Прелестен хаос

7.IX Смъртни момичета

Докато карахме по улица „Дав“, беше трудно да си представиш, че градът ни някога е бил друг освен кафяв. Тревата приличаше на обгоряла кора хляб. Бричката сякаш бе единственото нещо, което не се беше променило. И май за първи път в живота ми Линк караше с позволената скорост, въпреки че го правеше само защото искаше да провери какво е останало от предните дворове на съседите ни.

— Ей, виж азалиите на мисис Ашър. Направо са почернели от силното слънце.

Линк беше прав за жегата. Според „Фермерският алманах“ и Сестрите, които бяха живият алманах на Гатлин, в окръга не е било толкова горещо от 1942 г. Бях сигурен обаче, че не слънцето бе убило азалиите на мисис Ашър.

— Не са изгорели, покрити са със скакалци.

Линк се наведе през прозореца, за да огледа по-отблизо.

— Стига бе!

Скакалците се появиха на ята три седмици след като Лена се Призова сама. Две седмици след това ни удари най-ужасната жега, която бе виждана по тези места от седемдесет години насам. Това не бяха симпатичните зелени скакалци, които Ама намираше всяка сутрин в кухнята ни. Тези бяха черни, с гневна жълта ивица по гръбчетата си, и пътуваха на рояци. Бяха хищници, поглъщаха всеки сантиметър зеленина в града, включително парка. Статуята на генерал Джубал А. Ърли сега се извисяваше сред кафяв кръг мъртва трева, сабята му беше покрита с тази нечакана черна армия.

Линк ускори.

— Това е гнусно. Майка ми смята, че са като наказанието от Библията, предвестник на Апокалипсиса. Сега чака да се появят жабите и водата да потече червена.

За първи път не можех да обвиня мисис Линкълн в нищо. В град, изграден върху равни части религия и суеверие, е трудно да се пренебрегне неочакваното нашествие на скакалци, спускащи се като черен облак. Всеки ден приличаше на Края на дните, както ни го бяха описвали в училище и в църквата. Но определено нямаше да потропам на вратата на мисис Линкълн и да й кажа, че това най-вероятно е резултат от действията на моята приятелка чародейка, която раздели на две Луната и наруши Общия ред в света. И без това ни беше достатъчно трудно да убедим майката на Линк, че новата му физика не е резултат на стероиди. Този месец вече два пъти го бе пращала в кабинета на доктор Ашър.

Когато влязохме в училищния паркинг, Лена вече бе там. И още нещо се бе променило. Не караше спортната кола на братовчед си Ларкин. Стоеше до катафалката на Макон, облечена в стара тениска на „Ю-Ту“, с думата „война“ изписана на гърдите, сива пола и старите си черни кецове. Невероятно е как една погребална кола и чифт кецове могат да повдигнат така духа на едно момче.

Милион мисли запрепускаха изведнъж през главата ми. Колко странно е, че когато тя ме погледне, на света оставаме само ние двамата. Или как когато поглеждам към нея, забелязвам всяка подробност от тялото и от облеклото й, а всичко останало наоколо избледнява като в мъгла. И да, просто знам, че съм наистина аз само когато сме двамата заедно.

Невъзможно бе да го изкажа с думи, а дори и да го направех, не бях сигурен, че думите щяха да бъдат точни. Но не ми се налагаше да опитвам, защото с Лена никога не е трябвало да казваме и да обясняваме какво чувстваме. Ние просто си го мислим и Келтската нишка, нашата телепатична връзка, се заема с останалото.

Здрасти.

Защо се забави толкова?

Измъкнах се от колата, гърбът на тениската ми бе подгизнал от пот. Линк изглеждаше имунизиран срещу жегата — още една от особеностите на това да си инкубус. Впуснах се към Лена, прегърнах я и вдишах дълбоко.

Лимони и розмарин. Мирисът, който следвах през коридорите на гимназията, още преди да я срещна за първи път. Никога не го изгубих, дори когато тя вървеше в мрака, далече от мен.

Наведох се внимателно, за да я целуна, като се стараех да не докосвам друга част от тялото й. Напоследък, когато я докоснех, направо не можех да дишам. Физическите ефекти от допира ни ставаха непоносими и макар да се опитвах да го прикривам, тя знаеше.

Усетих разтърсването в мига, в който устните ни се срещнаха. Сладостта на целувката й бе съвършена, а допирът на кожата й така мощно ми влияеше, че винаги ми се завиваше свят. Но сега имаше и нещо друго — чувството, че тя поглъща дъха ми всеки път щом устните ни се докоснат и извлича някаква невидима нишка, която не мога да контролирам. Лена изви шия и се отдръпна назад, преди да успея да помръдна.

