Звярът

49.

Когато излезе от дрешника, Рейдж се чувстваше адски добре. Е, да, ченгето отново го беше било на билярд, но след онова, което неговата Мери беше направила с него? Той беше истинският победител.

Сесията под душа си беше направо олимпийско, рекордно постижение.

Той прекрачи прага…

… и се закова на мястото си.

Мери седеше в стола до бюрото, малките й розови стъпала — върху килима, тялото й — потънало в халата му, главата й — наведена, така че влажната й коса бе паднала напред. В скута й, широко отворена, лежеше папка, която Рейдж не беше виждал.

Ала прекрасно знаеше какво има в нея.

Върна се в дрешника и си обу анцуг. А после добави и горнището, което носеше предишната вечер. След това отново излезе, отиде до леглото и седна.

Мери вдигна очи едва когато стигна до последната страница.

— Какво е това? Искам да кажа… — Тя поклати глава. — Мисля, че знам какво е. Просто…

Рейдж стисна ръба на матрака и се облегна на ръцете си. Странно, антиките в стаята, тежките завеси, шарката на килима — всичко изведнъж стана толкова ясно, че той потръпна.

— Не аз помолих Сакстън да подготви всичко това — избъбри той.

— Документи за осиновяване? Това е, нали? Искам да кажа, не ме бива особено с Древния език, но схващам общия смисъл.

— Виж, не е нужно да правим каквото и да било с тях. Не е като да… искам да кажа, не се опитвам да ти намекна, че трябва да я осиновим. Попитах Вишъс дали ще ни помогне да намерим чичо й… и да, знам, че не си ме молила за това, но си помислих, че ако някой от братята би могъл да помогне, това е Ви. Той прегледа архивите в къщата за аудиенции, ала не намери нищо. Провери и на други места. Никакво семейство, никакъв чичо. И, ъ, поговорих с него за теб и мен, и онова с детето. Той повдигна въпроса за осиновяването, а после проучи нещата.

Мери затвори папката и сложи ръка върху нея. Не каза обаче нищо и Рейдж изруга.

— Съжалявам. Може би първо трябваше да те попитам, преди да говоря с Вишъс…

— Мариса смята, че съм прекалено ангажирана. С Бити, искам да кажа. За това говорихме преди Последното хранене. Смята, че преминавам границата на професионалното, че го приемам лично.

— Леле.

— И макар че аз го отрекох… тя е права. Действително е така.

Сърцето на Рейдж прескочи един удар от ужас.

— Какво искаш да кажеш?

Възцари се дълго мълчание. А после Мери сви рамене.

— Работила съм с много младежи. Не само в „Убежището“, но и преди, когато работех с моите деца аутисти. — Тя го погледна. — Спомняш ли си, когато живеех у Бела? И ти казах, че повече не искам да се виждаме?

Рейдж затвори очи, връхлетян от спомена за онази ужасна конфронтация. По някаква причина съвсем ясно видя завивката в онази стая за гости, в която тя спеше, ушита на ръка, с парчета в различни цветове. Мери беше в леглото и макар да бе в същата стая, му се бе сторило, че ги делят цели светове.

— Да — каза дрезгаво. — Спомням си.

— Изпитвах такава болка, че не можех да си представя да накарам още някого да затъне в нея. Затворих се в себе си, откъснах се от света, готова да изгубя битката, която повече не исках да водя. Отблъснах те с всички сили. Ала ти се върна. Върна се… и в теб аз видях пътеводна светлина, от която не бях в състояние да се извърна.

Не съм добре.

Отново чу думите й да отекват в главата му. Почувства тялото й, блъснало се в неговото с всичка сила, когато тя изскочи от къщата и се втурна към него, докато той си стоеше там и държеше луната в шепа, както тя му беше показала.

— Предполагам си помислих, че Бити е като мен. Искам да кажа, през цялото време, откакто я познавам, тя е напълно затворена в себе си. Дори когато майка й беше жива, тя бе едно такова малко, откъснато от всичко създание, което гледаше отстрани и отблъскваше всички от себе си. И след преживяваното насилие, а после и смъртта на майка й, не бих могла да я виня. Просто отчаяно исках да стигна до нея. Поглеждайки сега назад… имам чувството, че се опитвах да спася някогашното си аз.

