Звярът

1.

Под кожата му пъплеха мравки. Докато местеше тежестта на тялото си от крак на крак, Рейдж имаше чувството, че кръвта във вените му кипи и балончетата гъделичкат всеки шибан сантиметър от кожата му.

И сякаш това не му стигаше, мускулни влакна из цялото му тяло даваха на късо и от спазмите пръстите му играеха, коленете му потръпваха, а раменете му бяха напрегнати, сякаш всеки миг щеше да се превърне в тенис ракета от плът и кръв.

За поне милионен път, откакто се беше материализирал тук, той обходи с поглед поляната с избуяла трева пред него. Когато „Браунсуик“ все още бе приемало ученици, моравата отпред несъмнено е била грижливо поддържана — косена през пролетта и лятото, почиствана от нападалите листа през есента и като излязла от детска книжка със снежната си покривка през зимата. Сега тя приличаше на футболно игрище, взето сякаш от ада, осеяна и задушавана от чворести храсталаци, които можеха да нанесат сериозни поражения, уцелеха ли те в чатала; фиданки, които бяха грозните, разкривени доведени деца на по-старите кленове и дъбове, и избуяла късно октомврийска кафява трева, която бе в състояние да те препъне гаднярски, ако се опиташ да спринтираш.

Тухлените сгради, в които някога се беше обучавало и живяло потомството на привилегирования елит, бавно се рушаха, останали без редовна поддръжка: изпотрошени стъкла, гниещи врати, провиснали капаци на прозорците, които се отваряха и затваряха сами от повеите на студения вятър, сякаш призраците не можеха да решат дали искат да ги видят, или да ги чуят.

Спокойно би могло да бъде кампусът от „Обществото на мъртвите поети“, след като всички си бяха тръгнали след края на снимките през 1988 г. и оттогава никой не беше докосвал нищичко.

Само че мястото не беше празно.

Рейдж си пое дълбоко дъх и в гърлото му се надигна порив да повърне. В изоставените класни стаи и спални помещения се криеха толкова много лесъри, че беше невъзможно да изолира която и да било индивидуална миризма от задушаващата воня на цялата маса. Исусе, беше като да си напъхаш главата в кофа, пълна с рибни отпадъци и да си поемеш дъх така, сякаш кислородът в света всеки миг ще свърши.

Кофа, в която някой бе добавил бебешка пудра към рибешките глави и слузта.

Финални щрихи, нали се сещате.

По кожата му отново пробягаха тръпки и той заповяда на проклятието си да се укроти и че, да, много скоро щеше да го пусне на свобода. Дори нямаше да се мъчи да го възпира (не че тези опити се увенчаваха с успех така или иначе) и макар че да остави звяра да се вихри на воля невинаги беше добра идея, тази вечер определено щеше да му е от полза. Братството на черния кинжал си имаше работа с колко лесъри? Петдесет? Сто и петдесет?

Твърде много, за да се справят с тях, дори за Братята, така че да, малкият му „подарък“ от Скрайб Върджин щеше да им свърши добра работа.

На това му се казваше нечестно предимство. Преди повече от век майката на расата му беше дала негова лична система за принудителна пауза, модифицираща поведението програма, която беше толкова обременяваща, толкова неприятна, толкова непреодолима, че успяваше да го върне от ръба на това да се превърне в истински задник. Благодарение на дракона, ако Рейдж не държеше емоциите и нивата си на енергия под контрол, наставаше същински ад.

Буквално.

Да, през изминалия век общо взето бе успял да не допусне звяра да изяде най-близките му, или да ги изтипоса в новините със заглавие „Джурасик Парк е истински“. Ала като се имаше предвид онова, пред което той и братята му бяха изправени в момента, както и колко изолирано беше училището… Ако имаха късмет, огромното копеле с лилави люспи, зъби като верижен трион и свиреп глад, днес щеше да похапне на воля. Само трябваше да се погрижат менюто му да се състои единствено от лесъри.

