Звярът

9.

Да наблюдава, спотаен в сенките, не беше нещо обичайно за Кор, син на никого.

Като боец извън закона и деформираният де факто лидер на групичка воини социопати, той бе свикнал повече да действа. За предпочитане — с острата си коса. Или с нож. Пистолет. Юмруци. Вампирски зъби.

Може и да не беше кръвен син на Блъдлетър, както вярваше някога, ала беше отгледан от този неимоверно жесток воин… и беше усвоил добре бруталните уроци, предадени му във военния лагер от онази ръка в ръкавица с шипове.

Най-важното правило, превърнало се в ръководния му принцип, бе — нападай преди да са те нападнали.

Имаше обаче моменти, в които беше необходима известна доза неутралност, колкото и инстинктите му да се бунтуваха срещу това, и докато се криеше зад изгорелите останки от една кола, в най-долнопробната част на Колдуел, той си заповяда да се овладее. Насреща му, застанали до самия ръб на кръговете мътна светлина, хвърляни от тридесетгодишните улични лампи, трима лесъри тъкмо правеха размяна — две раници срещу едно куфарче.

С оглед на онова, на което ставаше свидетел из улиците напоследък, Кор бе почти сигурен, че размяната включва пари и наркотици.

Пое си дълбоко дъх и подреди миризмите, които усети. Тримата убийци все още не бяха избледнели, тъмните им коси и вежди свидетелстваха, че са били приети в Обществото на лесърите съвсем наскоро… нещо, което беше обичайно в Новия свят. Откакто той и шайката му копелета бяха оставили Древната страна, прекосявайки океана, единствените врагове, които срещаха, бяха от този наскоро произведен, по-нисш вид.

За което можеше само да се съжалява. Ала макар да имаше недостиг на качество, същото определено не можеше да се каже за количеството.

Освен това, очевидно си бяха намерили ново бизнес начинание. Е, тези тримата нямаше да стигнат далеч в търговията с наркотици. В мига, в който приключеха малката си размяна, Кор щеше да ги убие…

Разнесоха се три различни телефонни иззвънявания; бяха приглушени и Кор ги долови единствено заради острия си слух. След това нещата се развиха бързо. И тримата си погледнаха телефоните (очевидно бяха получили съобщения), поспориха само за миг и се качиха в автомобил с искрящо сребристо купе, покрито с рисунки на тако и пица.

Тъй като беше неграмотен, Кор не можеше да прочете какво пише.

Тъй като беше воин, проклет да беше, ако ги оставеше да му се изплъзнат.

Докато колата минаваше покрай него, той затвори очи и се материализира отгоре й. И през ум не му мина да повика подкрепление. Където и да отиваха лесърите, с когото и да възнамеряваха да се срещнат, ако установеше, че врагът има прекалено голямо числено превъзходство, просто щеше да се изпари, без никой дори да разбере, че е бил там.

Пророчески думи.

В това, че шофьорът се отправи към реката, нямаше нищо чудно. Като се имаше предвид с какво търгуват, логично бе да се предположи, че някакъв конфликт, въоръжен или не, в местността под мостовете, се нуждае от подкрепление… или пък беше нещо свързано с Братството. Уви, целта им не беше онази воняща бетонна джунгла. Много скоро се качиха върху магистралата и се понесоха със скорост, от която Кор беше принуден да се свие и да се предпази от вятъра, вкопчвайки се с всички сили за автомобила.

Пътуването не беше от лесните, но не защото теренът беше неравен, а заради скоростта и хапещия студ. Не след дълго обаче автомобилът сви в една отбивка и забави достатъчно, та Кор да надигне глава и да установи, че се намира в жилищна част на север от центъра. Не се задържаха дълго там и много скоро навлязоха в по-провинциална местност.

Не, беше нещо като парк.

Не… беше нещо друго.

Когато най-сетне свиха наляво и навлязоха в някакъв имот, Кор нямаше никаква представа къде се намират. Гола, неподдържана земя… пълна с изоставени сгради. Училище? Да, помисли си той.

Само че това място вече не принадлежеше на човеците.

Миризмата на лесъри, с която беше пропит въздухът, беше толкова силна, че тялото му реагира инстинктивно, изпращайки прилив от адреналин, готвейки се за битка.

