да стане и да избяга, или да се плъзне по пода. На масата нямаше нито едно нещо, което някой в Гатлин би ял за закуска. Особено аз.

Погледнах отново към празната си чиния, когато пред мен се появи висока кристална чаша с шоколадово мляко. В компанията на рохките яйца млякото не ми се струваше особено привлекателно.

Лена направи гримаса.

— Кухня? Сериозно? Отново?

От другата стая се разнесе възмутен трясък. Лена бе ядосала загадъчния готвач на „Рейвънуд“, когото още не бях виждал. Тя сви рамене и ме погледна.

— Казах ти. Всичко е излязло извън контрол. С всеки ден става все по-лошо.

— Хайде. Винаги можем да си вземем нещо за хапване от магазина — вметнах аз, макар че бях загубил апетита си в мига, в който видях суровия бекон.

И тогава чух познат глас, шумоленето на пантофите, преместването на стола.

— Кухнята полага всички усилия. Животът напоследък е доста труден. Миналата нощ Делфин тропаше по вратата ми и твърдеше, че британците идват.

Макон Рейвънуд с купища навити вестници под мишница, повдигащ чаша, която внезапно се изпълни с нещо, което вероятно бе чай, но по-скоро приличаше на зелена кал. Бу се довлече след него и се отпусна в краката на господаря си.

Лена въздъхна.

— Риан плаче. Няма да го признае, но се бои, че никога няма да развие пълните си сили. Чичо Барли вече не може да се променя. Леля Дел казва, че не може да превърне дори гримаса в усмивка.

Макон повдигна чашата си и кимна към мен.

— Това може да изчака до след закуска. „Как оценявате сутрешното слънце?“, мистър Уейт?

— Моля?

Това ми звучеше като някаква уловка.

— Роби Уилямс. Какъв чудесен музикант и автор на текстове, не мислиш ли? Доста адекватен въпрос. — Погледна към чашата си, преди да отпие глътка, и я остави на масата. — Предполагам, че това е моят начин да кажа „добро утро“.

— Добро утро, сър.

Опитвах се да не го зяпам. Носеше особен, черен копринен халат. Не бях виждал такъв — с кърпичка, подаваща се от горното джобче. Определено не приличаше на раздърпания халат за баня на баща ми.

Макон ме хвана, че го зяпам.

— Мисля, че терминът, който търсиш, е „къс халат за пушене“. Така е известен, защото е създаден специално за джентълмени, които са обичали да пушат — пепелта не полепва по сатенените ревери. Сега, когато имам цели дни, изпълнени със слънце пред себе си, открих, че има много други неща, за които да се живее, и не отделям толкова време на мъжката галантерия.

— Какво?

— Чичо откри удоволствието да се мотае по пижама цял ден — целуна го Лена по бузата. — Трябва да тръгваме или ще пропуснем кифлите със сусам. Бъди добър и ще донесем и на теб.

Той въздъхна.

— Гладът е толкова изумително неудобство.

Лена вдигна раницата си.

— Ще приема това за „да“.

Макон не й обърна внимание и приглади първия от вестниците си.

— Земетресение в Парагвай. — Отвори другия, който май беше на френски. — Сена пресъхва. — И следващия. — Полярната шапка се топи десет пъти по-бързо от предвиденото. А цялото югоизточно крайбрежие на Съединените щати е засегнато от странна и необяснима епидемия.

Лена затвори вестника му и под него се показа чиния с бял хляб.

— Яж. Светът ще продължи да бъде на ръба на катастрофата, когато приключиш със закуската си. Дори и да си облечен в халата си.

Лицето на Макон веднага омекна, зелените му очи, характерни за инкубусите, грейнаха по-ярко при докосването й. Лена му се усмихна с усмивката, която преди пазеше само за него. Усмивката, която показваше, че тя осъзнава всичко — всяка секунда от времето им заедно. Те знаеха какво имат помежду си. Макон буквално се бе върнал от мъртвите и Лена вече не приемаше и минута от това време за даденост. Завиждах им.

Бях имал същото с майка си, а сега го нямах. Запитах се дали се бях усмихвал по различен начин, когато бях гледал към нея. Дали тя е знаела, че и аз бях изпитвал същото. Как знаех, че тя четеше всяка книга, която четях и аз, за да можем да говорим за нея на старата ни дъбова маса на вечеря. И че прекарваше с часове в книжарницата „Синьото колело“ в Чарлстън, за да открие най-подходящата книга за мен.