— Тя наистина се отпусна снощи — каза Рейдж. — Или поне на мен така ми се стори. Не че мога да съм сигурен…

— Именно това обясних на Мариса. Не знам дали обичайните начини на лечение биха могли да стигнат до нея. А определено намирам отклик в нея. Заведох я на гроба на майка ми. А после си купихме „М&М“ от супермаркета. Предстои й да извърви тежък път и не искам да престана да й помагам.

— Мариса да не ти отне случая? — попита Рейдж.

— Не. Просто смята, че съм емоционално ангажирана… и действително е така, признавам си. Бити е специална за мен.

Рейдж погледна към папката, която Мери притискаше към гърдите си… по начин, за който, подозираше той, и сама не си даваше сметка.

— Мери.

Когато тя най-сетне вдигна очи, на Рейдж му се прииска да скочи от някоя скала. Добрата новина? Ако трябваше да полети във въздуха с някого, нямаше никой по-добър от неговата шелан.

— Бихме могли да й дадем добър дом.

Очите на Мери се насълзиха и Рейдж се приближи и коленичи пред нея, слагайки ръце върху краката й.

— Не искаш да го кажеш, нали? — прошепна.

Тя си пое дъх на пресекулки. А после поклати глава.

— Не би трябвало да се случи на нас. Та нали току-що говорихме за това. То… не се предполага да се случи на нас. Да бъдем родители.

— Кой го казва?

Мери отвори уста. А после отново я затвори и още по-силно притисна документите до сърцето си.

— Бях го приела. Наистина. Това, че никога няма да бъда майка.

По бузите й се застичаха сълзи и Рейдж вдигна ръка, за да избърше лицето на своята любима.

— Няма нищо, ако не си в състояние да го кажеш. Защото аз ще го кажа вместо теб. Ти ще бъдеш… най-прекрасната мамен за това момиченце. Бити би била истинска щастливка да те има в живота си.

Думите му сякаш я смазаха и Рейдж знаеше точно как се чувства. Самият той се бе приготвил да приеме факта, че ще бъде лишен от огромна част от онова, което животът имаше да предложи, защото да бъде баща просто не бе една от многото благословии, които беше получил. И все пак, жестоко бе на вратата, която бе затворил толкова решително, да се почука толкова скоро.

В едно обаче беше абсолютно сигурен.

Ако, по някакво чудо, съдбата ги призовеше да се погрижат за това малко момиченце, щеше да го направи без капчица колебание. И знаеше, без дори да се налага да я пита, че неговата Мери щеше да стори същото.

Родители.

Би било истинско чудо.

Мери се изненада от огромната бездна от болка, зейнала в гърдите й.

И докато мислеше за всичко това, реши, че да, напълно бе възможно да е потискала желанието да бъде майка… лекувала бе една спотаявана агония, вършейки добри дела, давайки помощта си на онези, които имаха нужда от нея в най-уязвимите си мигове.

Тя потрепери и се приведе напред, и Рейдж бе там, за да я улови, когато падна от стола в неговия скут. Докато ръцете му се обвиваха около нея, притискайки я до гърдите му, тя още по-здраво стисна папката с документи.

Прекалено страшно бе да признае пред себе си или пред Рейдж, че тази идея бе назрявала в сърцето й през последната година. Ала в един момент от пътуването с Бити, майчинският копнеж се бе вкоренил в гърдите й… въпреки че тя много бе внимавала да не се натрапва в истинската връзка между майка и дъщеря или дори да признае чувствата си пред самата себе си.

Но от време на време се беше питала какво щеше да прави момиченцето, ако останеше само на света.

И да, случвало се бе да си мечтае как то става част от техния живот.

И без съмнение именно заради това в нощта, когато Аналай умря, тя бе подкарала не към „Убежището“, а към имението.

Знаела бе обаче, че подобни чувства са неуместни и непрофесионални, така че не беше казала нищо, не бе сторила нищо, не се бе държала по-различно, отколкото с другите деца, с които работеше.

Сърцето й обаче си имаше собствено мнение.

Отдръпна се назад и вдигна очи към красивото лице на Рейдж.

— Какво каза Вишъс за чичото?

Макар да й се струваше, че го бе чула да казва, че и Ви не бе открил нищо.

— Каза, че не е успял да намери никого с подобно име. Никаква официална информация за Бити, майка й или каквото и да било семейство. — Рейдж избърса очите й с палци, а после изсуши сълзите й в анцуга си. — Наистина е сираче.

Двамата се умълчаха. А после Мери каза:

— Няма да бъде просто забавни излизания за по сладолед.