Първият от осакатените убийци изникна край едни храсталаци, а докато автомобилът се носеше напред, се появиха още и още.

Кор затвори очи, успокои се и се материализира върху плоския покрив на една пететажна сграда пред мястото, където пикапът спря. Стъпвайки внимателно между паднали клони и купчинките листа, гниещи в студените локви, Кор се приближи до ръба. Същинските размери на онова, което трябва да е било масирана атака над Обществото на лесърите, ставаха ясни при вида на адската касапница насред кампуса: огромен участък изпотъпкана трева и дървета беше осеян с части от тела, полумъртви, полуживи убийци и море от черната, мазна кръв на Омега.

Беше като изображение на самия Дънд.

— Братството — каза Кор във вятъра.

Нямаше друго обяснение. И докато си представяше каква ли стратегия бяха използвали, усети, че им завижда за тази битка. Как му се щеше тя да бе за него и неговите войници…

Кор се обърна рязко.

Нещо се движеше на покрива зад него. Говореше. Ругаеше.

В мрака, напълно безшумно, той извади стоманено острие от ножницата на гърдите си и приклекна. Пое напред, следвайки звуците и миризмата, носена от студения вятър. Беше човек.

— … видеозапис! Не! Казвам ти, беше нещо страшно!

Кор се извиси зад гърба на жалкия двукрак плъх, незабелязан, докато човекът продължаваше да говори в телефона си.

— На един покрив съм… улових шибаното нещо на камерата! Не, Чуч, Ти Джей и Соз избягаха, но аз се качих тук… беше дракон… Какво? Не, Джо, ефектът от ЛСД-то мина още тази сутрин… Не! Ако е просто халюцинация, как така току-що го качих в Ютюб?

Кор вдигна ножа над рамото си.

— Не! Говоря ти сериозно…

Така и не довърши, когато Кор го удари по тила с дръжката на ножа. Тялото му се свлече безжизнено настрани, а Кор улови телефона и го доближи до ухото си.

— Дъги? Дъги! — долиташе женски глас от другата страна на линията. — Какво стана?

Кор прекъсна връзката, пъхна телефона в джоба си и се надвеси над ръба на покрива. Тримата лесъри, с които беше дошъл, не бяха стигнали далеч — изглеждаха потресени от сцената, която ги заобикаляше, неспособни да реагират на мащабите на понесените загуби.

Най-добре да се оправи първо с тях, преди да бяха изчезнали нанякъде.

Прекрачи свлеклия се на земята човек и скочи от сградата, дематериализирайки се, за да не се убие докато падаше, и приемайки физическите си очертания на земята.

Лесърите го видяха, а той искаше именно това.

Така, да ги убие, щеше да бъде малко по-голямо предизвикателство.

Втурнаха се към пикапа си и той се материализира на гърба на един от тях. Протегна се и го прониза в гърдите, изпращайки го обратно при Омега с изригване на ярка светлина и силен пукот. След това се хвърли напред и сграбчи втория за раменете, прерязвайки гърлото му, преди да го захвърли настрани. Третия улови за косата тъкмо когато онзи се опитваше да се затвори в пикапа.

— А, не, приятелче — изръмжа докато го издърпваше навън. — Един за всички, всички за един.

Лесърът се приземи по гръб и преди да успее да отговори, Кор стовари подметката на ботуша си в лицето му, строшавайки костите, смазвайки чертите, превръщайки очите му в локвички течност.

След това погледна през рамо. Не беше в стила на Братството да оставят подобна бъркотия след себе си там, където човеците биха могли да я намерят. Въпреки че училището беше изоставено, много скоро някой млад представител на вида Homo sapiens щеше да се натъкне на бъркотията. Така, както го беше направил онзи на покрива.

Нещо трябва да се беше случило по време на битката. Критично нараняване, навярно, заради което не бяха имали възможност да разчистят, поне засега…

Кор не усети нищо. Не чу нищо.

В един миг съвсем ясно си даваше сметка за онова, което го заобикаляше.

В следващия някой или нещо направи с него същото, което той бе сторил с онзи човек на покрива.

Нямаше дори време за последна мисъл — толкова решителен бе ударът по главата.