— Хайде! — махна ми Лена и аз се отърсих от спомените и грабнах раницата си от пода. Лена прегърна чичо си. — Ридли! — провикна се към горния етаж. От една от баните се разнесе ръмжене.

— Ей сега!

— Сър…

Сгънах салфетката си и се изправих.

Спокойното изражение на Макон изчезна.

— Внимавайте.

— Ще я пазя — обещах аз.

— Благодаря ти, мистър Уейт. Знам, че ще го направиш — каза той и остави чашата си на масата. — Но внимавай и за себе си. Нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед.

Градът се разпадаше и, общо взето, бяхме разрушили почти целия свят. Не бях сигурен колко по-сложно можеше да бъде.

— Да внимавам за какво, сър?

На масата бе тихо, но чувах как Лена и баба й спореха с Ридли за нещо в коридора.

Макон погледна към купчината си вестници, приглади с ръка най-горния, в който пишеше на език, който никога не бях виждал, и все пак някак си ми беше познат.

— Искаше ми се да знаех.

След закуската в „Рейвънуд“ — ако можеше да се нарече така, денят стана още по-странен. Закъсняхме за училище, защото трябваше да минем и да подберем и Линк, майка му го хвана как изхвърля закуската си в боклука и го накара да изяде още една порция. После, когато минавахме покрай магазина, не видяхме Дебелака, верният полицай-кръшкач на гимназията, да седи в колата си, да чете вестника си и да яде любимите си кифли. В магазина даже бяха останали непродадени дузина кифли. Това май беше първият признак за Апокалипсиса. И още по-невероятното бе, че влязохме в училище с двайсет минути закъснение и мис Хестър не бе на бюрото си, за да ни даде листчетата с наказание за задържане след часовете. Лилавият й лак стоеше неотворен на масата пред стола й. Сякаш целият свят се бе завъртял поне на пет градуса в погрешната посока.

— Това е щастливият ни ден — каза Линк, вдигна юмрук и го удари в моя. Аз определено не бях толкова сигурен в това. Бих пробвал с „психарски“.

Подозренията ми се потвърдиха, когато видях Ридли да се запътва към тоалетните. Можех да се закълна, че като по чудо тя се беше преобразила в напълно нормално момиче, облечено в странно нормални момичешки дрехи. И най-накрая, когато заех обичайното си място до Лена, откъм страната на „доброто око“ на мисис Инглиш, с което тя можеше да вижда, внезапно изпитах чувството, че съм се озовал в зоната на здрача.

Седях там, където седях всеки час. Значи или стаята, или мисис Инглиш се бе променила, защото през целия час тя измъчваше ученици от „погрешната“ страна със „Салемският процес“ на Милър.

— „Настанаха ясни, точни времена — ние вече не живеем в някогашния мъждив полумрак, когато злото се смесваше с доброто и замайваше света.“ Мис Ашър, колко „мъждиво“ би казал Артър Милър, че е времето, в което живеем днес?

Емили я погледна стъписано.

— Какво? Не трябва ли да питате… тях? — кимна тя към Аби Портър, Лена и мен — единствените хора, които някога бяха сядали от страната на „доброто око“.

— Трябва да питам всеки, който очаква да изкара изпита по английски, мис Ашър. А сега отговорете на въпроса.

Може би тази сутрин е сложила стъкленото си око от другата страна.

Лена се усмихна, без да вдига поглед от тетрадката си.

Може би.

— Ами… мисля, че… Артър Милър щеше да бъде адски шашнат, че вече не сме толкова глупави. Не позволяваме да ни казват какво да правим…

Вдигнах глава от копието си на „Салемският процес“. И докато Емили се запъваше, опитвайки се да разкритикува лова на вещици, който не се различаваше много от онзи, който самата тя бе водила сама срещу Лена, видях, че стъкленото око се взираше в мен.

И сякаш не само ме гледаше, а направо проникваше в мен.

Към края на учебния ден нещата започнаха да се нормализират. Мразещата-Итън-Емили изсъска, както в добрите стари времена, когато мина покрай мен, следвана от верните си подгласнички Еден и Шарлот. Ридли разбра, че Лена бе направила заклинанието за прикриване — Facies Celata — върху дрехите й на Сирена, за да приличат на нормални дрехи. Сега си бе върнала предишния си вид — черна кожа и розови кичури — и искаше отмъщение, вендета, всичко… По-лошото бе, че когато удари последният звънец, ни замъкна и двамата на баскетболната тренировка, за да гледаме Линк.

