Звярът

65.

Когато се спусна нощта, Асейл все още беше в тренировъчния център на Братството, седнал в един стол до леглото на Маркъс, който беше спал през целия ден.

Като се имаше предвид колко дълго бе отсъствал и какви бяха плановете му за вечерта, той извади телефона си и пръстите му полетяха по екрана, докато пишеше съобщение на братовчедите си.

— Какво е това? — разнесе се дрезгав глас.

Асейл обърна рязко глава и с изненада видя, че Маркъс е буден.

— Айфон. — Той вдигна апарата. — Това е… мобилен телефон.

— Боя се… — Другият мъж се надигна малко по-високо върху възглавниците. — Боя се, че това не ми говори нищо.

За момент Асейл опита да си го представи без цялата тази сплъстена коса, с малко повечко килограми и поналято лице, така че да не прилича толкова на скелет. Маркъс май щеше да се окаже доста… привлекателен.

Асейл се отърси и обясни:

— Телефон. Нали се сещаш, на който можеш да се обадиш някому. Или да му пратиш съобщение.

— О.

— Знаеш ли какво е телефон?

Маркъс кимна.

— Ала те стояха върху маси, не в джобовете.

Асейл се приведе напред.

— Колко дълго беше неин пленник там долу?

Цялото тяло на другия мъж реагира на този въпрос. Той се напрегна, ала отговори:

— Коя година е сега? — Когато Асейл му каза, бледото му лице посърна. — О, прескъпа Скрайб Върджин…

— Колко дълго?

— Трийсет и две години. Кой… кой месец е?

— Октомври. Почти ноември.

Маркъс кимна.

— Усетих, че е студено. Когато ти ме изнесе от къщата… усетих, че е студено, но не бях сигурен дали просто не ми се струва…

— Не ти се е сторило.

Исусе, Нааша трябва да го беше отвлякла горе-долу по същото време, когато се бе обвързала със своя хелрен. Трябва да е знаела какво я очаква с онзи старец. Ала защо не се беше грижила по-добре за него? Оставяйки моралните съображения настрана, източниците на кръв бяха толкова добри, колкото бе здравето на плътта, в която се намираха.

После обаче Асейл си спомни как Нааша беше използвала и него, и останалите. Очевидно бе намерила много други начини да задоволява потребността си от кръв.

Несъмнено, когато нуждата бе намаляла, бе последвало занемаряване.

Възцари се мълчание. А после Маркъс попита:

— Откъде разбра, че съм там?

— Проучвах къщата в търсене на… — Асейл махна с ръка, това нямаше значение. По-важното беше… — Чудехме се къде са роднините ти? Има ли някой, на когото да се обадим?

— Цялото ми семейство е в Древната страна. Оставих ги и дойдох тук, защото търсех… — Гласът на Маркъс пресекна. — Търсех приключения. Отидох в онази къща, търсейки работа. Една вечер господарката мина покрай стаята ми, а после ме повика в подземието. Даде ми вино и…

Очите на Маркъс потъмняха, сякаш спомените бяха толкова мрачни и тежки, че бяха в състояние да го лишат от съзнание.

— Как бихме могли да се свържем с близките ти? — попита Асейл.

— Не знам. Аз… — Маркъс изведнъж се стегна. — Не, не се свързвайте с тях. Не и сега. Не мога да ги видя в това състояние.

Той вдигна ръце с веригите, татуирани около китките, и за миг изглеждаше точно толкова безпомощен, колкото докато беше прикован към стената в онази килия.

— Какво ще им кажа? Ние сме от простолюдието. Трябваше да работя, за да си платя пътуването с кораб до Ню Йорк. Ала всички родове си имат гордост. А в това… няма никаква гордост.

Асейл разтърка лицето си толкова яростно, че горкият му прецакан нос възнегодува. Което му напомни… Трябваше да вземе още кокаин, преди да изпълни задълженията си, когато паднеше нощ.

— Може да останеш с мен и братовчедите ми — каза той. — В къщата ми ще бъдеш на сигурно място.

Маркъс поклати глава и прокара пръсти по татуировката, опасала лявата му китка.

— Защо… защо би направил това за мен?

— Нали ти казах. Ти имаш нужда от помощ. А аз имам нужда да помогна на някого. — Асейл разпери ръце. — И няма нищо съмнително. Ние сме просто трима мъже, които живеят под един покрив.