Никакви братя за предястие, ако обичате. Нито пък хора за десерт, ако нямате нищо против.

Последното бе не толкова заради някакви особено топли чувства към хората, колкото от съображения за сигурност. Двукраките плъхове не ходеха никъде без две неща: половин дузина от еволюционно по-нисшите си лайняни приятелчета и шибаните си мобилни телефони. Човече, Ютюб беше истински трън в задника, когато се опитваш да опазиш войната си с неживите в тайна. В продължение на близо две хиляди години вампирите, воюващи с лесърите на Омега, не влизаха в работата на никого, освен на участниците в тази война, и фактът, че човеците явно не бяха в състояние да се придържат към онова, което умееха най-добре (да съсипват околната среда и да обясняват на другите какво да мислят и да говорят), бе само още една причина да ги ненавижда.

Проклетият му интернет.

Заповядвайки си да мине на по-ниска предавка, за да не отприщи звяра прекалено скоро, Рейдж се фокусира върху един мъж, който тъкмо заемаше позиция под прикритие на около пет метра от него. Асейл, син на Някой-си-там, беше облечен в погребално черно; тъмната му като на Дракула коса не се нуждаеше от камуфлаж, а убийственото изражение върху греховно красивото му лице бе такова, че нямаше как да не го уважаваш. На това му се казваше услуга… както и завъртане на сто и осемдесет градуса. Наркодилърът беше удържал на думата, която беше дал на Братството, и бе сложил край на бизнес отношенията си с Обществото на лесърите, оставяйки кутия с главата на главния лесър в краката на Рот.

И разкривайки местоположението на това свърталище, което неживите използваха като главна квартира.

Ето как всички се бяха озовали тук, изпокрити в храсталаците, и чакаха да удари часът на развръзката.

В това нападение нищо не бе оставено на случайността — след като в продължение на много нощи (и дни, благодарение на задника Ласитър, който се беше нагърбил с разузнаването по светло), атаката беше грижливо планирана, координирана и готова за изпълнение. Всички бойци бяха тук: Зи и Фюри, Бъч и Ви, Тор и Джон Матю, Куин и Блей, както и Асейл и двамата му братовчеди, Зъб I и Зъб II.

Защото кой го беше грижа какви са имената им, стига да се появяха въоръжени и с достатъчно муниции.

Медицинският персонал на Братството също беше наблизо в бойна готовност: Мани — на около километър и половина оттам в мобилната си операционна, а Джейн и Елена — на около три в един минивановете.

Рейдж си провери часовника. Малко повече от шест минути.

Лявото му око заигра и той изруга. Как, по дяволите, щеше да издържи толкова дълго?

Оголвайки вампирските си зъби, той изпусна дъха си през носа, като бик, който се кани да се хвърли в атака.

Исусе, не помнеше кога за последен път бе в подобно състояние. И не искаше да мисли каква беше причината. Всъщност, избягваше да мисли за причината от… колко отдавна?

Ами, откакто между тях с Мери се бяха появили онези затруднения и той бе започнал да се чувства…

— Рейдж.

Името му беше прошепнато толкова тихо, че той се сепна, защото не беше сигурен дали подсъзнанието му не беше започнало да му говори. Не. Беше Вишъс… с такова изражение, че Рейдж май би предпочел действително да страда от раздвоение на личността. Диамантените му очи горяха с лоша светлина, а татуировките около слепоочието определено не помагаха.

Козята брадичка беше неутрална… освен ако не говорим за стил, в който случай брадичката беше престъпление против добрия вкус с епични размери.

Рейдж поклати глава.

— Не трябва ли да си заел позиция…

— Видях тази нощ.

А, не и това, помисли си Рейдж. Не, няма да ми причиниш това точно сега, братко.

Извърна се и измърмори:

— Спести ми изпълненията в стил Винсент Прайс[1]. Или смяташ да се правиш на един от онези актьори, които озвучават трейлърите?

