Звярът

29.

— Благодаря ви, че дойдохте, аз, ъ, надявах се да поговорим за…

Докато упражняваше различни варианти в ума си, Джо Ърли сложи захар в капучиното си и го разбърка, разваляйки кафяво-бялото сърце, оформено в пяната.

Кафене „Зърнах те“ бе колдуелската версия на „Старбъкс“ — тесничко помещение с висок таван, изобилие от меки кресла и дивани, множество масички и баристи, на които беше разрешено да носят собствените си дрехи под черните престилки. Беше на една крачка от нейния офис, така че бе лесно да се отбие в края на поредния прекалено дълъг работен ден за нейния прекалено секси, прекалено разсеян шеф.

Днес той носеше тъмносив костюм. С яркобяла риза и синьо сиво-черна папийонка, която му стоеше невероятно, и обувки на „Гучи“.

Джо отпи от ръба на тумбестата бяла чаша и отново опита малката си реч.

— Благодаря, че приехте да се срещнем. Знам, че ще прозвучи странно, но…

— Джо?

Тя подскочи и едва не разля капучиното върху себе си. Мъжът, застанал до масата й, беше около метър и осемдесет, с рошава черна коса, очила с черни рамки, хипстърски впити дънки и късо палто в земни тонове, които човек би очаквал да види у някого с десет години по-млад. Ала на Уилям Елиът му стоеше добре.

Джо се отърси.

— Здрасти, да, здравейте, господин Елиът…

— Казвай ми Бил. — Той погледна към бара. — Нека само си взема едно лате. Две секунди, става ли?

— Разбира се. Моля. Ъ, благодаря. Искам да кажа, това е страхотно. Успех. — Мамка му. — Съжалявам.

Бил се намръщи и се отпусна на стола до нея, развивайки маслиненозеления шал от врата си и разкопчавайки виненочервеното си филцово палто.

— Да не би нещо да не е наред с къщата ми?

— О, не. — Джо отметна косата си назад. — И нямах намерение да те доведа тук под фалшив претекст.

Само че точно това беше направила.

— Виж, аз съм щастливо женен мъж…

Джо вдигна и двете си ръце.

— Не, господи, не… това е… свързано е с една статия, която си написал преди близо година, през декември. За Хулио Мартинес. Арестували го заради някаква схватка между банди в центъра на Колдуел.

Веждите на Бил подскочиха над очилата.

— Членът на онази банда.

— Точно така. Онзи, който бил ранен и арестуван в един изоставен ресторант.

Репортерът се умълча и на Джо й се прииска да си удари шамар. Защо й беше да се забърква в глупостите на Дъги… и най-вече — защо й беше да забърква някой друг в тях.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Това беше наистина недопустимо. Не биваше да те питам…

— Какво точно искаш да знаеш за статията?

Когато Джо срещна присвитите очи на Бил, всички и всичко друго в кафенето изчезна; съскането на парата и шума на кафемашините, човешкият брътвеж, движението насам-натам — всичко това заглъхна. И не защото двамата споделяха романтичен миг.

— Знаеш ли, че в Ютюб има видео с участието на Хулио? — попита Джо. — И какво казва той в него?

Бил извърна поглед.

— Знаеш ли какво? Мисля, че ще отида да си взема онова лате.

Изправи се и отиде до бара. Когато баристата се обърна към него по име и го попита дали иска „обичайното си“, Джо се зачуди дали беше вярно, че кофеинът е горивото на всички писатели.

Странно, това място не беше близо до офиса му, нито до новата му къща. Може би по-рано беше живял в този квартал?

Бил се върна с висока чаша, която повече приличаше на халба, отколкото на нещо, в което би налял кафе, и докато се настаняваше, Джо видя, че бе положил усилие да подреди мислите си.

— Видял си клиповете — досети се тя.

Репортерът бавно поклати глава.

— Интервюирах Хулио, когато излезе под гаранция, като част от поредица за насилието между престъпните банди в Колдуел. Повечето от тези хлапета, а той си беше просто хлапе… и все още е, много от тях не казват нищо, когато се опиташ да говориш с тях. А ако все пак се разприказват? То е най-вече перчене за територията на бандата, тяхната версия на код на честта, враговете им. Хулио не го беше грижа за нищо от това. Приказваше единствено за…

— Вампири. — По някаква причина сърцето й задумка. — Бил е обсебен от това, нали?

— Да.

— В статията не се споменава нищо такова.

— Господи, не. Не искам редакторът ми да си помисли, че съм откачил… но видях клиповете в интернет, да. Около три дни не правих нищо друго, освен да ги гледам по цяла нощ. Жена ми беше убедена, че съм си изгубил ума. Седемдесет и два часа по-късно самият аз не бях сигурен дали наистина не съм.

Джо се приведе към него, при което лактите й бутнаха чашата с капучиното й напред, така че трябваше да го улови, за да му попречи да падне на пода.