Този път не надничахме от коридора. Ридли не се задоволи, докато не си намерихме места на седалките най-отпред, в центъра. Беше болезнено. Линк още дори не бе излязъл на игрището, а аз трябваше да наблюдавам как старите ми съотборници прецакват играта, на която някога бях цар. Но Лена и Ридли се караха като сестри и на трибуните на зрителите ставаха много по-интересни неща, отколкото на тренировката. Или поне беше така, докато Линк не стана от скамейката.

— Направила си ми заклинание? Сякаш съм някаква обикновена смъртна? — Ридли направо се тресеше от възмущение. — Мислеше, че няма да разбера ли? Значи смяташ, че съм не само безпомощна, но и тъпа?

— Не беше моя идея. Баба ми каза да го направя, след като видя какво си облякла. — Лена изглеждаше много засрамена.

Лицето на Ридли беше поруменяло, също като кичурите в косата й.

— Това е свободен свят! Поне е такъв извън това затънтено място! Не можеш да използваш силите си, за да преобличаш хората, когато си поискаш. И особено не така! — Тя сви рамене с погнуса. — Не съм някоя от Барби куклите на Савана Сноу.

— Рид. Не е нужно да си като тях. Но не е необходимо и да се мъчиш да бъдеш чак толкова различна.

— Все тая е — сопна се Ридли.

— Не, не е.

— Погледни тези овце и ми кажи защо трябва да ми пука за тяхното мнение.

Ридли имаше право. Докато Линк подтичваше из игрището, очите на целия отбор на мажоретките следяха всяко негово движение толкова ритмично, сякаш бяха един човек. И всъщност това май бе точно така. След известно време спрях да гледам играта. Знаех, че Линк сигурно щеше да смае всички, вкарвайки безпогрешно всеки път.

Итън, той скача прекалено високо.

Така беше — почти метър. Лена се притесняваше, но аз знаех, че Линк бе мечтал за този момент през целия си живот.

Да.

И тича прекалено бързо.

А-ха.

Няма ли да направиш нещо?

Не.

Нищо нямаше да го спре. Вече се бе разнесла мълвата, че през лятото Линк е тренирал и е подобрил страхотно играта си и сякаш половината училище бе дошло да се увери с очите си. Не можех да реша дали това е доказателство колко скучен бе животът ни в Гатлин, или колко зле се справяше новият Линкубус със смъртния си камуфлаж.

Савана водеше мажоретките. Това беше и тяхна тренировка. Но никой не очакваше новите упражнения на Савана. От израженията на Емили, Еден и Шарлот бе ясно, че и те не ги очакваха. Емили дори не благоволи да стане от пейката.

От страничната линия Савана подскачаше почти толкова високо, колкото и Линк.

— Дайте ми „Л“!

— Това не е истина! — ахна Лена и за малко да си изплюе содата.

Виковете на Савана се чуваха из целия салон.

— Дайте ми „И“!

Поклатих глава.

— О, истина е. При Савана Сноу винаги всичко е много, много сериозно.

— Дайте ми „Н“!

— Никога няма да чуем края на това — каза Лена и погледна към Ридли.

Тя дъвчеше толкова интензивно дъвката си, сякаш бе от онези, никотиновите, с които се опитваш да откажеш цигарите. Колкото повече Савана подскачаше, толкова по-яростно дъвчеше Ридли.

— Дайте ми „К“!

— О, моля те, дай ми почивка.

Ридли изплю дъвката и я залепи под пейката. Преди да я спрем, успя да прескочи предните редове на скамейките и се запъти към игрището — със супервисоките си сандали, розовите кичури в косата, черна кожена пола и всичко останало.

— О, не… — Лена се надигна, но аз я дръпнах надолу.

— Не можеш да я спреш.

— Какво прави тя?

Лена извърна поглед, не можеше да гледа.

Ридли вече говореше със Савана, сложила ръце на колана с отровното насекомо на катарамата — приличаше на гладиатор, готов за битка. В началото се напъвах да чуя какво си говорят, но после те закрещяха, така че не се наложи.

— Какъв ти е проблемът? — викаше Савана.

Ридли се ухили.

— Никакъв… О, чакай. Ти.

Савана пусна помпоните си на пода.

— Ти си боклук. Ако искаш да завлечеш някой друг в своята миризлива дупка, давай. Но Линк е един от нас.

— Работата е там, Барби, че вече съм го завлякла и тъй като се опитвам да бъда мила, приеми това като предупреждение. Разкарай се, преди да пострадаш.

