Звярът

42.

— Обаждането ти беше неочаквано. — Докато го казваше, Асейл се обърна и се усмихна на Нааша. — Не и толкова скоро.

Тази вечер бе избрала да го приеме в дома на своя хелрен в тъмен и драматичен кабинет, пълен с подвързани с кожа книги, и мебели, които му напомняха за клубовете за джентълмени на човеците. Отново беше облечена в червено, навярно за да подхожда на кадифените завеси, които висяха като артерии от тавана… Или пък защото смяташе, че той я харесва в червено.

— Открих, че компанията ти ми липсва до болка. — Натъртваше всяка дума, а лъскавите й устни се свиваха, освобождавайки сричките така, сякаш им правеше свирка. — Цял ден не можах да мигна.

— Несъмнено от грижи по хелрена си.

— Не. От болка. — Тя пристъпи напред, прекосявайки безшумно дебелия ален килим. — По теб. Умирам от глад.

Когато тя спря пред него, Асейл се усмихна студено.

— Нима?

Нааша посегна и го погали по бузата.

— Ти си наистина невероятен мъж.

— Знам. — Асейл свали ръката й, но не пусна китката й. — Любопитно ми е защо отсъствието ми те тревожи толкова, при положение че вече имаш пенис под покрива си.

— Моят хелрен е недъгав, в случай че си забравил — каза тя резервирано. Сякаш това бе последното нещо на света, което искаше да обсъжда.

— Говорех за Троу. — Асейл отново се усмихна и потърка плътта й с палец. — Умолявам те, кажи ми, какви са отношенията ти с него?

— Той е далечен роднина на моя хелрен.

— Значи си го приела в дома си като благодеяние?

— Както е и редно.

Асейл обви ръка около кръста й и я притегли към тялото си.

— Ала ти невинаги правиш онова, което е редно, нали?

— Не — измърка тя. — Това възбужда ли те?

— Със сигурност възбуди теб преди две вечери. Добре се позабавлява с братовчедите ми.

— Но ти не взе участие.

— Не бях в настроение.

— Ами тази вечер?

Асейл демонстративно плъзна поглед по лицето й. А после отметна дългата й черна коса назад.

— Може би.

— Какво ще е нужно, за да получиш настроение?

Тя изви тялото си, притискайки се в него и Асейл се престори, че го намира за пленително, затваряйки очи и прехапвайки долната си устна. В действителност? Все едно му се умилкваше куче.

— Къде е Троу? — попита.

— Ревнуваш ли?

— Разбира се. Всъщност, измъчван съм от ярост.

— Лъжеш.

— Винаги. — Усмихна се и се наведе към устата й, прокарвайки вампирските си зъби по долната й устна. — Е, къде е той?

— Защо те е грижа?

— Харесвам тройките.

Смехът, изтръгнал се от нея, беше дрезгав и пълен с обещание, към което той не проявяваше никакъв интерес. Онова, за което наистина го беше грижа, бе да проникне в мазето й… имаше предвид буквално, не преносно. Макар че ако трябваше да я изчука, за да се добере дотам, щеше да го направи.

Предишната нощ очевидно не беше искала той да обикаля наоколо. Което го караше да се пита дали не крие нещо.

— Уви, Троу не е вкъщи тази вечер. — Тя се обърна в ръцете му и притисна дупето си в таза му. — Самичка съм.

— Къде е?

Тя го погледна пронизващо през рамо.

— Защо толкова се интересуваш от него?

— Имам апетити, които ти не си в състояние да задоволиш, миличка. Колкото и привлекателно да е онова, което имаш да предложиш.

— Тогава защо не повикаме братовчедите ти? — Тя отново започна да се отърква в него. — Бих искала да ги приема отново.

— Не се съвкупявам с кръвните си роднини. Но ако ти искаш?

— Те наистина знаят как да изпълнят една жена. А може би аз съм твърде много за един мъж.

Съмнявам се, помисли си Асейл. Но да повика братовчедите си беше добра идея.