— Рейдж.

— … защото определено ставаш за това. „В един свят… където хората трябва… да си затварят устата и да си вършат работата… “

— Рейдж.

Когато Рейдж не се обърна, Ви застана пред него и го погледна яростно с бледите си очи, които приличаха на ядрен взрив.

— Искам да се прибереш вкъщи. Сега.

Рейдж отвори уста. И я затвори. Отново я отвори… и си напомни да говори тихо.

— Виж, сега не е най-подходящият момент за твоите прокоби…

Ви го стисна за рамото.

— Върви си вкъщи. Не се шегувам.

Студен ужас се разля по вените на Рейдж, вледенявайки тялото му… ала въпреки това той поклати глава.

— Разкарай се, Вишъс. Сериозно.

Изобщо нямаше желание да изпробва още от магията на Скрайб Върджин. Нямаше…

— Тази нощ ще умреш.

Сърцето на Рейдж спря, докато се взираше в лицето, което познаваше от толкова години, докато проследяваше с поглед татуировките, стиснатите устни, смръщените черни вежди… и ослепителната интелигентност, която обикновено намираше израз в остър като самурайски меч сарказъм.

— Майка ти ми даде думата си — каза той. Я чакай, ама наистина ли говореха за това как ще пукне? — Обеща, че когато умра, Мери може да дойде с мен в Небитието. Майка ти каза…

— Да й го начукам на майка ми. Върви си вкъщи.

Рейдж извърна поглед. Нямаше друг избор — бе или това, или главата му да избухне.

— Няма да оставя братята. Няма да го бъде. Като за начало, възможно е да грешиш.

Да, и кога за последен път се беше случило това? През деветнайсети век? Осемнайсети?

Никога?

Той заговори през Ви.

— Нито ще побягна с писъци само при споменаването на Небитието. Започна ли да мисля по този начин, с битките е свършено. — Той вдигна длан на сантиметри от лицето на Ви, за да му попречи да го прекъсне. — И освен това, ако тази вечер не се бия, няма да изкарам деня, затворен в имението. Не и без лилавото ми приятелче да дойде с мен на закуска, обяд и вечеря, ако ме разбираш.

Всъщност имаше още една причина и тя беше… лоша, толкова лоша, че не бе в състояние да мисли за нея за повече от частицата секунда, която беше нужна на онази гадост да изникне в главата му.

— Рейдж…

— Нищо няма да ме надвие. Ще се справя…

— Не, няма! — изсъска Ви.

— Е, добре — процеди Рейдж, накланяйки се към него. — И какво, ако умра? Майка ти даде върховното си благоволение на моята Мери. Ако отида в Небитието, с Мери просто ще се срещнем там. Няма защо да се тревожа, че ще бъдем разделени. Двамата с нея ще бъдем съвсем добре. На кого ще му пука, ако наистина ритна шибаната камбана?

На свой ред Ви също се приведе напред.

— Не смяташ, че на братята ще им пука? Наистина ли? Много ти благодаря, задник такъв.

Рейдж си погледна часовника. Оставаха още две минути.

Спокойно можеха да са две хиляди години.

— И ти вярваш на майка ми — подхвърли Ви ехидно, — за нещо толкова важно? Никога не бих предположил, че си толкова наивен.

— Тя успя да ми даде динозавър като мое второ аз! Трудно е да не вярваш на някого след нещо такова.

Изведнъж от мрака наоколо долетяха птичи гласове. Ако не знаеше истината, на човек и през ум не би му минало, че това не са сови.

По дяволите, май доста бяха повишили гласове.

— Все тая, Ви — прошепна той. — Щом си толкова умен, тревожи се за собствения си живот.

Последната му осъзната мисъл, преди да превключи на боен режим и мозъкът му да стане глух и сляп за всичко друго, освен за агресията му, беше за Мери.

Представи си последния път, когато бяха заедно.

