Високо в Светилището Вишъс последва песента на птиците, покрай басейна, чак до ръба на гората. За миг се зачуди дали идеята не бе да го накарат да пристъпи в самата граница, макар че, доколкото знаеше, ако някой се опиташе да мине от другата страна на гъстите дървета, мястото просто го изплюваше обратно там, откъдето беше тръгнал.
После обаче забави крачка.
И спря.
Птиците, чиито гласове се издигаха във въздуха, притихнаха, докато той поглеждаше към единственото място, където никога не бе предполагал, че ще се озове.
Гробището, където полагаха починалите Избраници, бе обградено от всички страни от чемширен плет, достатъчно висок, та той да не може да види какво има от другата страна. Между гъстите листенца имаше арка и именно върху нея бяха накацали птичките и се взираха в него, замълчали сега, когато работата им бе свършена.
Ви се приближи и се наведе, докато минаваше под нея, макар да нямаше нужда — арката бе достатъчно висока. В мига, в който пристъпи вътре, птичките политнаха и се разпръснаха във въздуха.
Невъзможно бе да не си помисли за Селена, докато се взираше в статуите наоколо, които всъщност изобщо не бяха статуи. Това бяха Избраници, които също бяха страдали от вцепенението, победени, също както и любимата на Трез, от неумолимо и смъртоносно заболяване.
Плющящ звук го накара да обърне глава.
Върху един от плетовете, развяващи се като знаме, имаше грейнали символи на Древния език. Посланието не беше закрепено върху нищо — текстът се рееше свободно във въздуха, следвайки ред, който, предположи Вишъс, щеше да има смисъл за онзи, който го прочетеше, и все пак се носеше на вълните на несъществуващ вятър, сякаш думите бяха извезани върху парче плат и закачени на пилон.
Обзет от ужас, Ви се приближи до онова, което, сигурен бе, майка му бе оставила за него.
Вдигна ръка и като улови горния край на посланието, го изпъна, усещайки тежест, макар тя да не съществуваше, и край, макар такъв да нямаше.
Златните символи се подредиха в прави линии и той ги прочете. А после още веднъж. И един последен път.
За всяко нещо си има сезон и моето време стигна до своя край. Натъжава ме много случилото се между нас, както и между сестра ти и мен. Съдбата се оказа по-силна от онова, което бе в сърцето ми, ала така е трябвало да бъде.
Ще определя свой приемник. Създателят ми даде тази свобода на действие и аз ще се възползвам от нея, когато настъпи моментът, което ще е скоро. Този приемник няма да бъдеш нито ти, нито сестра ти. Искам да знаеш, че не е проява на враждебност, а защото искам да уважа живота, който и двамата сте си избрали.
Когато упражних правото си да дам живот на расата, не това бе краят, който виждах. Ала понякога е трудно, дори за божествата, да направят разлика между онова, което искат, и онова, което ще бъде.
В едно друго измерение навярно ще се срещнем отново.
Кажи на сестра ти, че й изпращам своята обич.
Знай, че я дарявам и на теб.
Довиждане
Ви пусна текста и символите се разлетяха във въздуха, досущ като сипките, издигайки се и изчезвайки в млечнобялото небе.
Вишъс се завъртя в кръг няколко пъти, сякаш това по някакъв начин щеше да докаже или опровергае тази действителност. А после спря и се превърна в още една статуя в гробището, с приковани напред, ала невиждащи очи, тялото му — замръзнало на мястото си.
Не можеше да реши дали изпитва облекчение или скръб, или… по дяволите, нямаше представа какво е. И да, обзе го желание да намери Бъч и да накара най-добрия си приятел да го изпъне върху дибата и да го бичува, докато кръвта отмие хаоса в главата му.
Блъдлетър, неговият баща, беше мъртъв, убит отдавна от сестрата на Ви и преминал в Дънд, ако на този свят имаше някаква справедливост.
А ето че сега и неговата мамен си беше отишла.
Никой от двамата не го биваше особено като родител и това беше окей. Това бе нормалното в неговия живот, дотам, че особени му изглеждаха онези, чиито родители бяха изпълнили ролите си както трябва.
Така че му се струваше адски странно да се чувства останал без корени, при положение че никога не бе имал семейство.
Мислите му отново се върнаха към това как Рейдж бе оцелял на бойното поле. И малкото момиченце, оживяло, когато не би трябвало.
— По дяволите.
Напълно в стила на майка му. Последното, което бе сторила, преди да умре (ако изчезването й изобщо би могло да се нарече с думата на тленните създания — смърт), бе да отвърне на молитвата му… и да спаси дъщерята на Куин.
Едно последно „майната ти“, така да се каже.
А може би това бе просто гадният му филтър, изкривяващ всичко под лоша светлина.
Все тая. Тя си беше отишла… и това бе то. Само дето…
Исусе Христе, помисли си Ви, докато потъркваше лицето си. Скрайб Върджин си беше отишла.