Естествено, пропусна да спомене кокаина, това, че на практика беше предложил роднините си за секс, нито пък миналото си като наркодилър.

Означава ли това, че започвам начисто?, зачуди се той.

Хмм. Като се имаше предвид сделката с оръжия, която беше сключил току-що с Братството, вероятно по-правилно би било да се каже, че започва наново, не начисто.

— Има ли работа, която трябва да бъде свършена в къщата ти? — Маркъс кимна към дрехите на Асейл. — По облеклото и говора ти си личи, че си заможен мъж. Има ли нещо, което бих могъл да върша, за да си заработя прехраната и покрива над главата? В противен случай няма да се възползвам от предложението ти. Няма да го направя.

Асейл сви рамене.

— Единствено прислужническа работа.

— Никоя работа не е срамна, ако е свършена добре.

Асейл се облегна назад и се вгледа в мършавото парче плът в болничното легло. Едва излязъл на свобода — след повече от трийсет години — и вече демонстрираше забележителен характер.

— Сега ще трябва да те оставя — чу се да казва Асейл. — Ще се върна обаче преди да е съмнало, а когато те изпишат оттук, ще дойдеш с мен у дома. Така ще бъде.

Маркъс наведе глава.

— Ще ти бъда задължен завинаги.

Не — помисли си Асейл. — Усещам, че ще бъде обратното, достойни ми вампире.

Рейдж и Мери поеха по внушителното стълбище на имението, уловени за ръка. Докато се изкачваха, Мери се усмихна на спомена за това как бяха танцували валс в празната спортна зала. А после се изчерви при спомена за това какво бяха направили после.

Стаята с уреди никога не беше виждала такива упражнения.

— Тя кога каза, че трябва да бъда там? — попита Рейдж.

— Имаш тридесет минути, за да се приготвиш. Срещата е в „Зърнах те“ на Хемингуей Авеню. Мисля, че Рим ще отиде с кола, но не е нужно и ти да го правиш.

— Няма да си поръчам нищо, докато съм там. Не искам дъхът ми да мирише на кафе.

— Рейдж, сериозно. — Мери го спря, когато стигнаха на втория етаж. — Ще се справиш прекрасно. — Взе красивото му лице в шепите си, приглади разтревожените му вежди и помилва едва наболата му брада. — Мисли за това като за обикновен разговор.

— Ще ме интервюират, за да стана баща на Бити. Това не е просто обикновен разговор. И, господи, ще ми кажеш ли какво да облека? Костюм? Имам чувството, че би трябвало да е костюм.

Мери го улови за ръката и го поведе към стаята им.

— Какво ще кажеш за спортно-елегантен панталон и черна копринена риза? Тя ще бъде толкова зашеметена от това колко си красив, че ще забрави собственото си име, да не говорим пък за онова, което е възнамерявала да те попита.

Той мърмореше, докато влизаха в спалнята и настроението му не се подобри особено, когато Мери го побутна към банята.

— Не — заяви тя, когато той се опита да я издърпа със себе си. — Така сериозно ще се отплеснем. Аз ще ти приготвя дрехите.

— Имаш право. Освен това всеки път, щом си помисля къде отивам, имам чувството, че ще повърна.

Разделиха се в средата на стаята: Рейдж отиде в банята, за да се избръсне и да си измие косата, а Мери — в дрешника, където…

Викът, долетял от тоалетната, за малко да й докара инфаркт.

— Рейдж! Рейдж… какво не е наред?

Втурна се през стаята… и се блъсна в гърба му.

— Вие майтапите ли се?! — излая той.

— Какво…

Мери избухна в смях, толкова неудържим, че бе принудена да приседне на ръба на джакузито.

Някой — или някои — здравата се беше развихрил в банята им: от всички закачалки висяха хавлии с малката русалка, пред двойния умивалник имаше постелка с малката русалка, на плота чаши с четки и паста за зъби с малката русалка, шампоан и балсам с малката русалка под душа, малки фигурки, подредени върху ръба на ваната и по перваза на големия прозорец, който гледаше към градината.

Ала черешката на тортата определено бяха стените — трябва да имаше поне сто и петдесет различни стикера, плакати и изрезки от книжки за оцветяване, залепени върху тях, покриващи всеки квадратен сантиметър от вертикалната повърхност.