После.

Въздъхнах и тя ми даде въздушна целувка.

Но, Лена, минаха…

Цели девет часа?

Аха…

Усмихнах й се, за да я умилостивя, но тя поклати глава.

Не искам да прекараш първия ден от училище в кабинета на сестрата.

Тя се притесняваше повече за мен от мен самия. Беше ми все едно дали нещо щеше да ми се случи — което бе напълно възможно, тъй като ми ставаше все по-трудно да я целувам и още по-трудно да стоя встрани от нея. Не можех да понеса мисълта да не я докосвам. И в отношенията ни имаше промяна. Чувството — болката, която не бе точно болка — бе тук, дори когато бяхме разделени. Трябваше да има име за това, за тази съвършена болка, която изпитвах в празните пространства в мен, които обикновено тя изпълваше.

Съществува ли наистина име, което може да опише това? Сърдечна мъка? Така ли са измислили това определение? Само че аз я изпитвах в стомаха си, в главата си, в цялото си тяло. Виждах Лена винаги и навсякъде, когато зяпах през прозорците и се взирах в стените, винаги…

Опитах се да се фокусирам върху нещо, което не ми причиняваше болка.

— Харесва ми новото ти возило.

— Имаш предвид старото? Ридли направо побесня, че ще се появим с катафалката.

— Къде е Ридли? — попита Линк, като оглеждаше паркинга.

Лена кимна към колата зад себе си.

— Вътре е, преоблича се.

— Не може ли да се преоблече вкъщи, като нормалните хора? — попитах аз.

— Чух това, любовнико! — провикна се Ридли от вътрешността на катафалката. Намачкани на топка дрехи полетяха през отворения прозорец и се приземиха на асфалта. — И аз не съм нормален човек!

От устата й „нормален“ прозвуча като обида.

— И няма да нося тези масови боклуци!

Ридли се извиваше на задната седалка на колата, през прозореца от време на време се показваха руси и розови кичури; чифт сребристи обувки полетяха навън и се присъединиха към дрехите на земята.

— Приличам на героиня от филм на „Дисни“.

Наведох се и вдигнах обидните за Ридли дрехи. Беше къса, шарена рокля, от онези, които се продаваха по магазините в мола на Съмървил. Вариант на тази, която носеха Савана Сноу, Емили Ашър, Еден Уестърли и Шарлот Чейз — кралиците на отбора на мажоретките, и следователно и половината момичета от гимназия „Джаксън“, които им подражаваха във всичко.

Лена обърна нагоре престорено очи.

— Баба реши, че Ридли вече трябва да се облича по-подходящо — след като ще ходи в нормално училище за смъртни — снижи гласа си. — Нали знаеш, след като и тя е смъртна.

— Това го чух! — Късо розово горнище изхвърча през прозореца. — Само защото съм противна смъртна, не означава, че ще се обличам като такава!

Лена погледна през рамо и се отмести от колата. Ридли най-накрая излезе отвътре и оправи новия си тоалет — яркорозова блузка и черно парче плат, което трябваше да мине за пола. Блузата бе цялата на цепки, захваната на места с безопасни игли и разкриваща едното й голо рамо.

— Не мисля, че е възможно да приличаш някога на смъртна, маце — отбеляза Линк, като намести собствената си тениска, която изглеждаше така, сякаш майка му я бе изпрала на неподходяща температура в пералнята и тя се бе свила.

— И какво, да благодарим на бог за дребните му услуги? И не ме наричай „маце“! — възмути се Ридли и вдигна роклята високо с два пръсти. — Трябва да я дадем за благотворителност. Могат да я продадат като костюм за Хелоуин.

Лена се загледа в катарамата на колана на братовчедка си.

— Като сме на темата за боговете, какво, за бога, е това?

— Какво? Тази стара дреболия?

Катарамата на черния кожен колан бе много голяма, с някакво насекомо, пленено в смола или в пластмаса в центъра. Май беше скорпион. Бе зловещо и странно и определено а ла Ридли.

— Просто се старая да се впиша — усмихна се тя. — Нали знаеш… Всички готини хлапета носят такива неща.

Без типичните за нея близалки Ридли явно се чувстваше несигурна и раздразнителна, точно като баща ми, когато Ама го поставеше на безкофеинова диета.

Лена се предаде.

— Трябва да се преоблечеш отново, преди да се приберем у дома, иначе баба ще разбере какво правиш.

Ридли не й обърна внимание, захвърли роклята на горещия асфалт и я стъпка със супервисоките си сандали. Лена въздъхна и повдигна ръка. Роклята полетя нагоре към пръстите й, но преди да ги достигне, избухна в пламъци. Лена отдръпна ръката си и тя падна на земята, с вече обгорени краища.