Вишъс отпусна бавно ръка, загледан в огромния мъж, свлякъл се на земята в краката му. А после побърза да вдигне пистолета си, стискайки го с две ръце, и се завъртя в кръг.

— Къде сте, момчета? — промърмори той под носа си. — Е, шибаняци такива? Къде сте?

Защото Кор, лидерът на шайката копелета, по никой начин не беше дошъл тук сам.

Сякаш Ви би могъл да извади подобен късмет.

Само че никой не се появи. Никой не го нападна. Никой не изхвърча от някоя от сградите, нито иззад дърветата, с пистолет в ръка, сипещ дъжд от куршуми. Заобикаляха го единствено парчета лесъри, студеният вятър, веещ в лицето му, и тишината.

Изсвирването, долетяло отляво, му издаде къде се намира Бъч. Миг по-късно отдясно се разнесе друго. И още едно — някъде пред него.

Ви подсвирна в отговор и братята му се приближиха тичешком.

Не откъсваше очи от Тор и в мига, в който воинът дойде достатъчно близо, Ви насочи пистолета си право в облечените му в кожено яке гърди.

— Спри. Остани, където си.

Тор се закова на място. Вдигна ръце.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Бъч, обърни го — процеди Ви, кимвайки към вампира в краката си.

В мига, в който видя кой е, Тор отпусна ръце и оголи издължените си вампирски зъби.

— Сега разбра ли? — промърмори Ви. — Знам, че си в правото си да го убиеш, но няма да го направиш. Ясно ли е? Няма да го пречукаш тук.

Тормент изръмжа.

— Не ти решаваш, Ви. Да ти го начукам, копелето е мое…

— Ще те застрелям. Ясен ли съм? Остани, където си.

Очевидно Тор не си беше дал сметка, че е пристъпил напред.

Бъч и всички останали го забелязаха… и ченгето се приближи предпазливо до брата.

— Животът му е твой. Но първо ще го вземем с нас. Ще говорим с копелето, ще изкопчим всичката информация, която можем… а после той е твой, Тор. Никой няма да се разправи с него, освен ти.

Фюри кимна.

— Ви е прав. Убиеш ли го сега, няма да можем да го разпитаме. Помисли логично, Тор.

Вишъс се огледа наоколо. Четиримата се бяха върнали в кампуса с намерението да изпратят възможно най-много от убийците обратно при Омега и да разчистят, доколкото могат… но това малко откритие променяше непосредствената им цел.

— Бъч, ти ще го откараш с хамъра. Още сега. — Ви поклати глава срещу Тор. — И не, ти няма да отидеш с него като подкрепление.

— Грешиш за мен — мрачно заяви Тор.

— Нима? Даваш ли си сметка, че стискаш кама в ръката си? Не? — Братът погледна надолу с известна доза изненада и Ви поклати глава. — Не мисля, че аз съм този, който не е наред с главата. Ти ще останеш с нас, Тор. Ченгето ще се погрижи за това.

— Ще се обадя на Куин и Блей — каза Бъч, вадейки телефона си. — Искам ги с мен.

— Ето затова те обичам — измърмори Ви, без да сваля очи от Тор.

Братът все още не беше прибрал камата си. И това беше добре. В мига, в който отнесяха Кор оттук, Ви щеше да впрегне този убийствен импулс на работа.

Миг по-късно Блей и Куин се материализираха при тях, изругавайки при вида на грозното, белязано лице, което се взираше невиждащо от безжизненото тяло.

Бъч побърза да му сложи белезници, след което двамата с Куин понесоха копелето като чувал с картофи към черния брониран хамър, паркиран зад една от класните стаи. Опасната на вид машина всъщност бе вторият джип на Куин — първият беше откраднат миналата зима.

Ви не помръдна нито мускул, докато не видя проклетото нещо да се изнася от кампуса с мръсна газ.

— Не че ти нямам доверие — обясни на Тор. — Просто не…

А после млъкна. И отново се вкамени.

— Какво е това? — попита Фюри.

Ви нямаше представа. И това не беше хубаво. Единственото, за което беше сигурен, бе, че мястото изведнъж се беше променило по едва забележим, ала несъмнен начин. Сякаш покриващо всичко одеяло обгърна телата на убитите като огромна сянка, спуснала се над кампуса.

— Мамка му — изсъска Ви. — Омега идва!