Рейдж се обърна рязко и се отправи навън с решителна стъпка. Не му се наложи да стигне далеч — в стаята им се бяха появили цял куп братя, удряха тържествуващо длани и го пляскаха по задника.

— Ще ви го върна тъпкано — изръмжа той. — На всички ви… особено на теб, Ласитър, шибаняк такъв.

— И как ще го направиш? — попита падналият ангел. — Като наводниш стаята ми? Вече го опита с килера и Фриц го оправи само за една нощ.

— Не, като скрия и последното дистанционно в тази къща.

Ангелът се вкамени. А после се огледа наоколо, сякаш търсеше помощ от братята.

— Окей, това не е смешно. Това изобщо не е смешно…

— Хей, Холивуд, искаш ли да ти платя, за да го направиш? — обади се някой.

— Но ние ще имаме достъп до тях, нали? — попита друг.

— Майната ви на всички — измърмори Ласитър. — Говоря сериозно. Някой ден ще ви накарам да ме уважавате…

Мери се усмихна на тайфата откачалки: това бе точно от каквото Рейдж се нуждаеше в момента — малко изпускане на парата, преди да отиде в кафенето.

Да му се не види, след последните няколко часа, те всички имаха нужда от малко изпускане на парата.

Шибаната малка русалка, мислеше си Рейдж, когато двадесет и пет минути по-късно излезе от стаята им.

Затвори вратата и отново загащи вече грижливо загащената си риза, преди да облече сакото, което Мери му беше избрала, за да скрие пистолетите си. Докато поемаше по коридора, оправи косата си, изпъна рамене, подръпна колана си.

Дланите му бяха потни. Как, по дяволите, щеше да се ръкува със социалната работничка, ако се потеше толкова обилно? Тя щеше да има нужда от салфетка, за да се подсуши.

Или хавлия.

Когато наближи кабинета на Рот, видя, че вратата е отворена, и поспря, чудейки се дали сега бе подходящ момент да съобщи на своя брат и крал какво са намислили с Мери. Когато надникна вътре обаче, видя, че Рот и Ви бяха потънали в разговор, кралят — седнал на престола, Ви — приклекнал на пода до него. Бяха доближили глави и понижили гласове и въздухът тегнеше така, сякаш в стаята имаше защитен мис.

Какво става, по дяволите, помисли си Рейдж, изкушен да влезе вътре.

После обаче погледна златния ролекс, онзи, който беше подарил на Мери, но който тя бе настояла да си сложи за късмет. Нямаше време да ги попита какво става, както нямаше време и за обяснения за това с Бити.

По-късно, реши той.

Слезе по стълбището, прекоси мозаечния под и се отправи към изхода.

— Успех.

Рейдж спря и погледна надясно. Ласитър беше в билярдната и тъкмо слагаше креда на щеката си.

— За какво говориш? — попита, а когато ангелът просто сви рамене, той поклати глава. — Ти си ненормален…

— Когато те попита как е умрял бащата, недей да увърташ. Тя вече знае, че ти и братята сте го убили. Това е в досието. Ненавижда насилието, но знае, че двете не биха оцелели иначе. Иска да вземете детето. Ти и Мери.

Рейдж почувства как всичката кръв се оттича от главата и се събира в обувките му, и му се прииска да имаше нещо, за което да се хване.

— Откъде… Мери ли ти каза за това? — Макар да му беше трудно да го повярва. — Или Мариса?

— И звярът. Той я прави нервна. Не се опитвай да я успокояваш в това отношение, говориш ли твърде много на тази тема, ще я притесниш. Мери ще се погрижи. Мери ще й каже всичко, което трябва да знае по този въпрос.

— Откъде знаеш всичко това?

Ласитър остави парчето креда настрани и странно оцветените му очи се спряха върху Рейдж.

— Аз съм ангел, забрави ли? Всичко ще се нареди. Просто се дръж… имай вяра, за двама ви с Мери. И то ще се случи.

— Наистина ли? — чу се да пита Рейдж.

— Без лъжа. Може да се ебавам с банята ти, но никога, никога с нещо такова.

Краката на Рейдж се раздвижиха от само себе си и преди да разбере какво прави, вече прегръщаше русо чернокосото копеле с всичка сила.

— Ще се справиш — увери го Ласитър, докато двамата се потупваха по гърба. — Но не забравяй. Трябва да имаш вяра.