— По дяволите! — извика Линк и започна да тъпче горящото парче плат с крака, докато от него останаха само овъглени парченца.

Лена се изчерви, но Ридли бе напълно невъзмутима.

— Страхотно, братовчедке. Не бих го направила по-добре.

Лена наблюдаваше последните кълбенца дим.

— Не исках…

— Знам — кимна Ридли с отегчение.

Силите на Лена бяха станали неконтролируеми, откакто се бе Призовала сама, а това бе опасно, като се имаше предвид, че сега бе едновременно и Светлина, и Мрак. Способностите й винаги са били непредсказуеми, но вече можеше да предизвиква всичко — от порои и урагани до гръмотевични бури и горски пожари.

Лена въздъхна сърдито.

— Ще ти купя друга след училище, Рид.

Братовчедка й направи гримаса, зарови се в чантата си и извади очилата си.

— Мерси, не е нужно да ми правиш услуги.

— Чудесна идея! — Линк измъкна своите издраскани черни очила с гумени дръжки, които бяха готини за около десет минути, когато бяхме в шести клас. — Да ги разбием, захарче.

Двамата се насочиха към входа на училището и аз видях своя шанс. Пресегнах се за ръката на Лена и я придърпах към себе си. Тя отметна косата от очите ми — винаги беше прекалено дълга, и ме погледна изпод гъстите си мигли. Едно съвършено златисто око и едно зелено. Очите й така и не се промениха след нощта, в която Сарафина предизвика Седемнайсетата луна, преди да е настъпило времето й. Лена ме гледаше със златното око на тъмните чародейци и със зеленото на светлите — постоянно напомняне за мига, в който осъзна, че притежава и двата вида сили. Но очите й освен това ни напомняха, че изборът й промени всичко за световете на чародейците и на смъртните. И за нас.

Итън, недей…

Шшш. Излишно се тревожиш.

Прегърнах я и от допира ни по вените ми потече пареща вълна. Усещах нарастващата й сила, докато се опитвах да дишам равномерно. Тя захапа нежно долната ми устна, докато се целувахме, и за секунди главата ми се замая и загубих равновесие. Не бяхме на паркинга. В съзнанието ми проблясваха различни образи, навярно халюцинирах, защото се целувахме във водата, в езерото, на чина ми в час по английски, на масите в стола, зад скамейките на стадиона, в градината на имението „Грийнбриър“. После над мен премина сянка и почувствах нещо, което не бе резултат от целувката й. Бях изпитал същото на върха на водната кула, в съня си. Задушаване, замайване… С Лена вече не бяхме в градината. Бяхме заобиколени от кал, целувахме се в отворен гроб. Щях да припадна.

Коленете ми се подгъваха и в този миг един глас разцепи въздуха и нашата целувка и Лена се откъсна от мен.

— Ей, привет! Какво си правите?

Савана Сноу.

Отпуснах се на асфалта, с гръб до колата. После усетих как нещо ме издърпва отново нагоре, а краката ми едва докосват земята.

— Какво му е на Итън? — извика Савана.

Отворих очи.

— Сигурно е от жегата — ухили се Линк и ме пусна.

Лена изглеждаше шокирана, но Ридли имаше дори по-изненадан вид. Защото Линк се хилеше така, сякаш някой току-що му бе предложил договор за студиен албум. А този някой бе Савана Сноу — капитанката на мажоретките, суперсекси мацката на гимназията, Свещеният граал на недостижимите момичета в „Джаксън“. Стоеше там, стиснала учебниците пред гърдите си толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Носеше почти същата рокля като онази, която Ридли бе изхвърлила секунди по-рано. Зад нея се влачеше Емили Ашър, облечена в подобна версия на тоалета на Савана, и изглеждаше доста объркана. Савана пристъпи по-близо към Линк и сега само учебниците ги деляха един от друг.

— Ъъъ, всъщност исках да кажа, ти как си?

Линк прокара нервно пръсти през косата си и направи крачка назад.

— Ами… добре съм. К’во става?

Савана разлюля русата си конска опашка и прехапа долната си устна подканващо. Розовото й червило лъщеше на слънцето.

— Нищо особено. Просто се чудех дали ще ходиш до „Дейри Кийн“ след училище. Може да ме хвърлиш дотам…

Емили я погледна изненадано, аз самият бях смаян. Савана по-скоро би се отказала от мястото си на главна мажоретка, отколкото да се съгласи да се качи на старата таратайка на Линк. Тъй като мотаенето със Савана бе задължително условие да си в компанията й, което означаваше, че ще трябва и тя да се вози с нея, Емили се обади:

— Савана, вече се уговорихме с Ърл. Забрави ли?