— Знам.

— Тя може да не поиска да дойде да живее с нас.

— Знам.

— Но ти я харесваш, нали? Тя е специална, нали?

— Много. — Той се засмя кратко. — Мисля, че реших, че искам да я осиновим, когато си поръча онази вафлена фунийка.

— Какво?

— Дълга история. Просто… струва ми се, че така е било писано да стане.

— И на мен.

Рейдж се раздвижи, за да се облегне на стената и тя се настани между краката му, отпускайки се до гърдите му. Вероятно биха могли да се преместят на леглото. Би било по-удобно. Но заради усещането, че в живота им се случва огромна промяна, им се струваше по-безопасно да останат на земята… в случай че земетресението, което и двамата изживяваха в емоционален план, незнайно как се прехвърлеше във физическия свят.

Проклетото нещо би могло да сравни имението със земята.

— Ще бъде дълъг процес, Рейдж. Не може да се случи за един ден. Ще има неща, които ще трябва да правим, заедно и поотделно, за да се уверим, че това е истинско.

Но това бяха просто думи. В сърцето й решението вече бе взето.

Тя се понадигна и се обърна.

— Искаш ли да й бъдеш баща? Имам предвид, знам какво мисля аз…

— За мен би било чест и привилегия — заяви Рейдж на Древния език, сложил десница на сърцето си. — Ще бъде дълг, който ще изпълнявам, докато съм на този свят.

Мери си пое дълбоко дъх. И изруга.

— Ще се наложи да й обясним какво… какво съм. Какво имаш ти.

О, господи, ами ако неговият звяр и нейната… екзистенциална ситуация… не им позволяха да бъдат родители? И кой щеше да вземе това решение? И къде трябваше да отидат, за да разберат как да го направят?

Мери простена и отново се отпусна до силното тяло на Рейдж. Странно… когато почувства мускулите му около себе си, разбра, че той ще бъде до нея, колкото дълго се наложеше, без да бяга от никое предизвикателство, продължавайки напред, решително и съсредоточено, без да спира, докато не пресекат финалната линия.

Такъв си беше. Не се отказваше. Никога.

— Обичам те — каза, вперила поглед право напред.

— Аз също те обичам. — Той прибра кичур коса зад ухото й и разтърка раменете й. — И, Мери… всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

— Може и да не ни позволят да я вземем. Дори ако тя ни иска.

— Защо?

— Знаеш защо. Едва ли можем да се наречем „нормални“, Рейдж.

— Че кой е?

— Онези, които са живи в общоприетия смисъл на думата. И в чието тяло не живее звяр.

Рейдж притихна и тя се почувства ужасно, сякаш беше развалила нещо. Ала трябваше да бъдат реалисти.

Рейдж обаче просто сви рамене.

— Значи ще отидем на терапевт. Или нещо такова.

Мери се засмя.

— Терапия?

— Ами да. Какво толкова. Аз ще говоря за това какво изпитвам към звяра. А той може да изяде един-двама от терапевтите, за да интернализира конструктивните им забележки. Така де, малко акупунктура и току-виж драконът се превърнал в зайче или синигерче.

— Синигерче.

— Аха. Или пък катеричка. Може да се превърне в гигантска лилава катерица, която е вегетарианка. — Мери се разсмя по-силно, а той я помилва по ръцете. — Какво ще кажеш за кокер шпаньол.

— О, я стига…

— Не, не, измислих го. Знам какво ще бъде.

Мери се завъртя в скута му и вдигна усмихнати очи към него.

— Бъди нежен. Имах тежка сутрин. Е, ако не броим онова под душа. То изобщо не беше тежко.

Рейдж вдигна показалец.

— Ами да, то беше само адски жежко. — Мери се засмя отново и той кимна. — Аха. Точно така. А що се отнася до новата самоличност на звяра… какво ще кажеш за огромен лилав джакалоп.

— Те не съществуват!

— Е, добре. Снейп.

— Те също не съществуват.

— Значи ще направя така, че мечтите на всички ловци на снейпове по света да се сбъднат. — Рейдж се усмихна. — Кой би могъл да ни откаже тогава? След подобна услуга към човечеството?

— Абсолютно си прав. — Тя го погали по лицето. — Трябва незабавно да пуснем плана за акупунктура/джакалоп в действие.

Рейдж се наведе и я целуна.

— Обичам, когато сме на едно мнение. Просто го обожавам.