— Каква… каква е вероятността Хулио наистина да е видял нещо? И само да отбележа, че не мога да повярвам, че изобщо задавам подобен въпрос.

Бил сви рамене и отпи от високата си чаша. След това я остави на масата и отново поклати глава.

— В началото и аз си мислех, че съм полудял. Искам да кажа — аз съм човек на фактите, именно това е причината да бъда журналист, въпреки че е отмиращо поприще. Но след като изгледах всички клипове… Просто имаше твърде много информация за подобни случки в Колдуел. Ако потърсиш подобни сведения за територията на цялата страна, дори само при най-бегъл поглед е поразяващо колко много са съсредоточени тук. Е, да, навсякъде ще откриеш обичайните откачалки, като ловци на духове и други такива. Но когато става дума специално за вампири… — Той се засмя и я погледна. — Извинявай, отплеснах се.

— Ни най-малко.

— Е, на мен така ми се стори. — Той отново отпи от чашата си. — Защо питаш?

Джо сви рамене.

— Преди няколко нощи един мой приятел си помисли, че е видял нещо. Успя да го запише на телефона си и го качи онлайн… но онова, което се е случило според него, е напълно невъзможно. Заведе ме в едно изоставено девическо училище…

— „Браунсуик“?

— Да. — Джо потърка носа си, въпреки че не я сърбеше. — Отидохме на сутринта, за да ми покаже последиците от някаква голяма битка или нещо такова. Нямаше такива… е, не точно. Нямах намерение да губя повече време с това, но снощи ми доскуча в офиса… поразтърсих се в интернет… както си направил и ти. И така открих Хулио.

Бил изруга.

— Не би трябвало да те моля за това, но…

— Искаш ли да видиш записа?

— По дяволите.

Бил се умълча и Джо се облегна назад, оставяйки го да реши сам. Знаеше точно как се чувства. Тя не беше от онези, които вярват в чудовища.

Проблемът бе, че просто не можеше да престане да мисли за това.

— Покажи ми — измърмори Бил.

Джо извади телефона си, отвори видеоклипа и обърна малкия екран към него. Докато Бил гледаше записа на Дъги, тя следеше потръпването на лицевите му мускули.

Когато свърши, той й върна телефона и си погледна часовника. След миг попита:

— Искаш ли да отидем дотам?

— Да — отвърна тя и се изправи. — Искам.

Мери беше твърдо решена да подбира много внимателно думите си.

Докато чакаше Рейдж да се появи в „Убежището“, тя крачеше напред-назад из дневната в предната част на къщата, заобикаляйки удобните дивани и меки кресла, оправяйки рамката на една рисунка с молив, окачена на стената, и подръпвайки час по час пердетата, въпреки че нейният хелрен щеше да й изпрати съобщение, когато пристигнеше.

Макар че беше сама, главата й бе претъпкана от съществителни и глаголи, прилагателни и наречия.

И все пак, въпреки безбройните комбинации от думи, които имаше на свое разположение, мозъкът й си оставаше на режим tabula rasa.

Проблемът бе, че искаше да избегне катастрофа като онази в клиниката на Хавърс, а за съжаление невинаги знаеш къде са заложени мините. А онова, което се налагаше да каже на Бити, не беше…

— Госпожице Лус?

Мери се извърна от прозореца, насилвайки се да се усмихне на момиченцето.

— О, ти си слязла.

— Не разбирам защо чакаме.

— Може ли да влезеш тук за малко?

Момиченцето носеше най-грозното черно палто, което би могъл да си представи човек. Беше й с два размера по-голямо, шевовете бяха протрити на много места и през тях се подаваха снопчета сивкавобял пълнеж. Очевидно беше предвидено за момче между дванайсет и петнайсет години, ала въпреки това Бити беше отказала да го смени, макар в „Убежишето“ да имаше цял куп палта, както нови, така и дарени, в различни цветове и стилове, от които да си избере.

Усещане за пълно изтощение тежеше върху плещите на Мери, сякаш някой се беше прокраднал зад нея и бе обвил окови около раменете й: детето отказваше да приеме дори играчка или ново палто… а тя смяташе, че има шанс да го накара да се разкрие дори мъничко? След най-травмиращите събития в живота му?

Е, успех.

— Седни. — Тя посочи един стол. — Трябва да говоря с теб.

— Но нали каза, че можем да отидем?

— Седни. — Е, добре, май трябваше да поработи върху тона си. Ала ситуацията я изпълваше с такова безсилно раздразнение, че бе готова да запищи. — Благодаря.

Докато Бити се взираше в нея от креслото, Мери се отказа от всякакви опити да подслади нещата. Не защото искаше да бъде жестока, а защото нямаше друг начин да го каже.

— Можем да отидем в старата ти къща.

— Знам, вече ми каза.