Все така обвил ръка около нея, той я обърна с лице към себе си, извади телефона си и частица от секундата по-късно откъм предната част на имението долетя дискретен звън.

— Искай и ще ти се даде — промълви, докато я целуваше настойчиво, а после се отдръпна от нея, побутвайки я към изхода. — Сама отвори. Посрещни ги подобаващо.

Тя побърза да излезе, като се кискаше, сякаш й харесваше да й казват какво да прави. Ако беше опитал да се разпорежда със своята прекрасна крадла по този начин? Тя щеше да го кастрира и да си направи обици от топките му.

Парене в средата на гърдите му го накара да посегне към шишенцето с кокаин във вътрешния джоб на дизайнерското си сако, ала като никога, не пристрастеността към наркотиците тласкаше ръката му.

Допълнителната доза накара главата му да бръмне, но това щеше да му помогне.

Тази вечер го чакаше сериозна работа.

— Добре, къде си, къде си…

Докато навлизаше все по-навътре в доста западналата индустриална част на Колдуел, Джо се наведе напред и избърса с ръкава на якето си запотеното предно стъкло на фолксвагена си. Би могла да включи устройството против запотяване на стъклата, но проклетото нещо не работеше.

— Ще ми трябва още един месец, преди да мога да платя за него — измърмори тя. — А дотогава ще се задушавам.

Мислите й се върнаха към обвиненията на Бил за това кои бяха родителите й и тя се засмя. Е, да, принципните позиции бяха достойни за възхищение. Но рядко плащаха сметките… или пък поправяха разваленото парно, което миришеше така, сякаш нещо гори, всеки път щом го включиш.

Но пък нощем човек спеше по-добре.

Когато телефонът й се раззвъня, тя го грабна, погледна екрана и го метна обратно на седалката. Имаше си други неща, за които да се тревожи, освен исканията на Браянт в извънработно време. Освен това беше оставила дрехите му, които беше взела от химическото чистене точно там, където й беше казал — на предната му тераса.

— Ето че пристигнахме.

Фаровете й осветиха дълга, едноетажна постройка с плосък покрив и сива метална облицовка. Навлезе в празния паркинг и подкара към необозначения й вход. Когато стигна до стъклените врати и знака с името на фабриката, почернено с няколко слоя боя, натисна спирачките, угаси двигателя и слезе.

Цялото място беше заградено с жълта полицейска лента — крехка бариера, която се развяваше на вятъра, а на вратата беше лепната думата МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ. Очевидно бе, че наскоро тук бе имало сериозен трафик на крака — в листата и отломките беше проправена пътека от стъпки и оборудване, влачено и търкаляно по земята.

Човече, ама че беше тъмно. Особено когато фаровете й угаснаха.

— Трябва да си извадя разрешително за пистолет — каза тя на висок глас.

Когато очите й свикнаха с мрака, отново видя графитите върху сградата и осеяния с дупки паркинг. В тази част на Колдуел отникъде не идваше светлина — имаше твърде много изоставени сгради, тъй като индустриалната част бе западнала, когато икономиката беше отишла по дяволите преди седем години.

Тъкмо когато започна да се притеснява и взе да се пита дали да не се обади на Бил, на паркинга се появи още една кола. Бил спря до нея, свали прозореца и се наведе през мъжа на седалката до себе си.

— Последвай ме.

Джо вдигна палци и се качи в колата си и те подкараха покрай дългата постройка. Задният вход на фабриката беше още по-невзрачен от главния; тук нямаше дори знак. Графитите бяха по-нагъсто, наслагани едни върху друг, като хора, надвикващи се на парти.

Джо слезе от колата и заключи.

— Здравейте.

Мъжът, излязъл от колата на Бил, мъничко я изненада. Метър и осемдесет, ако не и повече. Преждевременно посивяла коса, но по секси начин. Тежки тъмни очила, сякаш да имаш проблеми със зрението и страхотен стил беше задължително условие, ако искаш да движиш с Бил. Тялото му беше…

Е, наистина си го биваше. Широки рамене, тесен кръст, дълги крака.

— Това е братовчед ми, Трой Томас.

