Звярът

57.

Асейл нямаше представа къде са, докато Вишъс се носеше из улиците на Колдуел, а после през нивите и ливадите с бясна скорост, Асейл не обръщаше никакво внимание на това откъде минават. Интересуваше го единствено дали робът все още диша.

— Остани с мен — прошепна.

Преди да осъзнае какво прави, се пресегна и улови студената му ръка, разтривайки я между дланите си, мъчейки се да прелее част от топлината на тялото си, от жизнената си сила в онова, което лежеше неподвижно до него.

Господи, ненавиждаше тези вериги.

Когато най-сетне погледна през прозореца (защото започваше да обезумява от тревога и недоумение защо пътуват толкова дълго), се намръщи. Около тях се бе спуснала мъгла… или по-точно, видимостта бе намаляла, сякаш имаше мъгла, макар никъде да не се виждаха обичайните бледи валма.

— Тук ще бъдеш в безопасност — чу се да казва Асейл, докато се приближаваха до първата от портите на тренировъчния център. — Те ще се погрижат за теб.

След като още няколко пъти спираха и тръгваха, най-сетне стигнаха до последната отсечка и поеха надолу, докато не се озоваха в подобния на крепост подземен паркинг.

Вишъс спря пред една стоманена врата.

— Обадих се да ги предупредя.

Асейл се намръщи, чудейки се кога го беше направил. Не беше забелязал…

— Как ще го вкараме…

Не беше нужно да довършва. Вратата се отвори рязко и отвътре се показа носилка, бутана от жената, на име доктор Джейн, и един от братята. Асейл го разпозна — онзи набития, със странното човешко име. Наричан още Дистройър.

Върху широката синя риза на лечителката вече имаше кръв.

Вишъс изскочи иззад волана и изтича да отвори задната врата, говорейки в движение:

— Мъж, неизвестна възраст. Неизвестни показатели. Недохранен. Неизвестна психологическа и физическа травма.

Асейл слезе, препъвайки се, от колата, и се втурна да извади роба, който отново се беше разтреперил от страх.

— Дай на мен! — излая. — Теб не те познава.

Не че в действителност познаваше и него, но той поне имаше предимството, че го беше извел от къщата.

— Хайде, ела — каза. — Аз няма да те изоставя.

Изнесе роба на ръце и го постави върху носилката. Лечителката начаса покри напълно голотата му и достойнството, което това даде на пациента, накара Асейл да примига учестено няколко пъти.

— Здравей, аз съм Джейн — каза лечителката, поглеждайки право в онези ужасени очи. — Ще се погрижа за теб. Тук никой няма да те нарани. В безопасност си и няма да допуснем да ти се случи нищо лошо. Разбираш ли какво казвам?

Робът погледна към Асейл в паника.

— Всичко е наред — успокои го Асейл. — Те са добри хора.

— Как се казваш? — попита лечителката, докато пъхаше слушалките на стетоскопа в ушите си. — Извинявай, какво каза?

— М-м-маркъс.

— Маркъс. Хубаво име. — Тя се усмихна. — Бих искала да преслушам сърцето ти, ако си съгласен. И да те включа на система, за да вкараме малко течности в теб. Имаш ли нещо против?

Маркъс отново погледна към Асейл.

— Всичко е наред — увери го Асейл. — Те ще ти помогнат да се почувстваш по-добре. Обещавам.

След това всичко потече страшно бързо. Включиха го на система, снеха жизнените му показатели и ето че вече бяха в модерния център, с медицинските му стаи, апаратура… и цял куп хора.

Всъщност, цялото Братство като че ли се беше събрало тук.

Веригите привлякоха вниманието на всички и цялата разнородна тълпа в коридора се обърна по посока на дрънченето. Докато лечителната бързаше напред с носилката, металните брънки тракаха по пода.

— Какво, по дяволите? — каза някой.

— О, господи… — разнесе се друг глас.

Бойците се разделиха на две, правейки им място да минат. Всички, освен един.

Братът Зейдист. При вида на мъжа върху носилката той пребледня така, сякаш изведнъж беше умрял, въпреки че си стоеше насред коридора.

Братът Фюри се приближи до него и каза нещо тихичко. А после го докосна колебливо по ръката.

— Пусни ги да минат — каза Фюри. — Остави ги да се погрижат за него.

Зи най-сетне се отдръпна и Асейл последва носилката, докато не стигнаха до стая за прегледи с голяма лампа в средата и изобилие от стъклени шкафове.

Вишъс го задържа назад.

— Остави ги да си свършат работата. И ми кажи какво, по дяволите, стана?

Асейл усети, че устните му се раздвижиха, усети, че казва нещо, ала нямаше представа какво.

Очевидно думите му все пак се бяха оказали смислени — и точни — защото Вишъс заяви:

— Кълна се, заслужава да умре, ако го е сторила.

Доктор Джейн се обърна към него.

— Ще ми помогнеш ли е тези вериги?

— Веднага.

Вишъс пристъпи напред, сваляйки черната кожена ръкавица от ръката си. Улови една от оковите… Ярко сияние изпълни дланта му и нагря брънките, така че те се стопиха и паднаха на пода с дрънчене.

Асейл разтърка лицето си, докато братът правеше същото и с останалите вериги, освобождавайки голяма част от теглото. Халките около китките и глезените си останаха на мястото, но поне тежките вериги бяха свалени.

Когато Вишъс се върна до него, Асейл попита тихо:

— Ще живее ли?

Братът поклати глава.

— Нямам представа.