— Ти се вози с Ърл. Аз ще отида с Линк.

Савана все още зяпаше Линк, сякаш той бе истинска рок звезда.

Лена поклати глава към мен.

Казах ти. Това е ефектът „Джон Брийд“. Не е зле като за четвърт инкубус. Не можеш да очакваш смъртните момичета да не го усещат.

Някак си го разбирах.

Само смъртните момичета ли, Лена?

Тя се престори, че не разбира за какво говоря.

Е, не всички смъртни момичета май…

Беше права. Линк очевидно не оказваше същия ефект на Емили. Колкото повече Савана хапеше устни, толкова повече Емили изглеждаше ужасена.

Ридли сграбчи Линк за ръката и го издърпа от Савана.

— Следобед е зает, скъпа. Трябва да послушаш приятелката си.

Очите й вече не бяха жълти, но Ридли и като смъртна имаше достатъчно заплашителен вид, напомнящ за предишната й мрачна същност. Савана обаче явно не мислеше така, или поне в момента не й пукаше.

— О, извинявай. Вие двамата заедно ли сте? — Спря за секунда, преструвайки се, че обмисля идеята. — Не. Няма как да сте заедно.

Всички, които висяха в единствената местна закусвалня, „Дейри Кийн“, знаеха за бурните взаимоотношения на Ридли и Линк. Савана хвана Линк под ръка. Открито предизвикателство.

— Предполагам, че това означава, че Линк сам може да взема решения за себе си.

Той освободи ръцете си и прегърна и двете едновременно.

— Дами, дами… Няма нужда да се биете. Има много от мен, ще стигне за всички.

Изпъчи се, макар раменете му да бяха и без това достатъчно широки. Обикновено щях да се разсмея при мисълта за две момичета, който се бият за Линк, само дето това не бяха кои да е момичета. Ставаше дума за Савана Сноу и Ридли Дюшан. Със свръхестествени сили или не, това бяха двете най-мощни Сирени от женски пол, които бяхме имали късмета — или злощастието — да познаваме, в зависимост от начина, по който решаха да използват силите си.

— Савана, да вървим. Ще закъснеем за часа — намеси се Емили, а в гласа й личеше отвращение.

Зачудих се защо инкубуският магнетизъм на Линк не й действаше.

Савана се притисна още повече към приятеля ми и хвърли многозначителен поглед към Ридли и забучената й с безопасни игли пола.

— Трябва да си намериш приятел, който повече прилича на теб.

Ридли отмести ръката на Линк от рамото си.

— А ти би трябвало да внимаваш с кого говориш по този начин, Барби.

Савана имаше късмет, че Ридли вече не притежаваше силите си.

Ще стане грозно, Лена.

Не се тревожи. Няма да допусна да накажат Ридли в първия й учебен ден. Няма да доставя това удоволствие на директор Харпър.

— Ридли, да вървим — пристъпи напред Лена и застана до братовчедка си. — Тя не си заслужава усилието. Повярвай ми.

Савана се канеше да отвърне на огъня, когато нещо привлече вниманието й. Сбърчи нос изумено.

— Очите ти… С различен цвят са. Какво не ти е наред?

Емили също се доближи, за да погледне. Беше въпрос на време някой да забележи очите на Лена, нямаше как да ни се размине. Но се надявах, че ще успеем поне да влезем в училището, преди мълвата да тръгне.

— Савана, защо не…

Лена ме прекъсна, преди да довърша.

— Щях да те питам същото, но всички знаем отговора, нали?

Ридли скръсти ръце на гърдите си.

— Ще ти подскажа. Започва с „к“ и се римува с бучка.

Лена обърна гръб на Савана и Емили и се запъти към входа на гимназията. Хванах я за ръката и по моята премина ток. Очаквах да бъде бясна след сблъсъка с мажоретките, но тя бе спокойна. Нещо се бе променило и не бяха само очите й. Предполагам, че когато си се срещнал с тъмен чародеец, който се оказва, че е майка ти, и когато сто и петдесетгодишен кървав инкубус се е опитал да те убие, няколко мажоретки не са толкова притеснителни.

Добре ли си?

Лена стисна ръката ми.

Добре съм.

Чувах тропането на обувките на Ридли зад нас. Линк подтичваше до мен.

— Човече, ако ме очакват такива неща, тази година ще бъде размазваща!

Опитвах се да се убедя, че е прав, докато минавахме напряко през пожълтялата трева и под краката ни скърцаха мъртви скакалци.