Преди нещата да са станали съвсем сълзливи, Рейдж се отдръпна и отново се отправи към вратата. Прекоси вестибюла, пое голяма глътка студен въздух и се понесе през нощта в облак от молекули.

Когато стигна до човешкото заведение, прие очертанията си в дъното на паркинга и, да, отново си провери косата и ризата, преди да заобиколи сградата и да отвори вратата на кафенето.

При миризмата на кафе, която го посрещна, за миг бе обзет от колебание — наистина ли нямаше да си поръча нищо? Какво щеше да прави с ръцете си, докато седеше там?

Съжалявайки, че не пуши или че не си беше донесъл плетка, той обходи с поглед човешките мъже и жени наоколо, мнозина от които вдигнаха очи към него и забравиха да ги откъснат… а после срещна погледа на единствения друг вампир в заведението… не, чакай, в тълпата имаше един претранс, когото не познаваше.

Естествено, знаеше коя е Рим. Беше я виждал на цял куп снимки от работата на Мери.

Отново си пое голяма глътка въздух — не беше подобното на катарзис преживяване на стъпалата пред имението, но и тук имаше кислород. Нали?

Господи, от миризмата на кафе се задушаваше. Или пък беше заради адреналина?

Мъчейки се да прецени на какво се дължи хаоса в тялото му, Рейдж се отправи към една от масите в дъното.

Когато спря пред Рим, му се прииска да припадне. Вместо това отърка длан в панталона си възможно най-дискретно, и й протегна ръка.

— Здравей, аз съм Рейдж.

Тя го погледна леко ококорена, но това си беше в реда на нещата и не, не беше арогантен. Обикновено всички се сепваха, когато го видеха за първи път, а после се вторачваха в него, сякаш се опитваха да решат дали е истински.

— Извинявам се — заекна тя. — Аз, ъ, съм Рим.

Ръкуваха се и Рейдж кимна към свободния стол.

— Може ли да седна?

— Но, разбира се. Извинявам се. О, чакай, това вече го казах. Да му се не види.

Трябваше да й признае, че не го зяпна похотливо, нито се опита да го сваля. А това, че и тя беше нервна, го накара да се почувства по-добре.

— Ще си поръчаш ли нещо? — попита тя.

— Не, благодаря. Искаш ли още едно… какво всъщност е това?

— Лате. И не, благодаря ти, то ми стига. — Последва кратка пауза, а после Рим отвори малък бележник. — Ами… аз, ъ… виж, ще бъда откровена. Никога досега не съм се намирала в присъствието на брат.

Рейдж се усмихна, като внимаваше да не покаже вампирските си зъби, тъй като се намираха в смесена компания.

— Аз съм като всички останали.

— Ни най-малко — промърмори тя под носа си. — Ами, ъ, имам някои въпроси. Ако си съгласен? Знам, че Мери го е обсъдила с теб.

Рейдж скръсти ръце на гърдите си и се облегна на масата.

— Да, обсъдихме го. И слушай, ако може просто…

Той погледна към дървото под лактите си и се опита да прецени какво искаше всъщност да каже. Докато всички наоколо приказваха, вратата се отваряше и затваряше, а машините за кафе бучаха, започна да се притеснява, че твърде дълго мълчи.

— Всичко се свежда до това — заяви, вдигайки поглед към социалната работничка, — че съм готов да дам живота си за това момиченце. Готов съм да се грижа тя винаги да има храна и дрехи, да я науча да шофира. Готов съм да я прегърна с всички сили, когато за първи път разбият сърцето й, и да я дам на бъдещия й хелрен, когато открие онзи, когото иска. Искам да й помогна да получи добро образование и да последва мечтите си; искам да бъда до нея, когато се препъне. Наясно съм, че няма да бъде само цветя и рози, че ще има конфликти и може би дори гняв… но нищо от това няма да промени отдадеността ми. Разбрах, че моята Мери е онази, с която ми е писано да бъда, още в мига, в който я срещнах. Със същата яснота разбрах, че Бити е моето дете, когато я видях за първи път онази нощ. Ако ми дадеш възможността да бъда неин баща.

Облегна се назад и разпери ръце.

— А сега можеш да ме попиташ всичко.

Рим се усмихна лекичко. А после — широко.

— Е, да започнем от началото, става ли?

Рейдж й се усмихна в отговор. Така става, когато съвсем ясно почувстваш, че си улучил в десетката.

— Да го направим — заяви, обзет от огромно облекчение.