Савана скръсти ръце на гърдите си.

— Накарай ме.

Явно щяха да имат нужда от рефер.

Лена закри очите си.

— Сбиха ли се?

— Ъъъ… по-скоро маршируват, така мисля… — Дръпнах ръката на Лена. — Трябва да го видиш сама.

Ридли беше пъхнала единия си палец в колана си, с другата ръка размахваше някакъв помпон. Мажоретките стояха точно пред нея и се катереха една върху друга в стандартната си пирамида — начело със Савана.

Линк спря да тича. Всички спряха.

Лена, не знам дали това е подходящото време за отмъщение.

Лена най-накрая свали ръка от очите си.

Аз не правя нищо. Някой друг е.

Савана се усмихваше в основата на пирамидата. Емили се мръщеше, докато се катереше към върха. Другите момичета правеха движенията си съвсем механично. Ридли размахваше помпона над главата си.

Линк дриблираше на място с топката и чакаше — като всички нас, които познавахме Ридли — ужасното нещо, което още не се бе случило, но неминуемо щеше да последва.

Лена, мислиш ли, че Рид…

Невъзможно е. Вече не е чародейка. Няма никакви сили.

Ридли размаха небрежно помпона си.

— Дайте ми „Р“…

Емили се разклати на върха на пирамидата.

Ридли се провикна отново, този път по-силно.

— Дайте ми… „И“!

През мажоретките видимо премина някакъв трепет, сякаш се канеха да направят вълна.

— И така, да продължим с „Д“!

Ридли пусна помпона. Очите на Емили се разшириха. Линк задържа топката в едната си ръка.

— Как да продължим нататък, мажоретки? — провикна се Ридли.

Лена…

Тръгнах напред, за да спра това, каквото и да бе.

— Рид? — изкрещя Линк, но тя не погледна към него.

Лена прескачаше скамейките и вече бе на половината път до игрището.

Ридли, не!

Бях точно зад нея, но нямаше как да го спрем.

Пирамидата се строполи върху Савана.

След това всичко стана много бързо, сякаш Гатлин искаше да придвижи станалото от сензационна новина в графата на миналите истории. Линейката дойде и отведе Савана в болницата в Съмървил. Хората казваха, че Емили не е загинала като по чудо, след като е паднала от върха. Половината училище повтаряше като мантра израза „гръбначно увреждане“, но това бе само слух, защото изглежда Емили си беше напълно здрава. Беше се приземила върху Савана и това бе смекчило удара — сякаш Савана се бе жертвала за доброто на отбора. Така поне твърдяха хората.

Линк отиде в болницата да провери как е тя. Мисля, че се чувстваше виновен — все едно самият той й го бе причинил. Но когато се обади от болницата, каза, че диагнозата й била добра, а след като Савана изпрати майка си до вкъщи, за да й донесе гримовете, бе ясно, че няма истинска опасност за живота й. Всички останали също бяха добре. По думите на Линк за подобряване на състоянието им помогнал и той. Питали го според него коя от тях е най-добрата и най-старата приятелка на Савана и се успокоявали взаимно.

— Момичетата са добре. И аз им помогнах малко — редуваха се да седят в скута ми.

— Какво?

— Ами… бяха много притеснени и казваха, че се успокоявали, когато знаели, че имат на кого да се облегнат.

— Нима?

Имах чувството, че и Линк, и Савана бяха открили свой начин да се наслаждават на следобеда. Ридли бе изчезнала някъде, но когато разбереше какво прави Линк, нещата вероятно щяха да се влошат още повече. Може би беше добре, че се бе сприятелил с персонала на болницата.

След като Линк затвори телефона, с Лена се прибрахме в стаята й, а Ридли се мотаеше на долния етаж. Спалнята на Лена бе толкова далече като атмосфера от гимназията, че когато бях там, се чувствах на хиляди километри от всичко станало днес. Стаята й се бе променила, откакто се бяхме върнали от Голямата бариера. Лена каза, че е искала да види света и през зелените, и през златистите си очи. А „Рейвънуд“ се променяше така, че да отрази нейните чувства, както винаги бе правил за Макон и за нея.