Беше се превърнало в негов ритуал, винаги преди битка, нещо като мисловен талисман, който потъркваше за късмет и тази вечер той я видя, застанала пред огледалото в спалнята им, онова над високото писалище, където държаха часовниците и ключовете си, нейните бижута и неговите близалки, и телефоните.

Беше се повдигнала на пръсти, надвесена над него, и се опитваше да си сложи малка перлена обица, но все не успяваше да улучи дупката. Наклонила бе глава на една страна, така че тъмнокестенявата й коса се беше разпиляла над рамото, и той копнееше да зарови лице в току-що измитите вълни. И това съвсем не бе всичко, което го впечатляваше. Изчистената линия на челюстта й улавяше и задържаше светлината от кристалния аплик на стената, блузата й от кремава коприна се диплеше над гърдите й, стеснявайки се около тънкия й кръст, спортно-елегантният й панталон се спускаше до равните й обувки. Не носеше грим. Нито парфюм.

Ала това би било като да ретушираш Мона Лиза или да напръскаш розов храст с освежител за въздух.

Имаше стотици хиляди начини, по които би могъл да опише физическите качества на своята Мери и никое изречение, нито дори цяла книга, не биха могли да обрисуват дори най-бегло нейното присъствие.

Тя беше часовникът на китката му, ростбифът, когато умираше от глад, и каната с лимонада, когато беше жаден. Тя беше неговият параклис и неговият хор, и всеки изгрев и залез, които щяха да съществуват някога. С един поглед, с една-единствена сричка тя притежаваше силата да промени настроението му, да го накара да полети, дори когато краката му си оставаха на земята. С едно-единствено докосване, тя можеше да укроти вътрешния му дракон или да го накара да свърши, още преди да е получил ерекция. Тя бе цялата сила на вселената, събрана в едно живо същество, чудото, което бе получил, въпреки че отдавна не заслужаваше друго, освен проклятието си.

Мери Мадона Лус беше девицата, която Вишъс му беше казал, че идва за него… и тя определено го беше превърнала в благочестив вампир.

И като стана дума…

Без да изчака команда от своя екип, Рейдж се втурна през поляната, вдигнал двата си пистолета, а в мускулите на краката му сякаш течеше високооктаново гориво. И не, нямаше нужда да чуе вбесените проклятия, задето беше започнал атаката прекалено рано.

Свикнал бе момчетата да са му ядосани. Беше далеч по-трудно да се оправи с демоните си, отколкото с братята си.

„Убежището”, кабинетът на Мери

Мери Мадона Лус затвори телефона, но не вдигна ръка от слушалката. Като по-голямата част от оборудването и обзавеждането в „Убежището“, апаратът беше старичък, останал от някоя застрахователна компания или агенция за недвижими имоти. Също като бюрото й, стола й. Дори килимът под краката й. В единствения кризисен център на расата за жени и деца, пострадали от домашно насилие, всяко пени, получено от щедрата хазна на краля, биваше похарчено за онези, които имаха нужда от помощ, лечение и рехабилитация.

Жертвите, приемани в центъра, не плащаха нищо. И можеха да останат в просторната къща толкова дълго, колкото беше нужно.

Най-големият разход, естествено, беше за персонала… и с новини като тази, която беше получила току-що по стария телефон, Мери беше адски благодарна за приоритетите на Мариса.

— Майната ти, смърт — прошепна тя. — Да ти го начукам.

Скърцането на стола й, когато се облегна назад, я накара да потръпне, макар да беше свикнала с оплакванията на старата мебел.

Вдигна очи към тавана, обзета от непреодолимо желание да направи нещо, но първото задължение за всеки терапевт бе да е в състояние да контролира собствените си емоции. Да действа прибързано и емоционално нестабилна с нищо нямаше да помогне на пациентката, а да влоши бездруго напрегнатата ситуация със собствените си драми бе напълно недопустимо.