— Здравей — каза другият мъж и й протегна ръка. — Бил ми разказа за теб.

— Мога да си представя. — Тя се здрависа с него, а после кимна към задния вход. — Вижте какво, тази врата също е запечатана. Това не ми харесва.

— Аз имам разрешително. — Трой извади пропуск. — Всичко е наред.

— Той е от отдела за разследване на местопрестъпления — обясни Бил.

— И трябва да прибера малко оборудване, така че имам нужното позволение. Ще те помоля само да не докосваш нищо и да не правиш снимки, става ли?

— Абсолютно. — Джо отпусна ръка, дала си сметка, че бе на път да се закълне с длан на сърцето.

Трой ги поведе напред, разрязвайки лепенката с джобно ножче, преди да пъхне картата си в един електронен катинар на колдуелската полиция.

— Гледайте къде стъпвате — предупреди ги, докато отваряше вратата и палеше осветлението.

Неголямото преддверие беше застлано с двуцветен килим: кремав по краищата и кално сивкаво-кафяв там, където някога бяха стъпвали работни ботуши. По стените имаше вертикални сиви струйки, където таванът беше протекъл. Миришеше на нещо средно между мухлясал хляб и потни чорапи.

И прясна мед.

Докато вървяха напред, тримата бяха принудени да прескачат пробити кутии с боя, инструменти и няколко кофи с мазилка, което навеждаше на мисълта, че някогашните собственици, а може би банката, която бе придобила мястото, се бяха опитали да го ремонтират, но се бяха отказали, когато се бе оказало прекалено скъпо.

Имаше два офиса, рецепция, унисекс тоалетна и две стоманени врати, до които от закачалки висяха прашасали предпазни каски.

— Да минем оттук. По-лесно е.

Трой пое наляво, отвеждайки ги до трета, доста по-тясна врата, която отвори и се отдръпна настрани, за да им направи път. Когато се озоваха от другата страна, натисна не ключ за осветление, а нещо, което приличаше на кутия с бушони.

Със силен пукот огромни панели по тавана обляха със светлина подобното на пещера производствено помещение, празно, ако не се брояха скобите, заковани за пода, и големите мазни петна по цимента, издаващи къде се бяха намирали машините някога.

— Клането е станало ето тук.

Джо повдигна вежди. О, да, определено това бе мястото, помисли си при вида на локвите съсирена кръв, някога — яркочервена, а сега — покафеняваща с времето. Тук-таме имаше още контейнери с мазилка и когато се приближи, за да разгледа по-добре, тя затисна устата си с ръка и преглътна мъчително.

— Досущ като във фермата — подхвърли Бил, докато обикаляше наоколо.

— Като коя ферма? — попита Джо, клатейки глава при вида на следите от кръвопролитието. — Господи, било е толкова брутално.

— Не си ли спомняш… преди близо две години? Съвсем същата сцена, но с десетократно повече кръв.

— Никакви тела — обади се Трой. — Отново.

— Колко души са загинали тук според вас? — попита Джо.

— Десет. Може би дванадесет? — Трой коленичи до поредица от размазани кървави петна… сякаш някой се беше опитал да избяга, но се беше подхлъзнал и бе паднал. — Няма как да сме сигурни. Това място бе обявено за продан преди година-две. Банката престана да използва охранителни камери преди пет месеца, когато мълния ги извади от строя по време на една пролетна буря. Нямаме нищо.

— Как би могъл да се отървеш от толкова тела? — зачуди се Джо. — Къде можеш да ги отнесеш?

Трой кимна.

— От отдел „Убийства“ са се заели с този въпрос.

А що се отнася до вампирите, помисли си Джо, е, те обикновено пиеха кръв, нали така? Не оставяха реки от нея след себе си.

Не че възнамеряваше да сподели това с Трой. Беше прекалено шантаво.

Тя погледна към Бил.

— Колко други масови или ритуални убийства е имало в Колдуел през последните десет години? Двайсет? Петдесет?

— Мога да проверя — каза той, когато очите им се срещнаха. — Мисля си съвсем същото, което и ти.