— Ала няма да отидем сами. — Бити изглеждаше така, сякаш се канеше да попита „Защо?“ и Мери побърза да изпревари всякакви възражения. — Просто не е безопасно. Носим отговорност за теб и да отидем сами в имот в човешка част на град, изоставен от толкова дълго време, просто няма да го бъде. Това не подлежи на обсъждане.

Мери се приготви за спор.

— Добре — изрече вместо това момиченцето.

— Ще отидем с моя хелрен. — И точно в този момент телефонът й звънна. — Който вече е тук.

Бити просто си седеше в креслото с дамаска на цветя и плетено одеяло, преметнато през облегалката, и високата лампа на пода, която надничаше от едната страна, сякаш искаше да се увери, че онзи, който седи в стола, е добре.

— Той е член на Братството на черния кинжал и аз бих му поверила живота си. Както и твоя. — Искаше й се да се приближи, да коленичи пред момиченцето, да улови ръката му. Вместо това остана на мястото си. — Той ще ни закара дотам и обратно.

Можеше само да се надява, че Рейдж не беше пристигнал, за да им съобщи, че мястото е било изравнено със земята. Или разграбено. Вероятно първо трябваше да си провери есемесите.

— Няма друг начин. — Тя погледна крадешком към телефона си. Съобщението на Рейдж гласеше, че е готов, когато кажат. Което означаваше, че могат да отидат. Стига Бити все още да искаше… — Не е нужно да го правим, но ако все още искаш да отидем, ще стане само с него. Ти решаваш.

Бити се размърда рязко в креслото.

— Значи ще отидем.

И без да срещне очите на Мери, тя се отправи към входната врата. Докато Мери я проследяваше с поглед, нещо се раздвижи дълбоко в ума й. Сега обаче нямаше време да се замисля за това.

Единствено членове на персонала имаха право да отключват каквото и да било, и тя въведе кода в панела вляво от тежката врата. Разнесе се изщракване и дрънчене и тя отвори, отдръпвайки се настрани, за да направи път на Бити, преди също да излезе и отново да заключи след тях.

Рейдж стоеше в края на двора, върху участък грижливо окосена, но умираща трева. Русата му коса проблясваше на лунната светлина, ала черните му кожени панталони и яке се губеха в мрака.

Слава богу — изглеждаше така, сякаш оръжията му бяха скрити.

Бити слезе несигурно по стъпалата, препъвайки се в препятствия, които несъмнено бяха в главата й, а не върху цимента. Въпреки това беше вирнала брадичка, макар погледът й да беше прикован в земята.

Докато потискаше порива да сложи ръка върху рамото на момиченцето, Мери отново почувства как нещо се раздвижи в ума й… само че бе прекалено разтревожена за предстоящото запознанство, за да се притеснява и за това.

Рейдж обаче се държа съвършено. Не помръдна, докато те се приближаваха. Ръцете му си останаха отпуснати до тялото, там, където можеха да ги видят. Беше навел лекичко глава, сякаш правеше всичко по силите си, за да изглежда по-нисък.

Което беше изгубена битка, но наистина мило от негова страна.

Бити спря на около два-три метра от него и сякаш се сгуши в ужасното си палто.

Мери обаче отиде право при Рейдж, улови го за ръката и се обърна към нея.

— Бити, това е моят съпруг. Искам да кажа… хелрен. Рейдж, това е Бити.

Сърцето на Мери трепна, когато Рейдж каза нежно:

— Здравей. Радвам се да се запознаем.

Бити просто се взираше в обувките си с непроницаемо изражение. Което си беше стандартната й оперативна процедура, както биха казали братята.

— Е, добре. — Мери погледна към другия край на поляната. — Да се качваме във волвото…

— Всъщност, налага се да отидем с моята кола — прекъсна я Рейдж.

— Ъ…

Той стисна ръката й.

— Налага се да отидем с моята кола.

Мери вдигна очи към лицето му и си пое дълбоко дъх. Разбира се. В багажника имаше оръжия — оръжия, които бе готов да използва, в допълнение към онези, които се криеха под якето му… а да пренесат цял смъртоносен арсенал в багажника на волвото едва ли щеше да помогне в тази неловка ситуация.

— Добре. — Мери кимна към понтиака. — Бити, готова ли си да дойдеш с нас?

Тя се отправи натам и момиченцето се помъкна след тях, държейки се на разстояние.

— Е, това е моята кола — заяви Рейдж, когато стигнаха до понтиака. — Аз ще отключа и Мери ще ти помогне да се качиш отзад. Само с две врати е, за съжаление.

Мери изчака Рейдж да отключи и да мине от другата страна, преди да се опита да настани Бити отзад. А може би момиченцето би предпочело да седне отпред? Само че тогава щеше да е до Рейдж.

Не, отзад бе по-добре.

Мери бутна седалката напред и погледна през рамо.

— Хайде, Бити… може аз да седна отзад, ако…

Нямаше нужда да довършва. Момиченцето не я чуваше. Дори не гледаше към нея.

Мамка му.