Обикновено би отишла при една от другите социални работнички, за да сподели за ставащото и да се успокои, ала с оглед на ситуацията, единственото, за което имаше време, бе минутка от онова дълбоко дишане, което беше запазена марка на Рейдж.

Не, не сексуалното.

Това беше по-скоро йогистка дихателна практика, по време на която той изпълваше дробовете си с три големи вдишвания, задържаше кислорода, а после го изпускаше, заедно с напрежението в мускулите си.

Или поне такава беше идеята.

Само че това с напрежението в мускулите не подейства.

Мери се изправи на крака. Налагаше се да се задоволи с по-малко ефикасни решения на проблема с успокояването: първо, прибра копринената си блуза в полата и прокара пръсти през косата си, която бе решила да си пусне по-дълга, и второ, си сложи маска, която изразяваше топла загриженост, а не паника заради травмата от собственото й минало.

Когато излезе в коридора на втория етаж, миризмата на разтопен шоколад и печащи се брашно, захар и масло оповести, че курабиената вечер беше в разгара си… и в продължение на един миг на безумие й се прииска да отвори прозорците и да остави студеният октомврийски въздух да пропъди всички миризми от къщата.

Контрастът между този домашен уют и ужасната новина, която тя се канеше да поднесе, й се струваше в най-добрия случай проява на неуважение, а в най-лошия — още едно късче от трагедията.

„Убежището“ бе започнало съществуването си в триетажна сграда от началото на миналия век, притежаваща цялото очарование и изящество на кутия за хляб. За сметка на това разполагаше с удобна кухня, изобилие от спални и бани и бе достатъчно изолирана, та светът на човеците да не усети, че е използвана от вампири. А после бе пристроено още едно крило. След като Уелси, шелан на Тор, загина, и той направи дарение в нейна памет, строители от расата добавиха крилото „Уелесандра“ и сега те разполагаха с обща стая, втора кухня, която бе достатъчна голяма, та всички да могат да се хранят заедно, и още четири апартамента за жени и техните деца.

Мариса ръководеше мястото със състрадателно сърце и веща ръка. Със седемте си помощнички, в това число и Мери, те вършеха наистина полезна и необходима работа.

Която, да, понякога можеше да разбие сърцето ти.

Вратата към таванското помещение не издаде нито звук, когато Мери я отвори, защото самата тя я беше смазала преди няколко нощи. За сметка на това стълбите скърцаха през цялото време, докато ги изкачваше, старите дъски мърдаха и трополяха, въпреки че тя внимаваше да стъпва леко.

Невъзможно бе да не се чувства като въплъщение на Мрачния жетвар.

На площадката, жълтата светлина на старовремските месингови полилеи на тавана подчертаваше червените нотки на стогодишната небоядисана дървена ламперия и чергата, с която беше застлан тесният коридор. В другия край имаше овален тавански прозорец и прасковеното сияние на охранителното осветление отвън се процеждаше през разделеното на квадрати стъкло.

Вратите на пет от шестте апартамента бяха отворени.

Мери се приближи до онази, която беше затворена, и почука. При долетялото отвътре тихо гласче открехна вратата и подаде глава вътре.

Седнало на едно от двете легла, малкото момиченце решеше косата на една кукла с гребен, на който му липсваха доста зъби. Дългата кестенява коса на детето беше прибрана на опашка, широката му синя рокличка беше ушита на ръка и поизносена, но шевовете бяха здрави. Обувките му бяха позахабени, ала грижливо завързани.

Изглеждаше съвсем мъничко дори и в това неголямо пространство.

Изоставено не по желание.

— Бити? — каза Мери.

Мина един миг преди бледокафявите очи да се вдигнат.

— Тя не е добре, нали?

Мери преглътна мъчително.

— Да, миличко. Твоята мамен не е добре.

— Време ли е да се сбогувам с нея?

След миг Мери прошепна:

— Да, боя се, че е време.