Стаята й бе напълно прозрачна, като някаква странна къщичка на дърво, направена от стъкло. Отвън все още изглеждаше същата, с очуканите щори на прозорците и увиващия се бръшлян. Виждах следите от старата стая. Все още имаше прозорци там, където се намираха и преди, вратите също си бяха на мястото. Но таванът бе отворен, с плъзгащи се стъклени панели, които се местеха на една страна, за да влиза нощният въздух. Следобед вятърът разнасяше изпопадали листа около леглото й. Подът й бе като огледало и отразяваше променящото се небе. Когато слънцето жулеше прекалено силно над нас — както вече ставаше постоянно — светлината се отразяваше, прекършваше и разпадаше на толкова много различни повърхности, че бе невъзможно да се каже кое слънце е истинското. Всички горяха еднакво, с ослепяваща сила.

Лежах по гръб в леглото й, със затворени очи, и се наслаждавах на прохладния бриз. Знаех, че не е истински, просто още една версия на чародейския бриз на Лена, но не ми пукаше. Тялото ми се чувстваше така, сякаш дишаше за пръв път днес. Свалих влажната си тениска и я метнах на пода. Да, беше по-добре.

Отворих леко очи. Лена пишеше по най-близката до леглото стъклена стена и думите увисваха във въздуха като изречени фрази.

Почувствах се по-добре, когато видях познатия почерк и стиховете, които Лена толкова обичаше да пише преди Шестнайсетата луна.

Превъртях се на една страна.

— Ей, какво означава „денят, който ще разбие сърцето ми“?

Не ми харесваше как звучи тора.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не се безпокой. Не е днешният ден.

Придърпах я към мен на леглото, притискайки нежно с ръка шията й. Пръстите ми се заплетоха в дългата й коса, после продължиха по ключицата. Обичах да усещам кожата й, независимо от парещата болка. Притиснах устните си в нейните и чух учестеното й дишане. Изгубвах се в нея, но ми беше все едно.

Лена прокара пръсти по гърба ми, по голата ми кожа.

— Обичам те — прошепнах аз в ухото й.

Тя хвана лицето ми с ръце и се облегна назад, за да ме погледне.

— Не мисля, че някога ще обичам някого или нещо така, както обичам теб.

— Знам, че аз не бих могъл.

Ръката на Лена лежеше на гърдите ми. Знаех, че усеща тежките му удари. Тя се изправи, взе тениската ми от пода и ми подаде.

— По-добре се облечи, иначе ще бъда наказана заради теб до края на живота си. Чичо Макон вече не спи по цял ден, както преди. Вероятно е в Тунелите с… — Млъкна рязко и така разбрах за кого говореше. — В кабинета си е и след малко ще поиска да се видим.

Надигнах се, все още с тениската в ръцете си.

— Както и да е, не знам защо пиша тези неща. Просто се появяват в главата ми.

— Както новият бестселър на баща ми, който се казва „Осемнайсета луна“?

Не можех да спра да мисля за това, а Ама ме избягваше. Може би Макон щеше да намери обяснение за ставащото.

— Като Савана и нейната нова мажоретка? — Лена се наведе към мен. — Пълен хаос.

— Дайте ми „Х“! Дайте ми „А“…

— Стига — прекъсна ме тя, целувайки ме по бузата. — Обличай се.

Намъкнах я през главата си, но по средата спрях.

— Сигурна ли си?

Лена се наведе, целуна ме закачливо по стомаха и нахлузи тениската ми докрай. Усетих пронизващата болка да изчезва така бързо, както бе дошла — но аз продължавах да копнея за нея.

Лена се измъкна от прегръдката ми.

— Трябва да кажем на чичо Макон какво се случи днес.

— Да му кажем какво? Че Ридли е започнала бой? И независимо че няма никакви сили, когато е край отбора на мажоретките, на тях им се случват лоши неща?

— Да, за всеки случай. Може да е замислила нещо. Може би трябва да му кажеш и за новата книга на баща ти.

Лена ми подаде ръка и аз я поех; усещах как енергията бавно се изцеждаше от мен.

— Искаш да кажеш, защото последната книга, която пишеше, имаше гигантски успех? Изобщо не знаем дали има такава книга — както беше и преди.

Не исках да мисля за баща си и за неговите въображаеми книги, както не исках да се тормозя с мисли за Ридли и Савана Сноу.

Бяхме изминали половината път по коридора, когато осъзнах, че сме спрели да говорим. Колкото повече приближавахме, толкова повече Лена забавяше крачките си. Не че не искаше да слиза в Тунелите. Просто не искаше аз да го правя.

Нежеланието й нямаше нищо общо със загадъчните и мрачни тунели под повърхността на Гатлин. И имаше всичко общо с любимата ученичка на Макон.